— Не сте в състояние да го сторите — отвърна Енслин и отново затъкна цигарата зад ухото си. Не приглаждаше косата си с брилянтин като някогашните колоритни вестникарски драскачи с меки шапки, ала все пак ежедневно подменяше цигарата както сменяше бельото си. Зад ушите се събира бая пот; случеше ли се да разгледа смъртоносното бяло цилиндърче, преди да го изхвърли в тоалетната, той виждаше бледия жълто-оранжев отпечатък върху тънката хартия. Което само по себе си въздействаше отрицателно на изкушението да запали цигарата. Сега се питаше как в продължение на двайсет години е изпушвал трийсет, понякога четирийсет цигари на ден. Още по-уместен беше въпросът
Олин взе от бюрото трите книги:
— Искрено се надявам, че грешите.
Майк дръпна ципа на страничното джобче на пътната чанта и извади диктофон „Сони“:
— Имате ли нещо против да записвам разговора ни, господин Олин?
Управителят махна с ръка. Енслин натисна бутона за запис — червената лампичка проблесна, лентата се завъртя.
Междувременно Олин преглеждаше книгите на купчинката, четеше заглавията им. Както винаги, когато видеше някой да държи негова книга, Майк Енслин изпита странна смесица от чувства; гордост, смущение, удоволствие, желание да се държи предизвикателно и срам. Нямаше причина да се срамува от творбите си, които през последните пет години му бяха донесли добра печалба, при това чиста, защото не бе сключил неизгоден договор, с издателство (може би от завист неговият агент наричаше издателите „проститутки, търгуващи с книги, вместо с телата си“), тъй като сам беше измислил концепцията. Какво можеш да напишеш след „Франкенщайн“ освен „Съпругата на Франкенщайн“?
Така или иначе беше завършил университета в Айова. Преподавала му беше Джейн Смайли. Навремето най-съкровената му мечта (за която не подозираше нито един от сегашните му приятели и познати) беше да бъде обявен за най-младия поет в Йейл. Когато управителят на хотела зачете на глас заглавията на книгите, Майк съжали, че го е предизвикал, като е включил диктофона. Когато след време прослуша записа, му се стори, че долавя презрителни нотки в наглед любезния глас на Олин. Той машинално докосна цигарата зад ухото си.
— „Десет нощи в десет къщи, обитавани от призраци“ — прочете управителят. — „Десет нощи в десет гробища, обитавани от призраци“, „Десет нощи в десет замъка, обитавани от призраци“. — Той погледна Майк и едва забележимо се усмихна. — За написването на тази сте пътували до Шотландия. Да не говорим за разходките из Виенската гора. Разходите за всички пътувания се приспадат от данъците ви, нали? В крайна сметка призрачните обитатели са вашата професия.
— Намеквате ли нещо?
— Май сте особено чувствителен на тази тема, а?
— Наистина съм чувствителен. Но не и уязвим. Ако се надявате да ме прогоните от хотела, като критикувате книгите ми…
— Не, в никакъв случай. Беше проява на най-обикновено любопитство. Преди два дни изпратих Марсел — портиерът, който работи денем — да купи книгите, след като ми отправихте… молбата си.
— Беше искане, не молба. И още е. Чухте какво каза господин Робъртсън — че според законите на щата Ню Йорк, плюс два федерални закона за гражданските права, не можете да ми откажете да ме настаните в посочена от мен стая, ако е свободна. А стая 1408 е свободна. Напоследък винаги е свободна.
Ала господин Олин засега не желаеше да се отклони от темата за трите последни творби на Майк, които, разбира се, присъстваха в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за най-продаваните книги. Жълтеникавата светлина на лампионите се отразяваше от лъскавите им корици. В илюстрациите присъстваше най-вече тъмночервеният цвят. Бяха осведомили Майк, че тъмночервеното е най-подходящо при художественото оформление на книги на ужаса.
— Зачетох едната едва тази вечер — обясни Олин. — Бях прекалено зает… както обикновено, между впрочем. Хотелът ни е малък според нюйоркските стандарти, но деветдесет процента от стаите винаги са заети — уверявам ви, че всеки гост създава проблем.
— Като мен.
Управителят се поусмихна:
— Да кажем, че вие сте по-особен проблем, господин Енслин. Вие, вашият господин Робъртсън и абсурдните ви закани.
Думите му отново жегнаха Майк. Не беше отправил никакви закани, освен ако присъствието на Робъртсън бе изтълкувано като заплаха. А той беше принуден да използва адвоката, както човек е принуден да използва железен лост, за да отвори врата с ръждясала ключалка, в която ключът не влиза.
„Ключалката не е твоя“ — прошепна му вътрешен глас, но според законите на щата и на страната правото беше на негова страна. Според тях управата на хотел „Долфин“ беше длъжна да му предостави стая 1408, при положение, че я поиска и че е свободна.
Забеляза, че Олин с усмивка продължава да го наблюдава. Сякаш дума по дума беше проследил диалога В съзнанието му. Усещането беше неприятно… също като разговора, който за Майк неочаквано бе придобил неприятна насока. Струваше му се, че откакто включи диктофона (който обикновено всяваше страх Божий в събеседниците му), непрекъснато се оправдава за нещо.
— Ако извиненията ви целят нещо определено, господин Олин, боя се, че загубих нишката. Освен това имах доста тежък ден. Ако пазарлъкът относно стая 1408 е приключил, искам да ми дадете ключа и…
— Прочетох няколко ваши… ъъъ, как ги наричате? Повести ли? Или може би есета…
Майк ги наричаше „сметкоплащачки“, но не възнамеряваше да го каже, след като разговорът се записваше. Въпреки че диктофонът беше негов.
— Разкази! — възкликна Олин, открил правилната дума. — Прочетох по един разказ от всеки сборник. За дома на Рилсби в Канзас от сборника „Къщи, обитавани от призраци“…
— А, да. Убийствата с брадва. — Престъпникът, който бе накълцал на парчета шестима членове на семейството на Юджин Рилсби, така и не беше заловен.
— Именно. И разказа за нощта, която сте прекарали до гробовете на двамата влюбени от Аляска, дето са се самоубили — онези, които хората виждали около Ситка, както и историята за преживелиците ви във замъка Гартсби. Честно казано, тя много ми допадна. Изненадваща е.
Майк винаги надаваше ухо, когато някой коментираше неговите книги, обединени от названието „Десет нощи в…“, и понякога си въобразяваше, че долавя презрителни нотки — едва ли съществува по-голям параноик от автора, който дълбоко в сърцето си вярва, че произведенията му са, меко казано, булевардни — но, изглежда, Олин беше съвсем искрен.
— Благодаря — промърмори. — Приемам го като комплимент. — Машинално погледна записващото устройство. Обикновено червената лампичка-оченце сякаш се взираше в събеседника, като че ли го предизвикваше към откровения, за които после ще съжалява. Ала тази вечер то сякаш наблюдаваше самия Майк.
— О, да, наистина е комплимент. — Олин посочи книгите. — Сигурно ще ги прочета… най-вече заради стила ви. Именно той най-много ми допада. Изненадах се, когато неволно се засмях на вашите приключения в замъка Гартсби, а още по-изненадващо беше откритието, че сте добър писател. Много изкусно сте предали събитията. Очаквах много повече кръв и нарязани трупове.
Майк се наежи, очаквайки Олин да изрече неизбежното продължение — вариация на фразата
— Но в тях има нещо обезпокоително — добави управителят. — Ако не бях ги прочел, нямаше да си направя труда да разговарям с вас. Още щом видях адвоката със скъпото кожено куфарче, разбрах че сте си навили на пръста да пренощувате в проклетата стая и че каквото и да кажа, няма да ви разубедя. Ала книгите…
Майк изключи записващото устройство — втренченото червено оченце започваше да го изнервя.
— Интересувате се защо гъделичкам най-низките инстинкти, като пиша булевардна литература. Така ли?
