повиквателно за армията, като сресвах косата си с пръсти. Имах чувството, че през нощта са изтръгнали езика ми и са го заменили с гъсеница, която прилепваше към засъхналото ми небце.
— Друг е — обърна се непознато момче към мен.
Лицето му беше пребледняло от възбуда.
— Трябва да го освободят.
— Кого да освободят?
— Амалара — доволно възкликна друг студент. — Бил е в затвора, когато се е случило.
— Когато се е случило какво? — търпеливо попитах. Рано или късно щях да науча всичко.
— Миналата нощ е извършено ново убийство. И сега всички я търсят.
— Какво търсят?
Момчето с бледото лице отговори:
— Главата на момичето. Убиецът отнесъл главата на жертвата си.
Днес „Ню Шарън“ е малък колеж, а по онова време студентите бяха още по-малко. Това бе учебно заведение, което рекламните проспекти наричат „семеен колеж“. И той действително приличаше на едно малко семейство, поне през онези дни — тук всички бяха приятели, или познати, които поздравяваш с кимване. Гейл Керман беше от момичетата, на които просто кимваш и си казваш, че си я виждал и преди.
Ала всички добре познаваха Ан Брей. Миналата година се бе класирала на второ място в конкурса за мис „Нова Англия“; освен това умееше да подхвърля горящ жезъл под звуците на „Хей, огледай ме добре“. Беше умна — до деня на смъртта си бе редактор на вестника на колежа (седмичник, пълен с политически карикатури и бомбастични статии), член на студентския драмсъстав и председател на местната женска организация. Когато бях наивен първокурсник, й бях предложил дописка за вестника, както и да излезем заедно. Естествено, тя отказа и на двете ми предложения.
А сега беше мъртва… дори по-лошо.
Отправих се на следобедните лекции. По пътя кимах на познатите си и ги поздравявах прекалено радушно, сякаш за да прикрия начина, по който се вглеждах в лицата им. Точно както те изучаваха моето. Знаехме, че помежду ни се крие тъмна сянка, тъмна като пътеките, които криволичеха край централната алея, или се виеха между дъбовете-столетници зад гимнастическия салон; тъмна като огромните оръдия от Гражданската война, мяркащи се през гъстата мъгла. Взирахме се в лицата си и се опитвахме да различим умопомрачението зад едно от тях.
Този път полицаите не арестуваха никого. Сините им коли непрекъснато патрулираха из кампуса през мъгливите пролетни нощи на осемнайсети, деветнайсети и двайсети март, а фаровете им ревностно претърсваха всяка ниша и пролука. Администрацията забрани излизане от общежитията след девет часа вечерта. Двама влюбени, открити да се натискат в храсталаците западно от централната сграда, бяха закарани в полицейския участък и безмилостно разпитвани в продължение на три часа.
На двайсети се вдигна фалшива тревога, когато откриха момче, изпаднало в безсъзнание на същия паркинг, където бяха намерили трупа на Гейл Керман. Полицай от охраната на кампуса го поставил на задната седалка на колата си и покрил лицето му с пътна карта, без да си направи труда да провери пулса му. Сетне потеглил към местната болница, а сирената на колата му огласила притихналия кампус като воя на стадо побеснели маймуни.
По средата на пътя трупът на задната седалка се изправил и глухо попитал: „По дяволите, къде съм?“. Полицаят изкрещял, загубил контрол над колата и тя изхвърчала от шосето. Оказало се, че мнимият мъртвец е студент на име Доналд Морис, който последните два дни прекарал на легло, повален от тежък грип — дали бе азиатски? Не си спомням. Случило се така, че момчето припаднало на паркинга, на път за „Гриндър“, където възнамерявало да изяде чиния топла супа.
През деня времето продължаваше да е топло и мрачно. Хората се събираха на групички, които се разпръсваха и сформираха отново с поразителна бързина. Когато гледаш дълго време едни и същи лица, в главата ти се зараждат налудничави идеи, А слуховете се ширеха из кампуса със светлинна скорост. Говореше се, че дочули любим на всички ни преподавател по история да плаче и едновременно да се смее, застанал на мостчето; че Гейл Керман написала с кръвта си загадъчно послание, състоящо се от две думи, върху асфалта на паркинга; че двете убийства имат политически характер, ритуални престъпления, извършени от пацифистите като протест срещу войната. Тази версия бе направо смехотворна, тъй като местната организация на борците за мир се състоеше само от седем души. Студентите с десни убеждения използваха повода и нададоха вик: „Вън комунистическите агитатори!“ Ето защо през тези особени, топли дни, ние си отваряхме очите на четири и дебнехме враговете сред нас.
Кой знае защо, вестникарите пренебрегнаха приликата между анонимния убиец и Джек Изкормвача, а се върнаха още по-назад във времето — чак до хиляда осемстотин и деветнайсета. Ан Брей бе открита на кална пътека, намираща се на пет-шест метра от тротоара, но наоколо нямало никакви следи, дори нейните. Находчив журналист с вкус към мистерията нарече убиеца „Невидимия Джек“, на скандалния доктор Джон Хокинс от Бристъл, умъртвил пет от съпругите си чрез странни медикаменти. Това име си остана, навярно хората го свързваха с разкаляната земя, върху която нямало никакви следи.
На двайсет и първи отново заваля дъжд — централната алея и игрището се превърнаха в блата. От полицията съобщиха, че изпращат в кампуса цивилни детективи — мъже и жени — и изтеглиха половината си коли.
По този повод студентският вестник помести изпълнена с негодувание (макар и несвързана) редакционна статия. Основната идея бе, че заедно с предрешените като студенти полицаи, в кампуса могат да се промъкнат и комунистически агитатори.
Привечер отново падна мъгла, която бавно, сякаш замислено нахлу в обградените с дървета улици и сградите една по една изчезнаха сред нея. Беше лека и ефирна, но някак си неумолима и ужасяваща. Безсъмнено Невидимия Джек беше човек, но мъглата бе негова съучастница… или поне така ми се струваше. Имах чувството, че малкият ни колеж е попаднал между двамата притиснати в безумна прегръдка, че е част от ужасен брак, консумиран сред кръвопролитие. Седях до прозореца, наблюдавах как една след друга лампите светват сред падащия мрак и се питах дали ще има още убийства. Съквартирантът ми влезе и тихо затвори вратата, сетне промълви:
— Скоро ще завали сняг.
Обърнах се и го погледнах.
— По радиото ли го съобщиха?
— Не — отговори той. — Кой ли вярва на метеоролозите? Чувал ли си за ягодовата пролет?
— Смътно си спомням, че преди много години баба ми разказваше нещо подобно.
Той застана до мен и се загледа навън, после обясни:
— Ягодовата пролет е като циганското лято, но настъпва много рядко. В тази част на страната се случва веднъж на осем-десет години. Това е лъжлива пролет, както циганското лято е лъжливо. Моята баба казваше, че ягодовата пролет не означава край на зимата, а разразяване на снежни бури, които са по- силни, ако измамната пролет продължи по-дълго.
— Бабини деветини — промърморих аз. — Не вярвам нито дума. — Погледнах го и продължих: — Но все пак се страхувам. А ти?
Съквартирантът ми благосклонно се усмихна и си взе цигара от моя отворен пакет на перваза на прозореца.
— Подозирам всекиго, освен теб и себе си — отвърна той, сетне усмивката му помръкна. — Понякога се съмнявам дори в тебе. Искаш ли да отидем да поиграем билярд?
— Следващата седмица имам изпит по тригонометрия. По-добре да залегна над учебника.
Но дълго след като той излезе, продължих да се взирам през прозореца. Дори когато отворих учебника, имах чувството, че частица от мен е навън, че вървя сред сенките, където дебне някаква тъмна сила.
Тази нощ бе убита Адел Паркинс. Шест полицейски коли и седемнайсет полицаи, предрешени като студенти (осем от тях бяха жени, командировани от Бостън) патрулираха из кампуса. Но Невидимия Джек успя да я убие, безпогрешно избирайки я сред цивилните ченгета. Лъжливата пролет сякаш го подстрекаваше: той я умъртви и я остави зад волана на нейния додж, модел 1964. Когато сутринта я откриха, намериха части от тялото й на задната седалка и други — в багажника. А върху предното стъкло с
