Стивън Кинг
Ягодова пролет
Сутринта видях тези две думи във вестника и те сякаш ме върнаха обратно във времето. Всичко това се случи преди осем години. Докато траеше шумотевицата, веднъж се видях по националната телевизия в новините на Уолтър Кронкит. Лицето ми се мярна само за миг зад репортера, но родителите ми веднага ме познали. Обадиха се по телефона: баща ми се престори, че се интересува от мнението ми за случилото се, беше прекалено сърдечен и прекалено безразличен; за сметка на него, майка ми настояваше незабавно да се прибера у дома. Но аз не исках да се прибирам.
Запленен от мрачната „ягодова пролет“ и от мъглата, която нощем обвиваше всичко в безцветната си пелена, както и от сянката на смъртта, надвиснала над нас преди осем години. Сянката на Невидимия Джек.
В Нова Англия наричат внезапното затопляне на времето „ягодова пролет“. Никой не знае откъде произлиза това название, което местните жители използват. Казват, че подобно явление се наблюдава веднъж на осем години. Може би има и някаква цикличност в онова, което се случи в „Ню Шарън Тийчърс Колидж“ през тази ягодова пролет, но дори това да е хрумнало някому, никой не го е изрекъл на глас.
В Ню Шарън ягодовата пролет започна на шестнайсети март хиляда деветстотин шейсет и осма. На този ден свърши най-студената зима от двайсет години насам. Заваля дъжд, уханието на морето се усещаше на трийсетина километра западно от брега. Снегът, който на места достигаше седемдесет сантиметра, започна да се топи и тротоарите в кампуса бяха мокри от кишата. Скулптурите от сняг, запазили се цели два месеца поради ниските температури започнаха да се накланят; по карикатурното лице на Линдън Джонсън се стичаха сълзи от разтопен сняг, размръзналата „перушина“ на гълъба опада и отдолу запрозърта шперплатовият скелет.
С падането на нощта се появи мъглата и бавно наметна бяла плащаница върху тесните улици на колежа. Клоните на дърветата стърчаха през нея като разперени пръсти. Бавно като цигарен дим, белезникавата пелена леко се стелеше под мостчето, намиращо се до оръдията, останали от Гражданската война, и правеше всичко да изглежда странно, нереално, загадъчно. Нищо неподозиращият студент излиза на улицата от ярко осветения бар „Гриндър“, където гърми джубоксът, очаквайки да го лъхне леден въздух… но вместо това изведнъж се озовава в притихнал свят, обгърнат от стелеща се бяла мъгла. Дочува само стъпките си и шума на водата в капчуците. Човек почти очаква да се обърне и да види, че барът е изчезнал, а на негово място се простират обвити в мъгла блата тисови гори и очертана от друидите окръжност.
Тази година джубоксът свиреше „Любовта е тъжна“; от него непрестанно се лееха „Хей Джуд“ и „Скарбъро Феър“.
В единадесет и десет същата нощ, първокурсник на име Джон Данси, който се прибираше в общежитието си, закрещя в мъглата. Изпусна учебниците си върху и между разкрачените крака на мъртвото момиче, което лежеше в най-тъмния ъгъл на паркинга пред една от сградите. Гърлото на момичето беше прерязано от ухо до ухо, отворените му очи проблясваха, сякаш току-що бе чуло най-забавната шега.
Данси продължи да крещи…
На следващия ден времето беше мрачно, облачното небе надвисваше над града. Преди започването на занятията нетърпеливо се питахме: „Кой?“, „Защо?“, „Кога мислиш, че ще го заловят?“ И неизменния въпрос: „Познаваше ли я!“
Всички я познавахме. Казваше се Гейл Керман и следваше история на изкуството. Носеше кръгли очила и имаше хубаво тяло. Носеха се най-противоречиви слухове: всички я обичали, но съквартирантките й я мразели; не ходела на срещи, въпреки че била най-развратното момиче в кампуса; била грозна, но симпатична; била бременна и болна от левкемия. Някои твърдяха, че Гейл е лесбийка, убита от приятеля си. Беше настъпила ягодова пролет и на сутринта на седемнайсети март всички ние познавахме Гейл Керман.
Половин дузина полицейски коли пристигнаха в кампуса и повечето от тях паркираха пред общежитието, където бе живяла германката. Когато минах от там на път за лекциите ми, полицай поиска да му покажа студентската си карта. Изхитрих се и му показах онази, на която съм сниман като човек, не като вампир.
— Имаш ли нож? — лукаво ме попита той.
Обясних му, че единственото оръжие, което притежавам, е ключодържател във формата на заешко краче, сетне се поинтересувах:
— Тук сте заради Гейл Керман, нали?
— Защо питаш? — нахвърли се той върху мене. Закъснях с пет минути за часа.
Беше ягодова пролет; тази нощ никой не се разхождаше сам из полуфантастичния свят на кампуса. Мъглата отново бе паднала. От нея лъхаше на море, тя обвиваше всичко наоколо в тишина.
Около девет съквартирантът ми шумно нахлу в стаята, където от два часа си блъсках главата върху есе за Милтън.
— Хванали са го! — извика той. — Чух го в „Гриндър“.
— Кой ти го каза?
— Някакъв непознат тип. Знаеш ли, гаджето й я е убило. Името му е Карл Амалара.
Облегнах се назад в стола си и почувствах едновременно облекчение и разочарование. Навярно приятелят ми казваше истината: човек с име като Карл Амалара беше способен да убие любовницата си в пристъп на ревност.
— Радвам се — промълвих.
Приятелят ми изскочи в коридора, за да разтръби новината. Прочетох есето, видях колко е безсмислено, скъсах го и започнах отново.
На следващата сутрин историята беше на първите страници на вестниците. Имаше снимка на Амалара (вероятно направена на абитуриентския му бал), на която се виждаше мургаво момче с тъмни тъжни очи и белези от едра шарка по носа. Все още не беше направило признания, но срещу него имаше безспорни улики. Напоследък двамата с Гейл Керман непрекъснато се карали, а преди седмица окончателно скъсали. Съквартирантът на Амалара твърдял, че последният е „безутешен“. В сандъчето под леглото му полицаите открили дълъг ловджийски нож и снимка на момичето, очевидно нарязана с ножица.
До фотографията на Амалара бе поместена друга, на момичето. Беше доста неясна, но все пак се различаваха куче, олющена статуя на фламинго и невзрачно русокосо момиче с очила. То се усмихваше напрегнато и присвиваше очи. Едната му ръка лежеше върху главата на кучето. Значи бе вярно. Трябваше да е вярно.
Тази нощ мъглата отново се спусна, не с леките стъпки на котенце, а като дебнещ зъл хищник. Тази нощ се разхождах безцелно. Вдъхвах влажния въздух и влажния аромат на пролетта, която бавно изтласкваше упорития сняг, под който се показваше голата земя, подобно на черепа на заспала старица.
Това бе една от най-прекрасните нощи в живота ми. Хората, които отминавах под уличните лампи, напомняха шепнещи сенки. Всички приличаха на любовници, хванали се за ръце, впили поглед един в друг. Топящият се сняг капеше от стрехите и течеше от улуците; струваше ми се, че дочувам шума на морето, на тъмното зимно море, което бързо се оттегляше.
Разхождах се до полунощ, докато се измокрих до кости. Отминах безброй сенки, дочух крачки, които отекваха по криволичещите пътеки. Кой би се осмелил да твърди, че една от тези сенки не е човекът, или съществото, което всички наричаха Невидимия Джек? Не и аз, защото минах покрай много сенки, но мъглата ми попречи да видя лицата им.
На сутринта се събудих от врявата в коридора. Полусънено изскочих навън, за да разбера кой е получил
