Онова чувство, което се изразява само на френски

рожден ден. Възрастната жена го сложи в дланта й, омота верижката около пръстите й и каза: „Не се разделяй с Богородица, докато растеш, защото трудните времена тепърва предстоят.“ И Карол я послуша. Носеше медальона докато беше в началното и прогимназиалното училище към ордена „Богородица на ангелите“, носеше го и в гимназията „Сейнт Винсънт“. Носи го, докато от двете му страни като по чудо изникнаха заоблени гърди, сетне го загуби някъде, може би по време на училищната екскурзия до Хамптън Бийч. На връщане с автобуса за пръв път момче я целуна, като й пусна език. Казваше се Бъч Сауси, в устата му още се усещаше аромат на захарен памук.

Дева Мария, изобразена на отдавна изгубения медальон, и Дева Мария на плаката си приличаха като две капки вода — изражението им те кара да се срамуваш от нечестивите си мисли, въпреки че единственото, което се върти в главата ти, е да хапнеш сандвич с фъстъчено масло. Под изображението на Божията майка имаше надпис: „МАЙКО НА МИЛОСЪРДНАТА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ, ПОМОГНИ НА БЕЗДОМНИТЕ ВЪВ ФЛОРИДА — НЯМА ЛИ ДА НИ ПОМОГНЕШ?“

Хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми.

Този път чу много гласове… момичешки гласове, напевни призрачни гласове. Щом има обикновени чудеса, значи съществуват и обикновени призраци. Човек го проумява едва когато понатрупа някоя и друга годинка и помъдрее.

— Какво ти е?

Гласът беше добре познат на Карол също като физиономията с вдигнатата вежда и трапчинката. Гласът на Бил, който тя наричаше „само се преструвам на ядосан“ и който й подсказа, че в действителност той е ядосан поне малко.

— Нищо — отвърна и престорено се усмихна.

— Като че ли не си на себе си. Може би не трябваше да спиш по време на полета.

— Може би — отвърна тя, този път не само за да избегне спора. В крайна сметка колко жени получават по случай сребърната си сватба приказен втори меден месец на остров Каптива? И пътуване с чартърен полет? Десет дни в един от онези курорти, където не са необходими пари (поне до края на месеца, когато сумата бъде удържана от кредитната ти карта), а в случай, че ти се прииска масаж, яка шведка идва да те обслужи във вилата на брега на океана.

* * *

Отначало животът им беше съвсем различен. Малко след като се ожениха, Бил, с когото тя се запозна на училищна танцова забава, а след три години отново срещна в колежа (още едно обикновено чудо), започна работа като портиер, тъй като нямаше свободни места в компютърната индустрия. Беше 1973 година и още никой не подозираше за предстоящия бум в областта на електрониката. Живееха в занемарена сграда в Ревъри, намираща се близо до брега на океана, по стълбището трополяха нощни птици, клиенти на двама смугли наркопласьори, чийто апартамент беше над този на Карол и Бил и които непрекъснато слушаха плочи на състави от шейсетте. Карол лежеше будна и си мислеше: „Никога няма да се махнем от тук — ще остареем и ще умрем под съпровода на «Крийм», «Блу Чиър» и ръмженето на блъскащите се колички в близкия увеселителен парк.“

Бил, който се прибираше от работа капнал от умора, се обръщаше на една страна и въпреки шума заспиваше като заклан. Понякога полагаше длан върху бедрото й, а когато пропуснеше, тя я слагаше там, особено ако наркопласьорите на горния етаж се караха с клиентите си. Съпругът й беше единственото й близко същество на света. На практика родителите й се отказаха от нея, когато се омъжи за него. Той беше католик, но от „неприемливите“. Един ден баба й я попита защо настоява да излиза с това момче, след като е ясно като бял ден, че е от най-долна класа, защо Карол се е хванала на въдицата му и му е позволила да я омае със сладки приказки, защо иска да разбие сърцето на баща си. А Карол нямаше отговор на нито един от въпросите.

Двамата с Бил бяха изминали дълъг път от апартамента в Ревъри до възможността да пътуват с чартърен реактивен самолет, на наемат кола „Краун Виктория“ (която симпатягите в гангстерските филми винаги наричаха „Краун Вик“) и да прекарат десет дни в курорт, което ще им струва… изобщо не й се мислеше за размера на сметката.

Флойд?… Мамка му!

— Карол? Сега пък какво има?

— Нищо — промърмори тя. В далечината се виждаше малко розово бунгало, от двете страни на верандата се издигаха палми — докато се взираше в дърветата с разперени корони, очертаващи се на фона на синьото небе, Карол си представи пикиращи японски изтребители — картечниците под крилата им бълват куршуми (асоциацията очевидно беше резултат на безброй часове в детството, прекарани пред телевизора); докато лимузината преминава край бунгалото, от него ще излезе чернокожа жена. Ще бърше ръцете си с розова кърпа и с безизразно лице ще наблюдава колата, мислейки си, че с нея пътуват баровци, запътили се към Каптива, без да подозира, че навремето Карол Шелтън е прекарвала безсънни нощи в евтиния апартамент, опитвайки се да не чува звука на грамофона и скандалите между двамата пласьори на дрога и клиентите им, и е чувствала как в нея тлее нещо, което й напомня за запалена цигара, паднала по време на празненство между завесите, малка и скрита от погледите, но тлееща до тъканта.

— Скъпа?

— Казах ти, че нищо ми няма. — Отминаха къщата. Не се появи никаква жена. Само някакъв старец, но не чернокож, който седеше на люлеещ стол, проследи с поглед преминаващата кола. На носа му се мъдреха очила без рамки, на скута му беше преметната прокъсана хавлиена кърпа, розова като бунгалото. — Вече съм добре. С нетърпение чакам да пристигнем и да си обуя къс панталон.

Бил сложи ръка на бедрото й, където толкова често я докосваше през първите дни на брака им, после плъзна длан нагоре. Искаше й се да го спре, но не го направи. В края на краищата карат втори меден месец, нали? Пък и ако продължава да я опипва, изражението му щеше да се промени.

— Имам едно предложение промърмори той. — Да направим нещо, след като свалиш роклята и преди да обуеш шортите.

— Прекрасно хрумване — заяви тя, сложи длан върху неговата и я притисна по-силно. В далечината се виждаше крайпътна табела; сигурна беше, че като я приближат, ще видят надпис: „ПАЛМ ХАУС 3 МИЛИ ВЛЯВО“.

Оказа се, че надписът гласи: „ПАЛМ ХАУС 2 МИЛИ ВЛЯВО“. Следваше нова табела, отново плакат на Дева Мария с протегнати ръце и сияние около главата, което наподобява на ореол. Отдолу беше написано: „МАЙКО НА МИЛОСЪРДНАТА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ, ПОМОГНИ НА БОЛНИТЕ ВЪВ ФЛОРИДА — НЯМА ЛИ ДА НИ ПОМОГНЕШ?“

— Следващият ще гласи: „Бръснене по бирмански“ — обади се Бил.

Тя не разбра какво иска да каже, но се усмихна, тъй като очевидно беше някаква шега. Знаеше, че на следващия плакат ще пише: „Майко на милосърдната благотворителност, помогни на гладните във Флорида“, обаче не можеше да го каже. Скъпият Бил. Наистина й е скъп, въпреки идиотските физиономии и непонятните му шегички. „Най-вероятно ще те изостави и знаеш ли какво мисля? Че ако се случи, ще извадиш голям късмет.“ Това беше мнението на баща й. Скъпият Бил, който беше доказал само веднъж, че преценката й е много по-правилна от тази на баща й. Още беше омъжена за човека, когото баба й наричаше „големия хвалипръцко“. С цената на известни жертви, но какво от това? Как беше онази едновремешна аксиома? Бог казва да вземете каквото искате… и да го заплатите.

Главата я сърбеше. Тя машинално се почеса, докато се взираше през страничното стъкло, за да не пропусне следващия плакат с Дева Мария.

Колкото и ужасно да звучи, късметът им проработи, когато тя загуби бебето. Нещастието се случи малко преди Бил да бъде назначен в „Бийч Компютърс“ — по това време задухаха първите ветрове на промяната в електронната индустрия.

Загуби бебето, направи спонтанен аборт — всички го вярваха освен може би Бил. Разбира се, татко, мама и баба го вярваха. „Тя пометна“ — беше тяхната версия, историята с помятането беше класическа за католиците. „Хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми“ — пееха ученичките понякога, докато скачаха на въже — осъзнаваха, че богохулстват и се чувстваха смели, при всеки скок униформените им поли разкриваха изранените им колене. Бяха възпитанички на училището към „Дева Мария на ангелите“, където сестра