я видях. Обърнах глава и я зърнах бавно да прекосява по диагонал Петдесет и трета улица — продължаваше да върви с наведена глава, косата й все така закриваше лицето й като завеса. Никой не й обръщаше внимание; хората пред ресторант „Готам“ зяпаха през витрините както посетителите зяпат акулите в аквариума, когато им хвърлят храна. Чуваше се воят на много приближаващи се сирени.
Прекосих улицата, понечих да хвана Даян за рамото, но се отказах. Задоволих се само да я повикам.
Тя се обърна, очите й бяха потъмнели от ужаса и от шока. Роклята й отпред беше заприличала на отвратителна тъмночервена престилка. От Даян се разнасяше вонята на кръв и изразходван адреналин.
— Остави ме на мира — процеди тя. — Не искам да те виждам, Стивън.
— Поведението ти беше непростимо — заявих. — Заради теб едва не загинах. И двамата щяхме да загинем. Защо, Даян?
— От четиринайсет месеца насам ми се иска да те изритам отзад. Не можем да избираме времето, по което мечтите ни ще се сбъднат, на…
Зашлевих я през лицето. Направих го машинално, без да се замислям, но се заклевам, че много рядко през живота си съм изпитвал подобно удоволствие. Разбира се, срамувам се от това, но така или иначе разкрих пред вас душата си и не си струва да ви лъжа, въпреки че спокойно можех да го премълча.
Главата на Даян се отметна назад. Тя се облещи от болка и от изненада, а само след миг на мястото на изплашената, травматизирана жена застана разярена тигрица.
— Гадняр! — възкликна и притисна страната си с длан, очите й се наляха със сълзи. — Гадняр такъв!
— Спасих живота ти — промърморих. — Даваш ли си сметка за този факт? Разбираш ли какво говоря?
— Мръсник — прошепна Даян. — Проклет, самодоволен, дребнав, властен мръсник. Мразя те!
— Изобщо чу ли какво казах? Ако не беше самодоволният, дребнав и властен мръсник, сега щеше да бъдеш мъртва.
— Ако не беше ти, изобщо нямаше да бъда в ресторанта — заяви тя. В този момент първите три полицейски коли довтасаха по Петдесет и трета улица и спряха пред „Готам“. От тях като клоуни по време на цирков номер се заизсипваха полицаи. — Докоснеш ли ме отново, ще ти издера очите, Стив. Не се приближавай до мен.
Насилих се да пъхна ръце под мишниците си, защото искаха да я убия. Искаха да я стиснат за шията и да я удушат.
Тя направи шест-седем стъпки, после се обърна към мен. Усмихваше се. Усмивката й беше ужасяваща, много по-страшна от всяко изражение на Ги Демона.
— Имах любовници — заяви, продължавайки да се усмихва. Разбира се, лъжеше. На лицето й беше изписано, че лъже, въпреки това думите й дълбоко ме нараниха. Съжаляваше, че не се е случило, това също беше изписано на лицето й. — Бях с трима през последната година. Не те биваше в леглото, затова потърсих истински мъже.
Обърна се и отново тръгна по улицата; крачеше бавно като жена на шейсет и пет, не на двайсет и пет години. Проследих я с поглед. Миг преди да завие зад ъгъла, отново извиках. Не можех да го преглътна, беше заседнало в гърлото ми като пилешка кост.
— Спасих
На ъгъла Даян спря и пак се обърна. Устните й все така бяха разтегнати в ужасната усмивка.
— Не — каза. — Грешиш.
После се скри зад ъгъла. Оттогава не съм я виждал, макар че вероятно и това ще се случи. „Ще я видя в съда“, както се казва.
Влязох в някакъв супермаркет на следващата пресечка и си купих пакет „Марлборо“. Като се върнах на ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и трета улица, районът около „Готам“ вече беше отцепен със сините бариери, които от полицията използват за ограждане на местопрестъпления и за задържане на зрителите по време на паради. Въпреки това виждах ресторанта. Виждах го прекрасно. Седнах на тротоара, запалих цигара и загледах сцената, разиграваща се пред очите ми. Пристигнаха половин дузина линейки, чието появяване също беше предшествано от пронизителен вой на сирени. На първата натовариха главния готвач — беше в безсъзнание, но по всичко личеше, че още е жив. Появяването му пред неговите почитатели, струпани на Петдесет и трета улица, бе последвано от чувал върху носилка, съдържащ тленните останки на Хъмболд. Накрая изнесоха Ги, който беше привързан към носилката и трескаво се озърташе, докато го качваха в линейката. Стори ми се, че за миг погледите ни се срещнаха, но може да е било само плод на въображението ми.
След като и третата линейка потегли, преминавайки през пролука в бариерите, отдръпнати от двама униформени полицаи, хвърлих на тротоара недопушената цигара. Реших, че не съм се спасил от ножа на обезумелия маниак, за да започна отново да се самоубивам с пушене.
Проследих с поглед отдалечаващата се линейка и се помъчих да си представя човека в нея, обитаващ един от кварталите, в които живеят всички оберкелнери — Куинс или Бруклин, може би дори Рай или Мамаронек. Помъчих се да си представя как е обзаведена всекидневната му, какви картини висят на стените. Не можах, но установих, че сравнително лесно си представям каква е спалнята му… макар да не разбирам дали споделя леглото си с жена. Виждах го как късно след полунощ лежи буден, без да помръдне, и се взира в тавана, докато луната се очертава на фона на небесната твърд като притвореното око на труп; представях си го как лежи и слуша непрекъснатия монотонен лай на кучето на съседа, докато звукът се превърне в сребърен гвоздей, забит в мозъка му. Представях си го как лежи близо до гардероб, пълен със смокинги, поставени в найлонови пликове от ателието за химическо чистене. Виждах ги как висят вътре като екзекутирани престъпници. Питах се дали е женен. И ако е женен, дали е убил съпругата си, преди да дойде на работа. Спомних си петънцето от кръв върху бялата му риза и реших, че предположението ми е твърде правдоподобно. Размишлявах и за кучето на съседа, което лае по цяла нощ. Също и за семейството на съседа.
Но най-много мислех за Ги, който също като мен е будувал нощ след нощ, вслушвал се е в лаенето на кучето на съседите, както аз слушах сирените и ръмженето на камионите, пътуващи към центъра на града. Мислех си как е лежал и се е взирал в сенките, очертани на тавана от лунните лъчи. Мислех си как ужасяващия вик
— Иииииии — прошепнах аз, за да чуя как звучи. Хвърлих в канавката цигарите и както си седях на тротоара, започнах да ги тъпча. Иииииии. Иииииии. Иииииии.
Един от полицаите до бариерата ме погледна и се провикна:
— Хей, приятел, престани да се правиш на идиот. Нали виждаш, че тук е напечено…
„Разбира се — помислих си. — На кого ли не му е напечено?“
Обаче не обелих нито дума. Престанах да тъпча цигарите — и без това от тях вече не беше останало почти нищо — както и да вдигам шум. Ала продължавах да чувам вика… и защо не? Значението му е непонятно като цялата история.
Иииииии.
Иииииии.
Иииииии.
Информация за текста
© 1995 Стивън Кинг
© 2002 Весела Прошкова, превод от английски
