Обяд в ресторант „Готам“

дали наистина изрекох думите. Зад него видях главния готвач, който се мъчеше да се изправи — държеше се за дръжката на грамадния хладилник, другата си ръка притискаше към окървавената си престилка — аленият разрез на корема му напомняше на устни, разтегнати в ехидна усмивка. Опитваше се да задържи вътрешностите си на мястото им, но май усилията му бяха напразни. Между пръстите му вече беше провиснало синкаво черво, сякаш бе верижка на джобен часовник.

Оберкелнерът отново понечи да ме намушка. Парирах удара, като тласнах металната кофа към него, но той отскочи назад. Придърпах обратно кофата, стиснах дръжката на бърсалката и се подготвих да се отбранявам. Ръката ми пулсираше от болка, усещах как потта се стича по лицето ми като нагорещено машинно масло. Видях, че готвачът успя да се изправи. Бавно, като човек, възстановяващ се след тежка операция, закрета в прохода, отправяйки се към Гимпъл Глупака. Мислено му пожелах да се спаси.

— Дръпни резетата! — заповядах на Даян.

— Какво?

— Резетата на вратата! Дръпни ги!

— Не мога да помръдна — извика тя през сълзи. Така ридаеше, че едва разбрах какво каза. — Така си ме притиснал, че ще ме смажеш.

Пристъпих напред. Ги злобно се озъби. Направи лъжливо движение с ножа, сетне отдръпна ръка, а когато отново тласнах кофата към него, на лицето му цъфна странната нервна полуусмивка.

— Крастав смрадливец — каза. Говореше като човек, който обсъжда шансовете любимият му бейзболен отбор да спечели купата през новия сезон. — Да те видя сега дали ще пускаш толкова силно радиото, смръдльо. Май ще промениш навиците си, а? Бум!

Замахна с ножа. Отскочих. Ала този път той не се отдръпна — усетих, че набира смелост да ме нападне, и то съвсем скоро. Даян се задъхваше, гърдите й се притискаха към гърба ми. Бях се отдръпнал достатъчно, че да й дам възможност да се движи, но тя не се обърна да изпълни нареждането ми. Дори не помръдна, а продължи да стърчи зад мен.

— Отвори вратата — прошепнах й, стараейки се да не движа устните си, все едно бях затворник, който съзаклятничи с друг престъпник. — Отмести проклетите резета, Даян!

— Не мога! — изхлипа тя. — Не мога, нямам сили! Накарай го да престане, Стивън! Престани да разговаряш с него, направи нещо, накарай го да спре!

Хленченето й ме влуди.

— Обърни се и дръпни резетата! — просъсках. — Иначе ще се отместя и ще…

— ИИИИИИИ! — изкрещя безумецът и се спусна към мен, замахвайки с ножа.

С всички сили тласнах към него металната кофа, той падна, все едно беше кегла, улучена от топка. Нададе вой, който смрази кръвта ми, и нанесе напосоки удар. Острието премина на милиметри от носа ми и едва не отсече връхчето му. Нападателят падна на колене, главата му стърчеше над устройството за изстискване, прикрепено към кофата. „Прекрасно!“ — помислих си и с бърсалката го халосах по врата. Дебелите конци като коси на вещица се разпиляха по раменете му. Лицето му попадна в изстисквачката. Наведох се, със свободната си ръка стиснах дръжката на механизма и я завъртях. Ги закрещя от болка, но бърсалката върху главата му заглуши звука.

— ИЗДЪРПАЙ РЕЗЕТАТА! — извиках на Даян. — ИЗДЪРПАЙ РЕЗЕТАТА, БЕЗПОЛЕЗНА НИКАКВИЦЕ! ИЗДЪРПАЙ…

Туп! Нещо твърдо и остро се заби в задните ми части. Олюлявайки се, пристъпих напред и нададох вик — повече от изненада, отколкото от нараняването, въпреки че болката наистина беше силна. Отпуснах се на коляно и изпуснах дръжката на изстискващия механизъм. Ги се отдръпна, отблъсна встрани бърсалката — дишането му беше толкова хрипливо, че напомняше на кучешки лай. Само че действията ми не успяха да забавят атаката му; в мига, в който се освободи от изстискващия механизъм, той отново ме нападна с ножа. Отдръпнах се и усетих полъха на острието, разсичащо въздуха досами лицето ми.

Едва когато с усилие се изправих, разбрах какво се е случило, какво е направила Даян. За миг се обърнах да я погледна. Тя предизвикателно се взираше в мен, продължавайки да притиска гръб към вратата. Хрумна ми налудничавата мисъл, че иска да бъда убит. Че дори е планирала нападението. Завербувала е смахнатия оберкелнер и…

Очите й се разшириха:

— Пази се!

Обърнах се и видях, че безумецът е предприел нова атака. Лицето му беше червено като домат с изключение на големите бели петна, причинени от дупките на изстисквачката. Цапардосах го с бърсалката, но не улучих шията, а гърдите му. Все пак го накарах да спре и дори да отскочи назад. Онова, което последва, бе чист късмет. Той се подхлъзна в локвата вода, изплискала се от кофата, и се просна на пода, като удари главата си в плочките. Без да разсъждавам и без да осъзнавам, че крещя, грабнах от печката тигана с овъглените гъби и с всичка сила го стоварих върху лицето на озверелия оберкелнер. Дочух приглушено тупване, последвано от ужасяващо (но за щастие кратко) съскане, предизвикано от изгарянето на кожата.

Обърнах се, блъснах встрани Даян и отместих резетата. Отворих вратата, слънчевата светлина ме удари като тежък чук. А уханието на въздуха… Не си спомням въздухът да е бил толкова уханен дори когато бях малък и бе първият ден от лятната ваканция.

Сграбчих Даян за ръката и я изведох на тясната алея, от двете страни на която бяха строени контейнери за смет. В далечния край на този тесен каменен процеп като видение от рая беше Петдесет и трета улица, по която се движеха колони от коли, без шофьорите да подозират за драмата, разиграваща се наблизо. Обърнах се и погледнах през отворената врата на кухнята. Ги лежеше по гръб, овъглените гъби обграждаха главата му като екзистенциална диадема. Лицето му беше огненочервено и покрито с грамадни мехури. Едното му око беше отворено, но невиждащо се взираше във флуоресцентните лампи на тавана. Освен него в кухнята нямаше никого. На пода червенееше локва кръв, на вратата на грамадния хладилник се виждаха кървави отпечатъци от пръсти, но главният готвач и Гимпъл глупака ги нямаше.

Затръшнах вратата и промърморих на Даян:

— Тръгвай.

Тя не помръдна, само се втренчи в мен.

Леко я побутнах по рамото:

— Тръгвай.

Даян вдигна ръка като пътен полицай, поклати глава, сетне размаха пръст:

— Не смей да ме докосваш!

— Брей, много си важна. Какво ще направиш, ако не те послушам? Ще насъскаш срещу мен твоя адвокат ли? Мисля, че той гушна букета, скъпа.

— Не бъди толкова високомерен! Да не си посмял! И не ме докосвай, Стивън, предупреждавам те!

Вратата на кухнята с трясък се отвори. Машинално отново я затръшнах. Миг след това чух сподавен вик — не знаех дали е от гняв или от болка, пък и не ме беше грижа. Облегнах се на дървената плоскост и се поразкрачих, за да имам по-стабилна опора.

— Искаш ли да останем тук и да поспорим? — попитах. — Мисля, че нашия приятел е жив и твърдо е решен да ни очисти.

Ги пак блъсна вратата. Подскочих заедно с нея и тя за миг се открехна, но успях да я затворя. Зачаках безумецът да поднови опитите си, обаче не се случи нищо.

Даян се втренчи в мен — погледът й беше едновременно гневен и неуверен — после бавно тръгна по алеята; вървеше с наведена глава, косата й беше провиснала от двете страни на шията й. Едва когато измина около две трети от разстоянието до улицата, се отдръпнах от вратата, но продължих да я наблюдавам. Никой не се появи, ала за всеки случай я затиснах с един контейнер и хукнах след Даян.

* * *

Когато се озовах на изхода на алеята, тя вече не беше там. Погледнах вдясно към Медисън Авеню, но не