Обяд в ресторант „Готам“

налягане, а в гърлото му бе заседнала свирка на чайник.

— Кучето… Иииииии!… Колко пъти съм те предупреждавал за кучето… Иииииии!… През цялото време не мога да мигна… Иииииии!… Заповядва да си накълцам лицето, мръсницата… Иииииии!… Лазиш ми по нервите… Иииииии! Отгоре на всичко влачиш тук кучето… Иииииии!

Разбира се, салонът притихна, посетителите смаяно се втренчиха в кльощавия блед човек със смокинг, който, свел глава, прекосяваше помещението, пристъпвайки на щъркеловите си крака. Папийонката му се беше завъртяла на деветдесет градуса от нормалното си положение и напомняше на стрелки на часовник, показващи шест часа. Беше хванал ръцете си на гърба, движеше се леко приведен — ни в клин, ни в ръкав си спомних една илюстрация в учебника по литература за шести клас, на която беше изобразен Икабод Крейн, злощастният учител от „Легенда за Сънната долина“ на Уошингтън Ървинг.

Осъзнах, че гледа мен, че върви към мен. Наблюдавах го като хипнотизиран — усещането бе като да сънуваш, че се явяваш на изпит, за който изобщо не си чел, или че си отишъл гол в Белия дом на прием, устроен в твоя чест — и вероятно щях да си остана като вкаменен, ако Хъмболд не беше помръднал.

Чух как краката на стола му застъргаха пода и погледнах към него. Надигаше се от мястото си, като машинално стискаше салфетката. Изглеждаше изненадан, но и вбесен. Ненадейно осъзнах два факта: че е пиян… по-точно — че е фиркан до козирката и че случващото се говори зле за репутацията му. В края на краищата именно той беше избрал ресторанта, а церемониалмайсторът взе, че превъртя.

— Иииииии!… Ще ти дам да се разбереш! За последен път те предупреждавам…

— Божичко, подмокрил се е! — промълви жената на съседната маса. Почти шепнеше, но думите прозвучаха съвсем отчетливо в тишината, настъпила в мига, в който човекът в черно си пое дъх, за да закрещи отново, а пък аз видях, че има право. Официалният му панталон беше подгизнал отпред.

— Виж какво, тъпако — каза Хъмболд и се обърна към него, в този момент оберкелнерът вдигна ръката си, която до този момент държеше зад гърба си. Стискаше най-големия касапски нож, какъвто бях виждал. Острието беше дълго най-малко петдесет сантиметра, а върхът му беше закривен като на пиратска сабя.

— Пази се! — извиках на Хъмболд. Някакъв слаб човек с пенсне, който седеше на масата до стената, изкрещя и избълва върху покривката кафеникава струя от сдъвкана храна.

Адвокатът на Даян сякаш не чу предупредителния ми век, нито изплашения крясък на непознатия, а продължи гневната си тирада:

— Кракът ми повече няма да стъпи в това заведение, ако по този начин се отнасяте с…

— Иииииии! ИИИИИИИ! — извика онзи и замахна с касапския нож. Дочу се свистене, напомнящо на прошепнатото изречение. Точката бе звукът на острието, забиващо се в дясната страна на Уилям Хъмболд. От раната бликна фонтан от кръв. Червените капчици „украсиха“ бялата покривка, ясно видях (никога няма да го забравя) как една цопна в чашата с вода и се устреми към дъното, оставяйки след себе си розова диря. Приличаше на кървава попова лъжичка.

Разрязаната плът зейна, разкривайки зъбите на адвоката. Когато той машинално притисна с длан раната, видях нещо розово на рамото на тъмносивото му сако. Едва когато всичко свърши, разбрах че е било парченце от ухото му.

— Отвори си ушите! — вбесено изкрещя оберкелнерът на адвоката на Даян, който стоеше като вкаменен и притискаше страната си. Ако не беше кръвта, процеждаща се между пръстите му, щеше да прилича на двойник на Джак Бени, който бе известен със закъснелите си реакции. — Кажи го на приятелите си портаджии… ти, долен… Иииииии!… КУЧЕЛЮБЕЦ!

И другите посетители закрещяха, най-вече изплашени от кръвта. Хъмболд беше едър човек и кървеше като заклано прасе. Чувах как червеникавата течност капе на пода като вода от спукана тръба, отпред ризата му беше почервеняла.

— Стив? — извика Даян. — Стивън?

На масата зад нея седяха мъж и жена. Мъжът — трийсетинагодишен и красив като Джордж Хамилтън на млади години — скочи на крака и хукна към външната врата.

— Трой, не ме изоставяй! — извика приятелката му, но Трой дори не се обърна. Вероятно току-що си беше спомнил, че не е върнал книгата в обществената библиотека или че не е изпълнил обещанието си да измие колата.

Ако всички бяхме като парализирани — не съм сигурен дали е било така — изглежда, не само съм забелязал доста подробности, но и съм ги запомнил — то паническото бягство на Трой ни изтръгна от парализата. Разнесоха се писъци, други посетители скочиха на крака и преобърнаха наоколо маси. Чаши и порцеланови съдове се разбиха на пода. Видях как някакъв човек, прегърнал през кръста приятелката си, изтича покрай оберкелнера; пръстите на жената се бяха вкопчили в рамото на спътника й като нокти на граблива птица. За миг очите ни се срещнаха, нейните бяха празни като на глава, изваяна от древногръцки скулптор. Беше пребледняла като платно, лицето й беше изкривено от ужас.

Тези събития се разиграха в разстояние на десет-двадесет секунди. Спомням си ги като поредица от фотографии или филмови кадри, но извън времето. В момента понятието време бе престанало да съществува. Човекът в смокинг бе размахал касапския нож, който криеше зад гърба си, същевременно продължаваше да дърдори несвързано на оберкелнерския си език, който моята едновремешна приятелка наричаше „снобски“. Някои думи наистина бяха чуждоземски, други — английски, но абсолютно безсмислени, трети бяха поразяващи… почти призрачни. Чели ли сте предсмъртните объркани бълнувания на Шулд Холандеца? Бръщолевенето на човека в черно поразително напомняше на тях. Повечето от чутото е заличено от паметта ми. Но онова, което помня, вероятно никога няма да забравя.

Хъмболд политна назад, като продължи да притиска с длан разрязаната си страна. Блъсна се в стола и се стовари в него. „Прилича на човек, на когото току-що са съобщили, че е лишен от законното му наследство“ — помислих си. Той тромаво се извърна към двама ни с Даян, в изцъклените му очи се четеше неописуем ужас. Имах достатъчно време да зърна сълзите, които се лееха от тях, сетне оберкелнерът стисна с две ръце дръжката на ножа и го заби в главата на адвоката. Дочу се звук, сякаш някой удари с бастун купчина хавлиени кърпи.

— Ритник! — извика Хъмболд. Абсолютно сигурен съм, че последната му дума на планетата Земя беше „ритник“. След миг забели плачещите си очи, преви се и политна върху чинията си, а протегнатата му ръка помете на пода чашите. Оберкелнерът — забелязах, че сега цялата му коса е щръкнала — измъкна ножа от главата на жертвата си. Кръвта бликна като вертикална завеса от раната и изплиска отпред роклята на Даян. Тя отново вдигна ръце и обърна длани, но този път жестът беше предизвикан от ужас, не от досада. Изпищя, сетне притисна окървавените си длани към лицето си и закри очите си. Човекът в черно не й обърна внимание, а се насочи към мен.

* * *

— Твоето куче — подхвана спокойно, сякаш водеше приятелски разговор. Не проявяваше никакъв интерес, а може би не забелязваше крещящите, изпаднали в паника хора, които тичаха към изхода. Очите му бяха разширени и потъмнели. Пак бяха кафяви, но ми се стори, че около ирисите виждам черни окръжности. — Твоето куче вдига много врява. Всички радиа на Кони Айлънд не могат да го заглушат твойто куче, задник такъв.

Държах чадър — единственото, което не мога да си спомня, колкото ида се насилвам, е кога съм го сграбчил. Вероятно е било, докато Хъмболд бе като парализиран от откритието, че устата му се е разширила с трийсетина сантиметра, но наистина не си го спомням. Помня как човекът, който приличаше на Джордж Хамилтън, хукна към вратата, зная, че се казваше Трой, защото така го нарече приятелката му, но не си спомням кога съм грабнал чадъра, който малко по-рано купих от магазина за пътнически принадлежности. Така или иначе го държах (етикетчето с цената още стърчеше от юмрука ми), а когато оберкелнерът се приведе, като че ли се покланяше, и замахна с ножа към мен с очевидното намерение да го забие в гърлото ми, стоварих чадъра върху китката му като едновремешен учител, цапардосващ с бастуна си някой непослушен питомец.

Човекът с черно изохка, а острието се заби в покривката, подгизнала от кръв, вместо в гърлото ми. Обаче безумецът бързи го измъкна, за да продължи убийствената си атака. Опитах ли се отново да го ударя