Стивън Кинг
По едно за из път
Беше десет и петнайсет и Хърб Тукландър се канеше да затваря. В този миг човекът с елегантно палто, пребледняло лице и ококорени очи се втурна в бара на Туки, в северната част на Фалмът. Беше десети януари — по това време хората започват да се примиряват с нарушаването на всички тържествени обещания, дадени на Нова година. Навън духаше ураганен североизточен вятър. Още преди смрачаване снежната покривка бе около двайсет сантиметра, а силният валеж не спираше. На два пъти Били Лариби мина покрай нас, седнал във високата кабина на градската снегориначка. Вторият път Туки му изнесе кутия бира. Майка ми би окачествила постъпката му като чисто милосърдие — а бог ми е свидетел, че на времето е изкъркала доста от бирата на Туки. Били му съобщи, че засега успявали да почистят автомагистралата, но страничните шосета били затворени и положително щели да останат затрупани до сутринта. Радиото в Портланд предсказваше нарастване на снежната покривка с трийсет сантиметра и силен вятър, който щеше да натрупа преспи.
Двамата с Туки бяхме сами в бара, слушахме как вятърът фучи под стрехите и наблюдавахме играта на пламъците в камината.
— Изпий едно за из път, Бут — подкани ме Туки. — Мисля да затварям.
Наля по чашка на мен и на себе си, но в този момент вратата се отвори и, залитайки, вътре нахлу непознатият. Косата и раменете му бяха покрити със сняг, сякаш бе овъргалян в пудра захар. Вятърът навя тънка снежна пелена на пода.
— Затваряй вратата — викна Туки. — Да не си роден в хамбар?
В живота си не бях виждал толкова изплашен човек. Приличаше на кон, който цял следобед е преживял коприва. Извъртя очи към Туки, прошепна: „Жена ми… дъщеря ми…“, сетне припадна и се строполи на пода.
— Боже мой! — възкликна Туки. — Бут, затвори вратата, ако обичаш.
Подчиних се, но ми беше много трудно да я удържа срещу напористия вятър. Туки бе коленичил, беше повдигнал главата на непознатия и пляскаше бузите му. Приближих се и забелязах, че човекът е в плачевно състояние. Лицето му беше огненочервено, но тук-таме се забелязваха сиви петна. Ако си живял като мен в щата Мейн още от времето, когато Удроу Уилсън бе президент, ще разбереш, че сивите петна са от премръзване.
— Припаднал е — каза Туки. — Донеси брендито от бара.
Взех бутилката и му я подадох. Туки бе разкопчал палтото на непознатия, който започваше да идва на себе си. Очите му бяха премрежени, мърмореше едва чуто.
— Налей една капачка — нарежда ми Туки.
— Само капачка ли? — питам.
— Това бренди е като динамит. Няма смисъл да претоварваме карбуратора му.
Налях една капачка и погледнах към Туки. Той кимна:
— Право в устата.
Ефектът бе забележителен. Непознатият се разтресе от глава до пети и се закашля. Лицето му почервеня още повече и доби пурпурен оттенък. Притворените му клепачи изхвърчаха нагоре като транспаранти. Изплаших се, но Туки го сложи да седне, сякаш бе голямо бебе, и го потупа по гърба.
Човекът започна да повръща и приятелят ми го потупа още веднъж.
— Гледай да не повърнеш всичко — каза той. — Това бренди е скъпо.
Непознатият повърна още малко, но явно се оправяше. Сега успях да го разгледам по-добре. Както и бях предположил, явно живееше в град, и то някъде южно от Бостън. Носеше скъпи, но тънки кожени ръкавици. Вероятно ръцете му също бяха покрити със сивобели петна: щеше да е късметлия, ако не му отрежеха един-два пръста. И палтото му беше от скъпите, навярно към триста долара. Носеше ниски ботуши, които стигаха едва до глезените му — питах се дали пръстите на краката му са премръзнали.
— По-добре съм — промълви той.
— Чудесно. Можеш ли да се приближиш до огъня? — запита Туки.
Непознатият възкликна:
— Но жена ми и дъщеря ми са навън… в бурята.
— Начинът, по който влезе, ми подсказа, че не са в къщи пред телевизора — прекъсна го Туки. — По- добре да ни разкажеш всичко пред камината, отколкото да седиш на пода. Хвани го под мишниците, Бут.
Вдигнахме го, той изстена и устата му се изкриви от болка. Сетих се за премръзналите му пръсти. Питах се защо Бог се подиграва с тъпите нюйоркчани и ги оставя да се разхождат с колите си из Южен Мейн по време на най-силната снежна виелица. Питах се още дали жена му и момиченцето са облечени в по-топли дрехи Завлякохме го до камината и го сложихме в любимия люлеещ се стол на мисис Туки, която бе починала през седемдесет и четвърта. Именно на нея се дължеше съществуването на бара, за който бяха писали в „Даун Йист“, в „Сънди телеграм“ и дори в неделното приложение на бостънския „Глобус“. Всъщност заведението приличаше повече на кръчма, отколкото на бар — дъските на пода не бяха заковани, а вклинени, таванът бе покрит с греди като хамбар, тезгяхът бе от кленово дърво, а огромната камина бе изградена от недялани камъни. След като прочете статията в „Даун Йист“, на мисис Туки започнаха да й идват шантави идеи: искаше да нарече заведението „Хотел“ или „Странноприемница“. Признавам, че звучеше добре и напомняше за войната между Севера и Юга, но лично аз предпочитам простичкото „Барът на Туки“. Едно е да се фукаш през лятото, когато провинцията гъмжи от туристи, друго е зимно време, когато клиентелата се състои само от местни хора. Двамата с Туки бяхме прекарали заедно много нощи като тази, отпивайки скоч с вода или бира. Съпругата ми Виктория почина през седемдесет и трета и оттогава барът на Туки е за мен убежище, където гласовете на хората заглушават монотонното стържене на бръмбара гробар. Приятно ми бе, дори да бяхме само двамата с Туки. Знам, че звучи нелепо, но нямаше да се чувствам удобно, ако заведението се наричаше „Странноприемницата на Туки“.
Дотътрихме непознатия до камината и той се разтрепери още повече. Сви се на кълбо, зъбите му тракаха, носът му протече. Започваше да разбира, че ако бе стоял навън още петнайсет минути, сега нямаше да е жив. Снегът не е толкова опасен, колкото смразяващият вятър.
— Къде се отклонихте от магистралата? — обърна се към него Туки.
— Нна шест ммили южно от тук.
Двамата с приятеля ми се спогледахме, усетих, че се вледенявам.
— Сигурен ли сте? — настоя Туки. — Нима сте изминали шест мили пеша през снега? Непознатият кимна.
— Погледнах, когато минавахме през града. Следвах дадените ми указания… отивахме при балдъзата… в Къмбърланд… никога не съм бил там… ние сме от Ню Джърси…
Ню Джърси! Само жителите на Ню Джърси са по-тъпи от нюйоркчаните!
— Сигурен ли сте, че сте изминали точно шест мили? — повтори Туки.
— Абсолютно. Видях отклонението, но пътят бе затрупан, беше…
Приятелят ми го сграбчи. Осветеното му от примигващите пламъци лице сякаш се състари с десет години и Туки заприлича на седемдесет и шест годишен дядо.
— Значи сте свили вдясно?
— Да. Жена ми…
— Видяхте ли табелата?
— Табелата ли? — той озадачено погледна Туки и се изсекна. — Разбира се, че я видях. В указанията ми бе написано да завия по Джойнтър авеню и да пресека Джерусалемс Лот, докато изляза при входната рампа на автомагистрала Двеста деветдесет и пет.
Той ме погледна, сетне отново се втренчи в Туки. Навън вятърът свистеше и виеше под стрехите.
— Сбъркал ли съм, господине?
— Джерусалемс Лот — едва чуто промълви Туки. — Боже мой!
— Какво има? — непознатият повиши глас. — Сбъркал ли съм? Пътят изглеждаше затрупан, но си помислих, че щом минава през град, снегорините сигурно ще го разчистят и… и после… — гласът му постепенно заглъхна.
Приятелят ми прошепна.
