Понякога те се завръщат

— Да.

— Тогава ми дай обещаното.

Младият мъж отвори джобното ножче, сложи дясната си ръка върху бюрото и с четири удара отряза показалеца си. Кръвта обагри попивателната хартия. Той изобщо не усети болка. Изблъска пръста встрани и прехвърли ножчето в другата си ръка. Отрязването на левия показалец се оказа по-трудно. Дясната ръка с липсващия пръст беше като чужда и той непрекъснато изпускаше ножчето. Накрая нетърпеливо изръмжа, захвърли го, пречупи костта и изтръгна пръста от ставата. Взе и другия и ги хвърли в петоъгълника. Проблесна светлина, подобна на старомодна фотографска магнезиева лампа. Джим забеляза, че няма дори следа от дим, нито от миризма на сяра.

— Какво си донесъл?

— Снимка и парче плат, просмукано с неговата пот.

— Потта е скъпоценна — отбеляза гласът и в него се долови такава алчност, че Джим потръпна. — Дай ми ги.

Младият мъж ги запрати в петоъгълника. Отново проблесна светлина.

— Ще свършат работа — произнесе гласът.

— Стига да дойдат — прошепна Джим.

Но не получи отговор; дори да бе съществувал, гласът бе замлъкнал. Младият мъж се наведе към петоъгълника на пода. Снимката все още беше там, но бе почерняла и обгорена. Лентата беше изчезнала.

От улицата се дочу шум — отначало бе едва доловим, сетне се засили. Някаква кола зави по „Дейвис Стрийт“ и се приближи към училището. Джим наостри уши, за да чуе дали ще отмине, или ще спре.

Колата спря.

По стълбите отекнаха стъпки.

Разнесе се пискливото кикотене на Робърт Лосън, някой му извика да млъкне, той отново се изкикоти. Стъпките се приближиха, стъклената врата на коридора с трясък се отвори.

— Йо-хо-хо-о, Норми! — прегракнало извика Дейвид Гарсия.

— Тук ли си, Норм? — прошепна Лосън и се изхили.

Вини мълчеше, но докато вървяха по коридора, Джим съзря сенките им. Вини беше най-високият и държеше някакъв дълъг предмет. Дочу се изщракване и предметът се удължи още повече.

Тримата застанаха на прага, Вини бе по средата. Държаха ножове.

— Ето ни и нас, човече — промълви русокосият. — Дошли сме да те вземем с нас.

Джим пусна грамофона. Гарсия подскочи и извика:

— Господи, какво е това?

Товарния влак приближаваше, стените на стаята сякаш вибрираха от звука, който вече не се разнасяше от високоговорителите, а от коридора, от някакви невидими релси, като по чудо появили се от миналото.

— Тази работа не ми харесва — заяви Лосън.

— Късно е, няма връщане назад — промълви Вини, пристъпи напред и замахна с ножа.

— Дай ми мангизите, татенце.

…пуснете го…

Гарсия се сепна.

— По дяволите, какво беше…

Но Вини не се поколеба. Направи знак на приятелите си да заобиколят Джим, в очите му се четеше облекчение.

— Хайде, малкия, колко мангизи имаш? — внезапно запита Гарсия.

— Ч-четири цента — отвърна Джим. Не лъжеше, при това бе извадил монетите от старата си касичка — всички бяха от емисията до хиляда деветстотин петдесет и шеста година.

— Шибан лъжец!

…пуснете го…

Лосън погледна назад и очите му се разшириха. Стените на стаята постепенно изчезнаха. Товарният влак изсвири. Светлината от уличната лампа почервеня, сякаш бе неоновият надпис над сградата на „Бъретс“, примигващ на фона на притъмняващото небе.

Някакво същество излезе от петоъгълника — приличаше на дванайсетгодишно момче, беше късо подстригано.

Гарсия се хвърли към Джим и го удари в устата. Младият мъж усети дъха му, вонящ на чесън. Не изпита болка от удара, струваше му се, че наблюдава забавени кадри от филм.

Внезапно почувства тежест в слабините и погледна надолу — върху панталоните му се появи тъмно петно.

— Погледни, Вини, този се напика! — извика Лосън. Тонът му бе подигравателен, но на лицето му беше изписан ужас. Това бе изражението на внезапно оживяла кукла, която открива, че конците й се дърпат от кукловод.

— Пуснете го — нареди приличното на Уейн същество, но гласът му не беше детски — бе студеният, алчен глас на демона от петоъгълника. — Бягай, Джими, бягай! Бягай!

Джим падна на колене, някой го сграбчи за ризата и се опита го задържи, но не успя.

Той вдигна очи и видя как Вини, с изкривено от омраза лице, забива ножа си в сърцето на съществото… но изведнъж изкрещява, лицето му се деформира, овъглява се, почернява, става страшно.

След миг Вини изчезна.

Гарсия и Лосън нанасят удари след него, започват да се гърчат, овъгляват се и също изчезват.

Джим лежеше на пода и дишаше на пресекулки. Постепенно шумът от товарния влак заглъхна.

Брат му се взираше в него.

— Уейн? — прошепна младият мъж.

Лицето над него се промени, сякаш се разтопи и разтече. Очите пожълтяха, ужасяваща гримаса изкриви детските черти.

— Ще се върна, Джим — прошепна студеният глас.

Сетне страховитото, ухилено същество изчезна.

Джим бавно се изправи и спря грамофона с осакатената си ръка. Докосна устните си, които кървяха от удара на Гарсия. Отиде до вратата и запали лампата. Стаята беше празна. Той огледа паркинга, който също беше пуст, само някакъв тас от кола идиотски проблясваше под лунната светлина. В класната стая беше задушно, като в гробница. Джим изтри петоъгълника от пода и започна да подрежда чиновете по местата им. Пръстите адски го боляха — но какви пръсти? Каза си, че незабавно трябва да отиде на лекар. Отвори вратата и бавно заслиза по стълбите като притискаше ръцете си към гърдите си… На половината път нещо — някаква сянка, или просто интуицията — го накара да се обърне.

Стори му се, че някой отскочи назад в мрака.

Спомни си, че в книгата предупреждаваха за потенциална опасност: възможно е да повикаш демоните и да ги накараш да ти свършат работата. Дори можеш да ги прогониш.

Но понякога те се завръщат.

Той отново заслиза по стълбите, като се питаше дали кошмарът изобщо е свършил.

,

Информация за текста

© 1974 Стивън Кинг

© 1994 Весела Прошкова, превод от английски

Stephen King

Sometimes They Come Back, 1974

Сканиране, разпознаване и редакция: maskara, 2008