— Как да се свържа с него?
— Майка му все още живее в Страдфорд — тя ще ти каже.
— Ще ми дадете ли адреса й?
— Не, Джими. Първо ще ми обясниш какво става.
— Не мога, мистър Нел. Ще ме помислите за луд.
— Все пак опитай.
— Не, не мога.
— Както искаш, синко.
— Бихте ли… — но връзката прекъсна.
— Мръсник! — възкликна Джим и тресна слушалката. В същия миг телефонът иззвъня и той отскочи назад като ужилен, сетне задъхан се втренчи в него. Телефонът иззвъня три, четири пъти. Джим се обади, заслуша се, сетне затвори очи.
Някакъв полицай го придружи до болницата, като караше пред него с пусната сирена. В отделението за спешни случаи ги посрещна млад мъж с щръкнали мустачки, подобни на четка за зъби, който ги изгледа с тъмните си, непроницаеми очи.
— Извинете, аз съм Джим Норман и…
— Съжалявам, мистър Норман. Съпругата ви почина в 9.04.
Джим усети, че ще припадне. Пред очите му причерня, ушите му забучаха. Очите му безцелно заоглеждаха помещението: видя облицованите със зелени плочки стени, носилка на колелца, проблясваща под луминесцентното осветление, някаква медицинска сестра с изкривена касинка. Хрумна му нелепата мисъл; „Време е да се поосвежиш, скъпа!“ Санитар се облягаше на стената пред спешното отделение. Носеше бяла престилка, изпръскана със засъхнала кръв, и почистваше ноктите си с ножче. Вдигна очи и се ухили на Джим — беше Дейвид Гарсия. Джим припадна.
Погребението напомняше пиеса в три действия. Домът му. Домът на покойника. Гробището. Лица, които изневиделица се появяват, приближават към него, сетне отново изчезват в мрака. Майката на Сали горчиво ридаеше зад черния воал. Баща й изглеждаше изплашен и състарен. Смътно забеляза лицето на Симънс, на други хора. Те му се представяха и стискаха ръката му. Джим машинално кимаше, без да запомни имената им. Жените донесоха храна, дори ябълков сладкиш. Когато Джим отиде в кухнята видя, че някой си е отрязал парче от него — в подноса се стичаше сироп като кехлибарена кръв. Хрумна му налудничавата мисъл: „Отгоре трябваше да сложат ванилов сладолед“.
Крайниците му се разтрепериха — идваше му да грабне сладкиша и да го запрати в стената.
Най-сетне гостите си тръгнаха и той наблюдаваше отстрани (сякаш бе заснет от аматьор-оператор) как се ръкува с тях, кима и казва: „Благодаря… да, непременно… Благодаря… Сигурен съм… Благодаря…“ Когато всички си отидоха, в дома му се възцари благословена тишина. Младият мъж се приближи до полицата над камината, отрупана с предмети, купувани заедно със Сали. Плюшено куче със стъклени очи, което Сали беше спечелила на Кони Айлънд по време на медения им месец. Две кожени папки с университетските им дипломи. Огромно зарче от стереопор, подарено му от Сали, след като преди около година той загуби шестнайсет долара на покер. Чаена чаша от фин китайски порцелан, която съпругата му бе купила от някакъв вехтошарски магазин в Кливланд. По средата на полицата стоеше сватбената им снимка. Той я обърна към стената, настани се в креслото си и се втренчи в тъмния екран на телевизора. В ума му се зароди идея.
След час телефонът иззвъня и го стресна от леката му дрямка. Той слепешком протегна ръка към слушалката.
— Ти си следващият, Норм!
— Вини?
— Човече, жена ти приличаше на мишена от стрелбището. Бум — и готово!
— Довечера ще бъда в училището, Вини — стая № 33. Няма да запаля лампата — ще бъде тъмно, както в тунела през онзи далечен ден. Струва ми се, че дори мога да осигуря влака.
— Искаш да сложиш край на всичко, така ли?
— Точно така — отвърна Джим. — Ще те чакам.
— Може би ще дойда.
— Разбира се, че ще дойдеш — каза Джим и затвори телефона.
Смрачаваше се, когато пристигна в училището. Паркира на обичайното си място, отключи задната врата на гимназията и се отправи към кабинета по английски на втория етаж. Промъкна се вътре, отвори шкафа с грамофонните плочи и затърси нещо. Прехвърли повече от половината плочи, после измъкна една с надпис: „Звукови ефекти“. Обърна я. Третото парче от страна А беше „Товарен влак; 3.04“. Той постави плочата на портативната стереоуредба, измъкна книгата „Викане на духове“ от джоба на палтото си. Отвори я на предварително отбелязаното място, прочете пасажа и кимна. После изгаси осветлението.
Когато се озова в стая № 33, Джим инсталира, стереоуредбата, като максимално раздалечи високоговорителите, после пусна плочата с товарния влак. Звукът постепенно се усили и изпълни стаята с бученето на дизеловия локомотив и с потракването на колела върху стоманените релси.
Джим притвори клепачи и изведнъж му се стори, че се намира в късия тунел. Някой го дръпва, той пада на колене и вижда как жестоката драма достига до неизбежния си край…
Младият мъж отвори очи, спря плочата, сетне нагласи иглата в началото на парчето. Седна на бюрото и отвори книгата на главата с название: „Как да викаме злите духове“. Зачете се, като беззвучно мърдаше устни; от време на време преставаше да чете, изваждаше различни предмети от джоба си и ги подреждаше върху бюрото.
Първо — стара и измачкана снимка, на която с Уейн стояха пред дома си. Двамата бяха късо подстригани и срамежливо се усмихваха към обектива. Второ — бурканче с кръв — беше хванал бездомна котка и я бе заклал с джобното си ножче. Трето — самото ножче. И накрая — вътрешната лента от бейзболната шапка на Уейн. Беше запазил шапката с тайната надежда, че един ден синът му ще я носи.
Изправи се, отиде до прозореца и погледна навън.
Паркингът беше празен.
Залови се да избута чиновете до стената, като освободи центъра на стаята. Сетне извади парче тебешир от чекмеджето на бюрото си и следвайки точно диаграмата от книгата, начерта петоъгълник на пода.
Задъхан, изгаси осветлението, взе в ръка всичко, което беше донесъл, и зарецитира:
— Отче на мрака, от сърце и душа те моля — чуй ме! Аз съм този, който ти обещава жертвоприношение, аз съм този, който моли за милостта ти, аз съм този, който иска отмъщението на лявата ръка. Донесъл съм кръв като залог, че ще изпълня обещанието си и ще извърша жертвоприношението.
Той отвори бурканчето от фъстъчено масло и плисна кръвта в центъра на петоъгълника.
Нещо се случи в тъмната класна стая. Невъзможно бе да се определи точно какво, но въздухът натежа. Беше толкова плътен, че сякаш гърлото на Джим се напълни със стоманени стърготини… Настъпи мъртвешка тишина, в която се долавяше невидимо присъствие.
Младият мъж изпълни всички ритуали, описани в книгата.
Изведнъж се почувства странно, както по времето, когато с класа си бе посетил електростанция — тогава имаше усещането, че въздухът е зареден с електричество и вибрира. Внезапно дочу тих глас, който му се стори особено неприятен:
— Какво искаш?
Джим не можеше да прецени дали действително е чул думите или така му се е сторило. Все пак произнесе две изречения.
— Молбата ти е скромна. Какво предлагаш в замяна?
Джим изрече две думи.
— И двата — прошепна гласът. — На лявата и от дясната. Съгласен ли си?
