Понякога те се завръщат

познати. Хей, лошо ли ви е?

— Навярно съм преуморен — прегракнало произнесе младият мъж. — Освен това не мога да понасям тютюневия дим.

Чип изгаси цигарата си и продължи:

— Попитах ги откога ви познават. Боб Лосън ми отговори, че по това време още съм пикаел в гащите. Учудих се, защото и двамата са седемнайсетгодишни, колкото мен.

— Какво се случи после?

— Ами… Гарсия се приведе над масата и заяви, че ви нямам зъб щом дори не знам кога напускате шибаното училище. Попита ме какво възнамерявам да правя. Заявих, че ще изпусна гумите на колата ви. — Той умоляващо изгледа учителя. — Изобщо нямах намерение да го правя. Казах го само защото…

— Защото си се страхувал — промълви Джим.

— Да, и все още ме е страх.

— Как възприеха идеята ти?

Чип потръпна.

— Боб Лосън извика: „Само това ли, тъпако?“ А аз попитах, като се преструвах на много печен: „Защо, да не сте решили да го очистите?“. Клепачът на Гарсия започна да потръпва — той измъкна нещо от джоба си и натисна копчето — беше автоматичен нож. Изплаших се и изчезнах.

— Кога се случи това, Чип?

— Вчера. Страхувам се да остана в един клас с тези типове, мистър Норман.

— Добре — рече Джим. — Добре. — Сетне с невиждащи очи се втренчи в тетрадките пред себе си.

— Какво ще правите?

— Не знам — отговори младият мъж. — Изобщо не знам.

В понеделник сутринта той все още се колебаеше. Първата му мисъл бе да разкаже всичко на Сали, като започне с убийството на брат му преди шестнайсет години. Но това бе невъзможно. Сали ще го изслуша със съчувствие, но положително ще се изплаши и няма да му повярва.

Да се обърне към Симънс? Също е невъзможно — шефът му ще го помисли за луд. И може би няма да е далече от истината. Негов „колега“ от психиатричната група твърдеше, че човекът, прекарал нервна криза, е като счупена ваза, залепена парче по парче. Тя се превръща в безполезен предмет, тъй като не си сигурен кога отново ще се счупи. Не можеш да натопиш цветя в нея, защото водата ще разтвори лепилото.

„Нима полудявам?“ В такъв случай Чип Осуей също е луд. Тази мисъл му хрумна точно когато се качваше в колата си и сърцето му лудо се разтупка.

Точно така! Лосън и Гарсия го бяха заплашили в присъствието на Чип Осуей. Съдът навярно ще уважи показанията на последния, а онези двамата положително ще бъдат изключени, ако Чип разкаже всичко на Фентън. Беше почти сигурен, че ще накара Осуей да го стори, защото момчето също имаше интерес от изключването на двамата „герои“.

Когато паркира колата, внезапно се досети за случилото се с Били Стърнс и Кати Слейвин.

През свободния час отиде в канцеларията и застана пред бюрото на секретарката, която изготвяше списъка на отсъствуващите ученици.

— Чип Осуей тук ли е? — небрежно попита той.

— Чип? — Секретарката озадачено го изгледа.

— Чарлз Осуей — поправи се Джим. — Чип е прякорът му.

Тя порови в купчината фишове и измъкна един.

— Отсъства, мистър Норман.

— Ако обичате, дайте ми домашния му телефон.

Жената пъхна молива зад ухото си, извади папката с досиетата на учениците с фамилни имена, започващи с буквата О, и му я подаде. Джим веднага набра номера.

Телефонът иззвъня десетина пъти; младият мъж тъкмо се канеше да затвори, когато дочу груб, полусънен глас:

— Ало?

— Мистър Осуей?

— Бари Осуей е покойник от шест години. Аз съм Гари Декинджър.

— Вие ли сте завареният баща на Чип Осуей?

— К’во е направил?

— Моля?

— Хлапето избяга от къщи. Питам какво е направило?

— Нищо лошо, доколкото ми е известно. Просто исках да поговоря с него. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Не. Винаги работя нощна смяна. Не познавам нито един от приятелите му.

— Имате ли представа къде е зами…

— Не. Взел е само един стар куфар и петдесетте долара, дето ги беше спечелил от продажба на стари автомобилни части, или на наркотици. Ако питате мен, сигурно е заминал за Сан Франциско, за да стане хипар.

— Ако случайно ви се обади, ще позвъните ли в училището? Казвам се Джим Норман и съм преподавател по английски.

— Непременно.

Младият мъж затвори телефона. Секретарката вдигна поглед от бележките си и машинално му се усмихна. Джим не отвърна на усмивката й.

След два дни думата „напуснал“ се появи в дневника срещу името на Чип Осуей. Джим зачака шефът му да се появи с нова папка. След седмица предчувствието му се сбъдна.

Младият учител мрачно се загледа в снимката на новия ученик. Този път нямаше съмнение — вече бе виждал това момче. Сега русата му коса не беше късо подстригана, а се спускаше до раменете му, но лицето беше същото. Винсън Кори (Вини, както го наричаха приятелите и познатите му) се взираше в Джим от снимката; устните му бяха разтегнати в безочлива усмивка.

Когато наближи стаята на третия етаж, Джим почувства, че сърцето ще изхвръкне от гърдите му. Лосън, Гарсия и Вини Кори стояха пред таблото с обяви до вратата на стая № 33. Тримата се изпънаха, щом го видяха.

Вини нахално се ухили, но очите му бяха студени като ледени висулки.

— Ти навярно си Норман. Здрасти, Норм.

Лосън и Гарсия се изкикотиха.

— Наричайте ме мистър Норман — студено го поправи Джим, като се престори, че не забелязва протегнатата ръка на момчето. — Ясно ли е?

— Аха. Как е брат ви?

Младият мъж се вцепени. Почувства как пикочния му мехур се освобождава, а някъде отдалеч, сякаш от дъното на дълъг коридор в съзнанието му, дочу призрачен глас: „Погледни, Вини, този се напика.“

— Какво знаеш за брат ми? — прегракнало попита той.

— Нищо — отговори Вини. — Нищо особено.

По лицето на тримата цъфнаха безсмислени, жестоки усмивки.

Звънецът удари и те бавно влязоха в класната стая.

В десет часа същата вечер Джим влезе в телефонната кабина в една дрогерия и проведе разговор тайно от жена си.

— Оператор, моля свържете ме с полицейския участък в Страдфорд, Кънектикът. Не, не знам номера.

Дочу изщракване и тихи гласове, които се съвещаваха.

Полицаят се наричаше мистър Нел и още по онова време беше с побеляла коса — навярно бе