— Да не съм се превърнал в марсианец? Или панталони те ми са разкопчани?
Другите ученици се изкикотиха. Учителят спокойно отвърна:
— Не съм ви гледал, мистър Лосън. Можете ли да обясните защо Ралф и Джек…
—
— Искате ли да се оплачете на директора?
Лосън се замисли, сетне отвърна:
— Не.
— Добре. А сега ще ми кажете ли защо Ралф и Джек…
— Не съм чел тази книга — стори ми се адски тъпа.
Джим студено се усмихна.
— Нима? Разберете, че докато правите разбор на книга та, тя също ви „оценява“. Е, може ли някой да ми отговори защо двамата спорели относно съществуването на животното?
Кати Слейвин плахо вдигна ръка. Лосън цинично я изгледа от глава до пети и прошепна на Чип Осуей нещо, което прозвуча като „готини цици“. Чип кимна.
— Кати?
— Мисля, че се скараха, защото Джек искаше да убие животното.
— Отлично. — Той се обърна и се залови да изтрива черната дъска. В този миг покрай главата му профуча грейпфрут и се удари в стената.
Младият мъж стреснато отстъпи назад и се обърна. Повечето ученици се смееха, но Лосън и Осуей го гледаха като божи кравички.
Джим се наведе, взе грейпфрута и каза, вперил очи в последните чинове:
— Идва ми да го набутам в гадното гърло на някого от вас.
Кати Слейвин стреснато възкликна и се изчерви.
Той запрати грейпфрута в кошчето за смет и отново се обърна към дъската.
Докато пиеше кафето си, Джим Норман разгърна утринния вестник и погледът му моментално бе привлечен от заглавието по средата на страницата: „МЛАДО МОМИЧЕ НАМИРА СМЪРТТА СИ НА ТРОТОАРА. Катрин Слейвин, седемнайсетгодишна ученичка от гимназията «Харълд Дейвис», вчера вечерта паднала, или била блъсната от покрива на жилищния блок. Майка й твърди, че Кати се качила да нахрани гълъба в клетка, който държала там. Някаква съседка, пожелала да остане анонимна, съобщила на полицаите, че забелязала трима младежи да тичат по покрива в 6.45 вечерта, само минути, след като тялото на момичето (продължава на стр.3).“
— Джим, познаваше ли жертвата? — попита Сали.
Но той не бе в състояние да отговори, само нямо я изгледа.
След две седмици Симънс отново го чакаше в коридора с папка в ръка. Джим усети, че сърцето му се свива и промълви:
— Имам нов ученик, нали? И то в класа по „жива литература“.
Симънс учудено повдигна вежди.
— Откъде знаеш?
Младият мъж сви рамене и посегна за папката.
— Трябва да бягам — рече колегата му. — Имам събрание. Между другото, изглеждаш доста смачкан, Джим. Добре ли си?
— Разбира се — отвърна той.
— Дръж се, момче! — възкликна Симънс и го потупа по рамото.
Когато шефът му се отдалечи, Джим отвори папката на страницата със снимката и потръпна като човек, който очаква да го ударят.
Но отначало лицето му се стори непознато. Беше обикновено младежко лице — може би го бе виждал преди, но не беше напълно сигурен. Новият ученик — Дейвид Гарсия — беше едро, тъмнокосо момче с дебели устни и сънливи очи. Той също идваше от милфордската гимназия, освен това бе прекарал две години в поправителното училище „Гренвил“ заради кражба на кола.
Джим затвори папката и забеляза, че ръцете му треперят.
— Сали?
Жена му вдигна поглед от ризата, която гладеше. До този момент Джим бе гледал някакъв бейзболен мач по телевизията, без да вижда онова, което става на екрана.
— Какво?
— Нищо — отвърна той. — Забравих онова, което исках да кажа.
— Навярно е била някоя лъжа.
Джим машинално се усмихна и отново впери поглед в екрана. За малко щеше да й разкаже всичко. Но нима Сали ще му повярва? Цялата история беше повече от налудничава. С какво да започне? С кошмара? С нервната криза? С появата на Робърт Лосън?
Но той не беше споделил случилото се с никого, не го беше споменал дори в сеансите по психотерапия. Отново си припомни Дейвид Гарсия и призрачния ужас, обзел го в мига, когато видя новия ученик в коридора. Момчето от снимката отначало му се беше сторило непознато, защото лицата от фотографиите са неподвижни… нямат тикове…
Гарсия стоеше заедно с Лосън и Чип Осуей, когато вдигна поглед и съгледа Джим Норман. Усмихна се и клепачът му заподскача. На Джим му се стори, че съвсем отчетливо чува гласове: „
— Джим, каза ли нещо?
— Не. — Но не беше напълно сигурен дали не е проговорил. Обземаше го панически страх.
Един ден в началото на февруари, след края на часовете, на вратата на учителската стая се почука. Джим я отвори и видя на прага Чип Осуей — момчето изглеждаше уплашено. Учителят беше сам в стаята — минаваше четири и колегите му си бяха отишли преди час. Той беше останал да прегледа цял куп теми по американска литература.
— Какво има, Чип?
Младежът смутено запристъпва от крак на крак.
— Мога ли да поговоря с вас, мистър Норман?
— Заповядай. Но ако става дума за последното контролно… напразно си губиш времето.
— Не, не е за това. Ъ-ъ, мога ли да запаля цигара?
— Пуши.
Момчето запали цигарата си (Джим забеляза, че ръката му трепери) и повече от минута не промълви нито дума. По всичко личеше, че не е в състояние да говори; стисна ръце в юмруци и очите му се присвиха; очевидно в душата му се бореха противоречиви чувства.
Внезапно избухна:
— Ако го направят, искам да знаете, че не съм участвал.
Не харесвам тези момчета — много са гадни.
— Кои момчета, Чип?
— Лосън и онзи мръсник Гарсия.
— Да не би да се готвят да ми устроят капан? — Добре познатият му от кошмарите ужас го обгърна и той предварително знаеше отговора.
— Отначало ми харесваха — обясни момчето. — Излязохме заедно и изпихме по няколко бири. Започнах да се оплаквам от вас, заканвах се, че ще ви отмъстя. Но само си приказвах, заклевам се!
— Какво се случи?
— Онези двамата помислиха, че говоря сериозно. Заразпитваха ме по кое време напускате училището, каква кола карате и така нататък. Поинтересувах се защо ви имат зъб, а Гарсия обясни, че сте стари
