Понякога те се завръщат

в слабините и върху панталоните му се появява тъмно петно.

— Погледни, Вини, този се напика!

Уейн отчаяно се мъчи да се освободи и почти успява. Друг младеж, облечен в широки черни панталони и бяла риза, го блъска назад. На брадичката му има малък тъмночервен белег. Изведнъж каменното гърло на тунела потреперва, железните подпори започват да вибрират — идва влак.

Някой избива книгите от ръката на Джим и момчето с белега ги избутва с крак в канавката. Уейн изритва между краката младежа с подскачащия клепач, който надава писък.

— Вини, ще ни избяга! — вика друг.

Онзи с тика крещи, че са му смазали топките, но гласът му почти се заглушава от приближаващия се влак. След миг той е над тях и ревът му изпълва света.

В полумрака проблясват остриета — русокосият и белязаният са натиснали копчетата на автоматичните си ножове. Виковете на Уейн не се чуват, но думите се подразбират от движението на устните му: „Бягай Джими бягай.“ Джим пада на колене, ръцете, които го държат се отпускат и той се промъква между нечии крака. Хващат го за ризата и се опитват да го задържат, но не успяват. След миг той вече тича по обратния път, но движенията му са странно забавени, както обикновено става насън. Поглежда назад и вижда…

Той се събуди. Наоколо цареше мрак, Сали кротко спеше до него. Джим стисна устни, успя да сподави вика си и се отпусна в леглото.

Когато погледна назад, в раззинатата паст на тунела, видя как русокосият и белязаният забиват ножовете си в тялото на брат му — първият — право в сърцето му, втория — в слабините.

Джим лежеше в мрака, дишаше на пресекулки и чакаше деветгодишният призрак да изчезне и сънят да спусне черна пелена над кошмарния спомен.

Унесе се едва призори.

Дойдоха Коледната и училищната ваканция — Джим разполагаше с почти месец отпуска. През първите дни още два пъти сънува кошмара, после започна да спи по-спокойно. Със Сали отидоха на гости при сестра й във Върмонт и по цял ден караха ски. Бяха щастливи.

Проблемът на Джим с трудния клас изглеждаше маловажен и дори малко глупав сред кристалния планински въздух. Младият мъж се върна в училището със слънчев загар и много по-спокоен.

Симънс го настигна, когато се канеше да влезе във втория час, и му подаде папка.

— Имаш нов ученик в седмия час. Казва се Робърт Лосън. Идва от друго училище.

— Хей, Сим, смятам, че двайсет и седем души са ми предостатъчно…

— Пак са толкова. Бил Стърнс е загинал два дни преди Коледа — блъснала го кола, а шофьорът избягал.

— Били?

Лицето на момчето изплува пред очите му в черно-бяло, като снимка от албум. Това бе един от малкото добри ученици в часа по „жива литература“. Беше тихо момче, неизменно получаваше шестици и петици на контролните и на класните упражнения. Не взимаше участие, но когато го попитаха, отговаряше правилно и с чувство за хумор. Възможно ли е да е мъртъв? Та той бе едва петнайсетгодишен! Внезапно на Джим му хрумна, че самият той е смъртен и мисълта го накара да потръпне, сякаш бе усетил студен полъх изпод прага на вратата.

— Господи, но това е ужасно! Как се е случило?

— Полицията разследва смъртта му. Момчето отишло до центъра на града, за да занесе коледни подаръци на приятели. Когато пресичало „Рампарт Стрийт“, някакъв форд седан го блъснал. Никой не е запомнил регистрационния номер на колата… но очевидци твърдят, че на вратата й били изписани думите „змийски очи“… типично хлапашка работа.

— Господи! — повтори Джим.

— Звънецът — напомни му Симънс и побърза да се отдалечи, като по пътя си спря да разпръсне натрупалите се около чешмичката ученици. Джим тръгна към класната стая; чувстваше се някак си… празен.

През свободния час отвори папката с досието на Робърт Лосън. Първата страница представляваше отпускно свидетелство от гимназията „Милфорд“, за която Джим никога не беше чувал; втората бе характеристика на ученика: средно интелигентен, несръчен, необщителен, не проявява интерес към нищо. Типичен представител на класа по „жива литература“ — кисело си помисли младият мъж. Следваше обичайният отчет за дисциплината на ученика, който обикновено се пишеше на жълта хартия. Но формулярът на „Милфорд“ беше бял, с черна рамка, и в него бяха описани куп провинения на ученика Робърт Лосън. По всичко изглеждаше, че се е забъркал в стотици неприятности.

Джим обърна страницата, разсеяно погледна снимката на ученика, сетне смаяно се втренчи в нея. Ужасът бавно пропълзя в стомаха му като змия и се притаи там — топъл и съскащ.

Лосън враждебно се взираше в обектива, сякаш позираше за полицейска снимка. На брадичката му имаше малък червеникав белег.

Преди да влезе в седмия час, Джим Норман обмисли всички възможни обяснения. Каза си, че навярно има хиляди младежи с червеникави белези на брадичката. Каза си още, че човекът, пробол брат му преди шестнайсет години, сега навярно е на трийсет и две.

Но докато се качваше към стаята на третия етаж, продължаваше да го измъчва тревожно предчувствие, примесено със страх. Сякаш някакъв гласец му нашепваше: „По същия начин се чувстваше малко преди да получи нервна криза.“ Обзе го паника, устата му пресъхна.

Както обикновено, учениците шумно се тълпяха пред вратата на стая № 33; когато забелязаха учителя, някои влязоха вътре, но повечето дори не се помръднаха: шушукаха си и се подсмиваха. Джим забеляза, че новият ученик е застанал до Чип Осуей. Робърт Лосън носеше джинси и тежки жълти ботуши, които през тази година се смятаха от младежите за връх на елегантността.

— Чип, прибирай се в стаята.

— Заповядвате ли ми? — Момчето тъпо се ухили и се загледа над главата на учителя.

— Точно така.

— Писахте ли ми двойка на онова контролно?

— Разбира се.

— Е, в такъв случай…

Джим се обърна към Робърт Лосън:

— Навярно вие сте новият ученик. Искам да ви запозная с порядките в нашата гимназия.

— На вашите услуги, мистър Норман.

Върху лявата вежда на Лосън имаше малък белег, който бе добре познат на Джим. Невъзможно бе да греши. Изглеждаше налудничаво, но бе самата истина: преди шестнайсет години този младеж беше намушкал с нож брат му.

Заизрежда правилата на гимназията, но му се стори, че чува гласа си отдалеч. Пъхнал палци във войнишкия си колан, Робърт Лосън го слушаше, кимаше и му се усмихваше, сякаш бяха стари познати.

— Джим?

— Х-м-м?

— Случило ли се е нещо?

— Не.

— Струва ми се, че учениците ти създават неприятности.

Той мълчеше.

Тази нощ кошмарът му беше още по-страшен. Младежът с белега намушка брат му и извика: „Ти си следващият!“ Джим се събуди от писъка си.

През тази седмица в часа по „жива литература“ правеха разбор на „Повелителя на мухите“. Докато Джим говореше за символиката в произведението, Лосън вдигна ръка.

— Какво има, Робърт? — с престорено безразличие произнесе младият учител.

— Защо непрекъснато ме зяпате?

Джим премигна и почувства, че устата му пресъхва.