Понякога те се завръщат

Миг преди да бие звънецът, Джим промълви:

— Мистър Кори, ако обичате, останете след часа.

— Дадено, Норм.

Лосън и Гарсия се изкикотиха, но останалите ученици не последваха примера им.

Щом звънецът удари, те предадоха работите си и се спуснаха към вратата. Лосън и Гарсия се поколебаха, преди да излязат и Джим усети как стомахът му се свива на топка.

„Дали ще се случи сега?“ Сетне Лосън кимна на Вини:

— Доскоро.

— Добре.

Двамата излязоха и Лосън затвори вратата с матирано стъкло. В този момент Дейвид Гарсия прегракнало изкрещя:

— Да го духаш, Норм!

Вини погледна към вратата, после към учителя, ухили се и промълви:

— Питах се дали ще се осмелите да ме заговорите.

— Нима?

— Изплаших те онази вечер в телефонната будка, нали, морук?

— Вече никой не употребява думата „морук“, Вини. Както и „хитро“ вече не е хитро. Думата е мъртва като Бъди Холи.

— Говоря както ми харесва — отсече момчето.

— Къде е приятелчето ви? Онзи със смешната червена коса?

— Чупката, човече! — възкликна Вини, но под преднамерената му небрежност се четеше страх.

— Жив е, нали? Затова не е тук. Жив е и е на трийсет и две, трийсет и тригодишен, на колкото би трябвало да си и ти, ако…

— Изрусеният е пълна нула — винаги ни е досаждал. — Вини се настани зад бюрото и разпери длани върху издрасканата повърхност. Очите му проблясваха. — Хей, спомняш ли си какво се случи, когато полицаите те попитаха дали разпознаваш някого от хората в редицата? Изглеждаше готов да подмокриш панталонките си. Забелязах, че гледаш към Дейви и към мен и те омагьосах.

— Сигурен съм — отвърна Джим. — От шестнайсет години насам сънувам кошмари. Нима това не ви стига? Защо се появявате сега? Защо се занимавате с мен?

За миг Вини изглеждаше озадачен, сетне се усмихна.

— Защото не сме свършили с тебе, приятел. Трябва да те очистим.

— Но къде бяхте… досега? — попита младият мъж.

Момчето сви устни.

— За това не ви бива да говорите. Загряваш ли?

— Заровили са те в дупката, нали, Вини? В гробището „Милфорд“. Пуснали са те в дълбоката дупка и…

— Млъкни!

Момчето скочи на крака, бюрото се преобърна и падна на пътеката между чиновете.

— Няма да ви е лесно — промълви Джим. — Няма да ви се дам.

— Ще те убием, морук. Скоро ще паднеш в гроба, за който говориш.

— Махай се!

— Може би и милата ти женичка ще те придружи.

— Мръсен негодник, само да я докоснеш… — Той сляпо се втурна напред, изплашен и ужасен от споменаването на Сали.

Вини се ухили и тръгна към вратата.

— Хич да не ти пука, иначе ще попаднеш на боклука. — Той се изкикоти на собственото си остроумие.

— Ако направиш нещо на жена ми, ще те убия!

Момчето се усмихна още по-широко.

— Да ме убиеш? Господи, мислех, че си го разбрал: аз вече съм мъртъв.

Сетне си тръгна. Дълго време стъпките му отекваха по коридора.

— Какво четеш, скъпи?

Джим й показа книгата, озаглавена „Призоваване на духове“.

— Ама че гадост. — Тя отново се обърна към огледалото и поправи прическата си.

— Вземи такси на връщане — посъветва я Джим.

— Няма смисъл. Освен това разходката е полезна за фигурата ми…

— Някакъв тип нападнал една от моите ученички на „Съмър Стрийт“ — излъга Джим. — Предполага се, че е опит за изнасилване.

— Така ли? Как се казва момичето?

— Даян Сноу — Джим назова напосоки някакво име. — Вярвам й, защото е уравновесено момиче. Ще вземеш такси, нали?

— Добре — отвърна Сали. Спря до стола му, коленичи, обгърна с длани лицето му и го погледна в очите.

— Какво ти е, Джим?

— Нищо.

— Познавам те, случило се е нещо.

— Ще се справя и сам.

— Има ли нещо общо с… брат ти?

Младият мъж се вцепени от ужас, сякаш го лъхна леден ’вятър.

— Защо мислиш така?

— Снощи викаше името му в съня си. Стенеше и викаше: „Уейн! Уейн! Бягай, Уейн!“ — Не се притеснявай. Не се е случило нищо особено.

Но бе точно обратното и двамата го знаеха. Джим замислено се втренчи във вратата, която се затвори след жена му.

Мистър Нел се обади в осем и четвърт.

— Не трябва да се страхуваш от тези момчета, Джим — всичките са мъртви.

— Така ли? — попита младият мъж. Докато говореше, постави показалеца си в книгата, за да отбележи мястото, докъдето бе стигнал.

— Катастрофирали с кола шест месеца след смъртта на брат ти. Някакво ченге ги преследвало — всъщност дори го познавам, казва се Франк Саймън и сега работи при Сикорски. Сигурно изкарва повече пари.

— Казахте, че катастрофирали?

— Да. Колата им се движела с над сто и петдесет километра в час — излетяла от пътя и се блъснала в електрически стълб. Когато прекъснали тока и измъкнали момчетата отвътре, те били доста добре изпечени.

Джим затвори очи.

— Видяхте ли полицейския рапорт?

— Да, прочетох го.

— Има ли някакво описание на колата?

— Да — червен форд седан, модел 1954, с надпис „змийски очи“ върху едната врата.

— Имали са още един съучастник, мистър Нел. Не знам името му, но прякорът му беше Изрусения.

— Трябва да е Чарли Спондър — уверено заяви старият полицай. — Спомням си как по едно време се опита да изруси косата си, но отделни кичури се оцветиха в бяло. Чарли реши да я боядиса в естествения й цвят, но кичурите останаха оранжеви.

— Знаете ли какво работи сега?

— Постъпи в армията през петдесет и осма, или през петдесет и девета, след като накара едно местно момиче да забременее.