Понякога те се завръщат

надхвърлил петдесетте, въпреки че на децата всички възрастни им се струват старци. Незнайно откъде, мистър Нел бе научил, че бащата на двамата братя е починал.

„Казвайте ми мистър Нел, момчета!“ Всеки ден на обяд Джим и брат му отиваха в страдфордската закусвалня, за да изядат сандвичите, които си носеха от къщи. Мама им даваше по десет цента за чаша прясно мляко — това бе преди в училищата да започнат да раздават безплатно мляко. Понякога мистър Нел идваше в закусвалнята — широкият му кожен колан пъшкаше под тежестта на огромния му корем и на трийсет и осем калибровия му пистолет — и поръчваше на братята по едно парче домашен сладкиш.

„Е, мистър Нел, къде, къде бяхте, когато прободоха брат ми?“ В слушалката отново се дочу изщракване, сетне се разнесе нечий глас:

— Страдфордски полицейски участък.

— Ало? Казвам се Джим Норман, господин полицай. Обаждам се от… — той назова името на града. — Дали бихте могли да ми дадете информация за ваш колега, служил в полицията някъде през хиляда деветстотин петдесет и седма.

— Почакайте за момент, мистър Норман.

Настъпи тишина, сетне младият мъж чу друг глас:

— Аз съм сержант Мортън Ливингстън, мистър Норман. Кого се опитвате да откриете?

— Ами… ние, децата, го наричахме просто мистър Нел. Говори ли ви…

— Разбира се! Дон Нел вече е пенсионер — навярно е над седемдесетте.

— Още ли живее в Страдфорд?

— Да, на „Барнъм Авеню“. Искате ли адреса му?

— Да, и телефонния му номер.

— Готово. Навярно сте стар познат на Дон?

— Едно време той черпеше мен и брат ми със сладкиши в местната закусвалня.

— Господи, тя не съществува от десет години насам. Почакайте минутка.

След малко полицаят вдигна слушалката и продиктува адрес и телефонен номер. Джим ги записа, благодари му и затвори.

Отново завъртя нула, даде номера и зачака. Когато дочу сигнала, внезапно го обля топлина, тялото му се напрегна. Той се приведе напред, като машинално се извърна от автомата за газирани напитки, въпреки че до него седеше само някакво пълно момиче и четеше списание.

Някой вдигна слушалката, дочу се плътен мъжки глас:

— Ало?

Тази едничка дума предизвика в съзнанието на Джим верижна реакция от спомени и от чувства, напомняща описаната от Павлов реакция при чуване на някаква стара, добре известна мелодия по радиото.

— Мистър Нел? Доналд Нел?

— Същият.

— Обажда се Джим Норман, мистър Нел. Може би ме помните?

— Да — моментално отговори гласът. — Ти обичаше домашен сладкиш. Брат ти бе убит… намушкан с нож. Много жалко — беше чудесно момче.

Краката на Джим се разтрепериха и той се облегна върху остъклената стена на кабинката. Напрежението внезапно го напусна, почувства се изнемощял. Изпита огромно изкушение да разкаже всичко на полицая, но с огромно усилие на волята се въздържа.

— Мистър Нел, убийците на брат ми не бяха заловени, нали?

— Вярно е. Всъщност подозирахме неколцина младежи. Доколкото си спомням, повикаха и теб в бриджпортския полицейски участък, за да се опиташ да разпознаеш престъпника между няколко души.

— Съобщени ли ми бяха имената на заподозрените?

— Не. При процедурата за разпознаване хората в редицата са обозначени с номера. Защо се интересуваш от това?

— Позволете да ви цитирам няколко имена — каза Джим вместо отговор. — Питам се дали сте ги чувал във връзка с убийството на брат ми.

— Синко, едва ли…

— Все пак опитайте — отчаяно настоя младият мъж. — Робърт Лосън, Дейвид Гарсия, Винсънт Кори. Познато ли ви е…

— Кори — отсече старият полицай. — Добре си го спомням — викаха му Вини Пепелянката. Действително беше заподозрян, но майка му се закле, че по време на убийството си е бил у дома. Името на Робърт Лосън ми е непознато, но това на Гарсия… ми напомня нещо — но не съм сигурен точно какво. По дяволите, старостта е лоша работа, момче — тъжно заяви той.

— Мистър Нел, имате ли възможност да проверите какво е станало с тези момчета?

— Е, едва ли вече можеш да ги наречеш момчета, нали?

„Така ли мислите?“ — Слушай, Джими, да не би някой от тях изневиделица да се е появил и да е започнал да те тормози?

— Не съм сигурен. Започнаха да ми се случват странни неща и то свързани със смъртта на брат ми.

— Какво по-точно?

— Не мога да ви кажа. Ще ме помислите за луд…

Старият полицай рязко го прекъсна:

— А ти действително ли си луд?

Джим замълча, сетне отвърна:

— Не съм.

— Добре, ще вкарам в полицейския компютър имената, които ми даде. Как да се свържа с теб?

Джим му продиктува домашния си телефон и го предупреди, че е най-добре да се обади във вторник вечерта. Беше в къщи всяка вечер, но във вторник Сали ходеше на кръжок по керамика.

— Какво работиш, Джим?

— Преподавам в една гимназия.

— Чудесно… Слушай, справката може да ми отнеме няколко дни. Не забравяй, че вече съм пенсионер.

— Гласът ви е същият.

— О, добре, че не ме виждаш! — възкликна старият полицай и се засмя. — Все още ли обичаш домашен сладкиш, Джими?

— Да — излъга младият мъж. Всъщност го ненавиждаше.

— Радвам се да го чуя. Е, ако нямаш други въпроси…

— Още нещо, мистър Нел — има ли в Страдфорд гимназия на име „Милфорд“?

— Доколкото ми е известно — няма.

— Така си и мислех.

— Хей, Джим, навярно си объркал нещо — Милфорд се нарича гробището на „Аш Хайс Роуд“, но никой не е получил диплома от там. — Той глухо се засмя. Внезапно на Джим му се стори, че дочува потракването на кости.

Стори му се, че чува гласа си някъде отдалеч:

— Благодаря ви. Дочуване.

Телефонистката го помоли да пусне шейсет цента и той машинално се подчини. Обърна се и ужасено се втренчи в страшното лице, притиснато към стъклото на кабинката, обградено от разперени пръсти.

Бе Вини, който зловещо му се усмихваше.

Джим изкрещя.

Отново бе в час.

Учениците от класа по „жива литература“ правеха съчинение и повечето от тях се потяха над тетрадките и с мъка изписваха думите, сякаш сечаха дърва. Само трима бездействаха — Робърт Лосън, седнал на чина на Били Стърнс, Дейвид Гарсия — на мястото на Кати Слейвин и Вини Кори — на чина на Чип Осуей. Седяха, без да напишат нито ред и наблюдаваха учителя.