Стивън Кинг
Послеслов към „Особени сезони“
Макар че най-често ме питат „Откъде черпите идеите си?“ (това се изстрелва на първо място), редовният въпрос е „
Точно преди издаването на
„Пламък“ беше мелодрама за огромен, изостанал в умственото си развитие престъпник, който открадва дете и иска откуп от богатите му родители; „Завръщането“ е мелодрама за вампири, които завладяват един малък град в Мейн. И двете бяха литературна имитация от рода на „
Бил сигурно се е сащисал, когато получи двата ръкописа в един пакет (някои от страниците на
През следващите две седмици той ги прочете — да драпаш за издател, а да намериш светец — и аз заминах от Мейн за Ню Йорк да отпразнуваме издаването на
Прекарах в града два дни, обсъдихме въпроса три или четири пъти. Крайното решение взехме на улицата — на ъгъла на Парк Авеню и Четирийсет и шеста улица. Двамата стояхме на светофара на червена светлина и гледахме как такситата влизат в оня смешен тунел или както го наричат там, един от онези, които сякаш продупчват сградата на „Пан Ам“. Бил рече:
— Мисля, че ще е
Аз самият я предпочитах. Но в гласа му звучеше толкова остро нежелание, че аз се извърнах рязко и го попитах какво става.
— Ще те печатат само ако книгата за вампири излезе след книга за момичето, което движи предмети с психическата си сила — каза той.
— Ще ме печатат? — попитах искрено объркан. Не виждах приликата между вампирите и телекинезата. — Като какъв?
— Като писател на ужасите — още по-неохотно каза той.
— О! — въздъхнах е голямо облекчение. — Само това ли?
— Нека минат няколко години — рече той — и си помисли дали е „само това“.
— Бил — развеселих се аз, — в Америка никой не може да пише само истории на ужасите. Лъвкрафт гладува в Провидънс. Блох се мъчи с романи за страхотии и измислици за неизвестното.
Светлината се смени. Бил ме потупа по рамото.
— Според мен ти ще имаш успех. Но не си мисли, че знаеш всичко.
Той беше по-близо до истината от мен. Разбира се, че в Америка може да се пишат живи истории на ужасите.
— Не ти хареса — казах аз.
— Харесва ми много — безизразно рече той.
— Тогава какво не е наред?
—
Този път се замислих над това по-сериозно. Спомних си всички, издавани като писатели на ужаса и които с години ми доставяха огромно удоволствие: Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит, Франк Белкнап Лонг, Фриц Лайбър, Робърт Блох, Ричард Матесън и Шърли Джаксън (да, макар че я издаваха като говорящ автор). И в „Джаспър“, където котаракът лежеше на автомата и моят издател седеше до мен, хванал с ръце главата си, реших, че съм в най-лошата компания. Бих могъл, например, да съм „значителен“ писател като Джоузеф Хелър и да публикувам по един роман на всеки седем години или пък „брилянтен“ писател като Джон Гарднър и да пиша мрачни книги за умни академици, които се хранят с микробиотична храна и карат стари автомобили Сааб с избелели, но все още четливи надписи МАККАРТИ — ПРЕЗИДЕНТ, лепнати на задния буфер.
— Добре, Бил — рекох. — Ще бъда писател на ужасите, ако хората искат това. Даже е прекрасно.
Повече не сме обсъждали въпроса. Бил продължава да издава, а аз продължавам да пиша книги на ужасите, и никой от нас не се задълбочава. Така е добре.
Печатаха ме и аз не разсъждавах много — в края на краищата пиша, за да ме издават… поне през
Всеки от тези въздълги разкази беше написан след завършването на някой от романите, сякаш имах достатъчно бензин в резервоара, за да опраскам една голяма новела.
Нито една от новелите не беше публикувана преди тази книга, нито пък беше предложена за публикуване. Защо? Защото всяка от тях има обем от 25 до 35 хиляди думи — не точно толкова, но около това. Ще ви кажа: 25 до 35 хиляди думи могат да накарат и най-устойчивия психически автор да се разтрепери в краката. Няма определение кое е разказ и кое е роман — поне по броя на думите — и никога няма да има. Ала когато писателят наближава чертата на 20-те хиляди думи, той знае, че излиза от областта на късия разказ. По същия начин, минавайки през 40-те хиляди, той навлиза в страната на романа. Границите на страната между тези две области са зле очертани, но в един момент писателят се сепва тревожно и разбира, че е влязъл или влиза в опасно място, свободната от анархия бананова република, наречена „новела“.
От художествена гледна точка в новелата няма нищо нередно. Разбира се, няма нищо нередно и в цирковите чешити, само дето рядко ги виждаме извън цирка. Особеното е, че има големи новели, но те се