празна вече единадесет години, в нея никой не е заживявал за дълго и Банката на Южен Мейн обикновено е организацията, която в крайна сметка се опитва да я продаде, чрез една от местните фирми за недвижими имоти.
— Нали последните, които дойдоха да я видят, бяха от горната част, от щата Ню Йорк? — пита Пол Корлис и всички се обръщат към него, защото той рядко си отваря устата да продума нещо. Дори Гари се обръща.
— Да, сър — казва Лени. — Симпатична двойка бяха. Нали мъжът се готвеше да боядиса обора в червено и да го превърне в нещо като антикварен магазин?
— Ахъ — каза старият Клът. — Тогава момчето им взело пушката, която държ…
— Някои хора са толкова небрежни… — вмъква Харли.
— Умря ли? — пита Лени. — Имам предвид момчето.
Въпросът е посрещнат с тишина. По всичко личи, че никой не знае. Накрая — почти неохотно — заговаря Гари.
— Не — казва той. — Но ослепя. Преместиха се нагоре в Обърн. Или може би беше в Лийдс.
— Тези хора изглеждаха много подходящи — каза Лени. — Аз наистина бях повярвал, че нещата ще потръгнат. Но те се бяха вкопчили в тази къща. Мислеха, че всички им се подиграват, като казват, че къщата носи нещастие, защото са преселници от далече — той се спря и се замисли. — Сега сигурно разсъждават другояче — където и да се намират.
Последва тишина, през което време старците разсъждаваха върху хората от горната част на щата Ню Йорк, или може би разсъждаваха върху своите собствени отказващи вече да работят органи и сетива. Някъде в мрака зад печката се чува как избълбуква нафтата. Някъде отвъд се чува как една щора трака напред-назад от есенния вятър.
— Има ново крило, което се издига до къщата, в това няма съмнение — казва Гари. Той говори тихо, но натъртено, сякаш някой му се е противопоставил. — Видях го, докато се спущах по крайречния път. Вече е поставена дограмата. Проклетото нещо изглежда така, сякаш се готви да се разпростре на тридесет метра дължина и девет метра ширина. Досега не бях го забелязал. От хубав клен изглежда. Откъде може човек да намери такъв хубав клен в наше време?
Никой не отговаря. Никой не знае.
Накрая, много внимателно, Пол Корлис казва:
— Ти сигурен ли си, че не става въпрос за друга къща, Гари? Може да си…
— Може да е дрън-дрън — казва Гари, съвсем тихо, но още по-настойчиво. — Това е къщата на Нюъл, вече са сложили дограмата и ако имаш някакви съмнения, просто излез навън и виж сам.
Като каза това, вече нямаше какво друго да се каже — те всички му повярваха. Обаче нито Пол, нито някой друг тръгна навън, за да си протяга шията към новото крило, добавено към къщата на Нюъл. Считаха, че това е доста важен въпрос и не е необходимо да се бърза с него. Минава още време — Харли Макисик неведнъж си е мислил, че ако времето бе дървен материал, те всички щяха да са богати. Пол се приближава до стъкления шкаф с водно охлаждане и си взема портокалов сок. Той дава на Харли шейсет цента, които Харли прибира със звън в касата. Когато затваря шумно чекмеджето на касовия апарат, той си дава сметка, че атмосферата в магазина някак се е променила. Има други неща за обсъждане.
Лени Партридж се покашля, трепва, притиска ръце леко в гърдите си, където счупените ребра всъщност никога не са зараснали, и пита Гари кога ще е погребението на Дана Рой.
— Утре — казва Гари. — Гробището в Горъм. Жена му е погребана там.
Люси Рой почина през 1968 г. Дана, който бе електротехник в Гейтс Фолс, бе умрял от рак в червата преди два дни. Той бе живял в Касъл Рок целия си живот и обичаше да казва на хората, че е напущал Мейн само три пъти за осемдесетте си години, веднъж, за да посети една леля в Кънектикът, веднъж, за да иде на мач на Бостън Ред Сокс във Фенуей Парк (и те загубиха, проклети смотаняци), и веднъж, за да присъства на конференция на електротехниците в Портсмът, Ню Хемпшир. „Само си загубих времето“ — казваше той за конференцията. — „Само пиене и свалки, пък никоя от жените не заслужаваше да я погледне човек, да не говорим за другото. Той бе приятел на тези хора тук и неговата смърт бе предизвикала у тях смесица от тъга и триумф.“
— Изрязали метър и двадесет от червата му — каза Гари на останалите. — Не помогна. Бил целият прояден.
— Той познаваше Джо Нюъл — каза изведнъж Лени. — Бил е горе в къщата с баща си, когато баща му прокарвал електрическата инсталация на Джо — сигурно не е имал повече от шест или осем, поне аз така го пресмятам. Каза, че Джо му бил дал близалка веднъж, но той я изхвърлил по пътя, докато се връщали вкъщи с камиона на баща му. Каза, че била кисела и много странна на вкус. После, доста по-късно, когато пак пуснаха фабриките — трябва да е било някъде в края на тридесетте, — той отговаряше за прекарването на новите инсталации. Това помниш ли го, Харли?
— Ахъ.
Сега, когато пак се бяха върнали на темата за Джо Нюъл, говорейки за Дана Рой, мъжете седяха тихо и тършуваха из мозъците си за някой майтап, свързан с единия или другия. Но когато старият Клът накрая отваря уста, той казва нещо наистина стряскащо.
— На времето точно братът на Дана Рой, Уил, беше хвърлил оня скункс върху къщата. Почти съм сигурен, че той беше.
— Уил? — Лени повдига вежди. — Бих казал, че Уил Рой беше твърде уравновесен, за да направи такова нещо.
Гари Полсън казва съвсем тихо:
— Ахъ, Уил беше.
Всички се обръщат, за да го погледнат.
— И тогава жената дала на Дана близалката, когато отишъл с баща си — казва Гари. — Кора, не Джо. И Дана не е бил на шест или на осем; скунксът бе хвърлен по време на голямата депресия, а тогава Кора вече беше мъртва. Не, Дана може да си спомни това-онова, но не може да е бил на повече от две години. Трябва да са му дали тази близалка някъде към 1916 година, защото тогава Еди Рой прокара електричество на къщата. Той повече не е ходил горе, в къщата. Франк, средният син, вече има десет дванадесет години откакто е умрял, той може да е бил на шест или на осем години по онова време. Франк видял какво направила Кора на малкия, това го знам, но не зная кога е казал на Уил. Няма значение. Накрая Уил решил да предприеме нещо. По онова време жената вече беше умряла, но той си го изкарал на къщата, която Джо построи за нея.
— Тази част я остави — казва Харли, омагьосан. — Тя какво му направила на Дана? Това искам да знам.
Гари говори спокойно, почти поучително.
— От това, което Франк ми каза една вечер на няколко питиета, разбрах, че жената му дала близалката с едната ръка, а с другата се пресегнала и го хванала за пишката. И то пред очите на по-голямото момче.
— Не може да бъде! — казва старият Клът, шокиран, въпреки че се опитва да не го показва.
Гари само го поглежда с пожълтелите си, избледнели очи и нищо не казва.
Настъпва тишина, нарушавана само от вятъра и плющящата щора. Децата на подиума са си взели пожарната кола и са отишли с нея някъде другаде, а бездънният следобед продължава да се влачи, със светлина като в картина на Андрю Уайът — бяла, неподвижна и изпълнена с идиотски значения. Земята е дала мизерната си реколта и безполезно чака снега.
Гари би искал да им разкаже за болничната стая в болницата Къмбърланд Мемориал, където Дана Рой лежеше на смъртен одър, с черен сопол, спечен на ноздрите, миришещ на риба, забравена на слънце. Искаше му се да им разкаже за хладните сини плочки и за сестрите, чиито коси бяха опънати назад с мрежички, повечето от тях младички, с хубави крака и стегнати млади гърди, без дори да могат да си представят, че 1923 е реална година, реална като болките, загнездили се в старческите кости. Усеща, че му се иска да им тегли една реч за злините на времето и може би дори за злините на определени места и да обясни защо Касъл Рок е сега като развален зъб, готов накрая сам да падне. Най вече искаше да им каже, че Дана Рой звучеше така, сякаш някой бе натъпкал гръдния му кош със сено и сега той се опитваше да диша през него и че имаше вид на човек, който е започнал да се разлага вече. И въпреки това той не може
