Стивън Кинг
Постепенно ти влиза под кожата
Есен в Нова Англия. Тънката почва се показва тук-там на петна сред спорежа и златника в очакване на снега, който ще падне чак след четири седмици. Канавките са задръстени с листа, небето е станало трайно сиво, а царевичните стъбла стърчат в наклонени редици като войници, които са открили някакъв фантастичен начин да умрат, изправени на крака. Тиквите, хлътнали, защото са започнали да нагниват отвътре, са струпани на купчини край сумрачните навеси и миризмата им напомня дъх на старици. По това време на годината няма нито мраз, нито жега, само прозрачен въздух, вечно неспокоен и плющящ през голите полета под избелелите небеса, където стрелката на отлитащото ято сочи на юг. Вятърът вдига прах от мекия банкет на черните пътища, върти се като танцуващ дервиш, разресва ожънатите ниви така, както гребенът разделя косите на път, и с острия си нюх намира пътеките към изоставени коли, вдигнати на трупчета по задните дворове.
Къщата на Нюъл, разположена на шосе № 3, гледа към онази част на Касъл Рок, която е известна като Завоя. Невъзможно е човек да изпита приятни чувства към тази къща. Във вида й има нещо застрашително, което може да се обясни с факта, че не е боядисана. Ливадата отпред представлява неравни издутини, които студът скоро ще надигне до още по-гротескни пози. Тънък дим се вдига от магазина на Брауни в полите на хълма. Някога Завоят представляваше доста важна част от Касъл Рок, но това време отмина горе-долу, когато свърши войната в Корея. На стария подиум за оркестъра, който е точно срещу Брауни, две дечица си търкалят напред-назад червена пожарникарска кола. Лицата им са уморени и пусти, лица на старци. Ръцете им сякаш режат въздуха, докато търкалят играчката едно към друго, от време на време спират само за да избършат вечно течащите си носове.
В магазина се разпорежда Харли Макисик, огромен и червендалест, докато Джон Клатърбък и Лени Партридж седят край печката с вдигнати крака. Пол Корлис се е облегнал на тезгяха. Магазинът има някаква древна миризма — миризма на суджук и мухоловки, на кафе и тютюн, на пот и тъмна кока-кола; на пипер и карамфил и на тоник за коса „О’Дел“, който прилича на семенна течност и превръща косата ти в скулптурна фигура. Наплют от мухите афиш, рекламиращ бобена вечеря, организирана през 1986, продължава да е опнат до прозореца, до афиша, обявяващ появата на кънтри певеца Кен Кориво на панаира в Касъл Каунти през 1984 г. Жарките лъчи на почти десет лета са падали върху втория афиш и сега Кен Кориво (който вече поне половината от тези десет години не е в музикалния бизнес и продава фордове) изглежда едновременно избелял и препечен. В дъното на магазина има огромен стъклен фризер, донесен от Ню Йорк през 1933, целият магазин е пропит със силната миризма на кафе на зърна.
Старците наблюдават децата и си говорят тихо и несвързано. Джон Клатърбък, чийто внук Анди не преставал да се напива до смърт тази есен, говори за градското бунище.
— През лятото бунището вони ужасно — казва той.
По този въпрос никой не спори — това е самата истина, — но и не проявява особен интерес към темата, защото не е лято. Вече е есен и огромната нафтова печка хвърля унасяща топлина. Термометърът зад тезгяха показва двадесет и седем градуса. На челото на Клатърбък, точно над лявата вежда, има дълбок белег от времето, когато се бе ранил в катастрофа през 1963 г. Понякога малките деца го молят да им позволи да го пипнат. Старият Клат е печелил много пари от летовниците, които не му вярват, че във вдлъбнатината на белега може да се побере толкова вода, колкото се побира в средно голяма чаша.
— Полсън — казва тихо Харли Макисик.
Един стар шевролет е спрял зад дизела на Лени Партридж. Отстрани има надпис на картон, залепен с дебело тиксо: ГАРИ ПОЛСЪН ПЛЕТЕНИ СТОЛОВЕ, ПОКУПКА И ПРОДАЖБА НА АНТИКВАРНИ ПРЕДМЕТИ, пише на надписа, а под думите е изписан телефонният номер за контакти. Гари Полсън бавно излиза от колата, старец с избелели зелени панталони с провиснало дъно. Той измъква чепат бастун, но не се пуска от рамката на вратата, докато не забие бастуна в земята така, както на него му се струва най-здраво. Бастунът е с бяла дръжка от детски велосипед, забучена в единия край като кондом. С него Полсън опипва с несигурни кръгове безжизнения прах, докато предприеме своето предпазливо пътешествие от колата към вратата на Брауни.
Децата върху подиума вдигат очи към него, след това проследяват погледа му (по всичко личи с известен страх) в посока към къщата на Нюъл на хълма над тях. След това пак се заемат със своята пожарна кола.
Джо Нюъл си купи имущество в Касъл Рок през 1904 и имаше своя собственост в Касъл Рок до 1929, но натрупа богатството си в недалечния индустриален град Гейтс Фолс. Той бе мършав човек с ядовито, раздразнено лице, а бялото на очите му имаше жълтеникав оттенък. Купи голям участък земя в района на Завоя — това бе по времето, когато селото процъфтяваше, — заедно с малка дъскорезница и фабричка за мебели. Купи ги от Първа национална оксфордска банка. Банката я бе получила с помощта на шерифа Никърсън Камбел от Фил Будро, за пресрочена ипотека. Фил Будро бе любимец на съседите си, но те го считаха малко за глупак. Той се измъкна в Китъри и прекара следващите дванадесет години, като се занимаваше с коли и мотоциклети. После замина за Франция да се бие с фрицовете, падна от един самолет по време на разузнавателна акция (поне така разказваха) и загина на място.
Участъкът на Будро остана глух и неразоран през по-голямата част от времето, докато Джо Нюъл живееше в къща под наем в Гейтс Фолс и се занимаваше с натрупването на богатството си. Той бе по- известен с начина, по който гонеше работниците си, отколкото с методите си да разработи една дъскорезница, която беше купил на ръба на фалита през 1902 година. Работниците го наричаха Джо Уволнявача, защото ако човек пропуснеше дори само една смяна, той го пращаше да си върви по пътя, без да приема и изслушва извинения.
Той се ожени за Кора Ленард, племенница на Карл Стоу, през 1914 г. Женитбата имаше голямо преимущество, поне в очите на Джо Нюъл, защото Кора бе единствената жива родственица на Карл и без съмнение тя щеше да получи едно доста прилично наследство, когато Карл се споминеше (стига Джо да запазеше досегашните добри отношения със стареца, който навремето бе считан за Дяволски хитрец, но напоследък хората смятаха, че е започнал да се превръща в Мекушав изкуфелник). В областта имаше и други дъскорезници, които можеха да се купят на безценица, а след това да ги развърти човек… естествено, в случай че има началния капитал, за да го използва като лост. Джо скоро получи своя лост, богатият чичо на жена му почина само една година след сватбата.
Така че женитбата имаше едно голямо преимущество — о, да, в това нямаше никакво съмнение. Обаче самата Кора нямаше никакви преимущества. Тази жена приличаше на чувал с царевица, невероятно широка в ханша, невероятно провиснала в задника и въпреки това отпред бе плоска като дъска, а вратът й бе абсурдно тънък и върху него едрата й глава кимаше като странен блед слънчоглед. Бузите й висяха като тесто, устните й — като ивици дроб, лицето й бе безмълвно като пълна луна в зимна нощ. Дори и през февруари тя се потеше така, че под мишниците на роклите й се образуваха тъмни петна и около нея непрекъснато се носеше миризмата на пот.
Джо започна да строи къща за жена си върху участъка на Будро през 1925 и една година по-късно къщата изглеждаше завършена. Беше боядисана в бяло и включваше дванадесет стаи, които стърчаха под различни странни ъгли. Джо Нюъл не беше популярна личност в Касъл Рок, отчасти защото той си печелеше парите извън града, а отчасти и защото Будро, неговият предшественик, бе всепризнат добряк (въпреки че беше глупак, не пропущаха да си припомнят те, сякаш глупостта и добротата вървяха ръка за ръка, и щеше да бъде направо смърт да го забрави човек), но най-вече защото проклетата му къща бе построена от работници, наети извън града. Малко преди да поставят водосточните тръби и улуците, на яркоосветената входна врата се появи неприлична рисунка, придружена с англосаксонска псувня, изписана с мек жълт тебешир.
До 1920 г. Джо Нюъл вече бе станал богат човек. Трите му дъскорезници в Гейтс Фолс работеха с пълна пара, захранени с печалбите от световната война и подсигурени с поръчките на новоиздигналата (и издигаща) се средна класа. Той започна да строи ново крило на къщата. Повечето от хората в селото считаха, че то е напълно ненужно — все пак в нея живееха само те двамата, — и почти всички бяха на мнение, че крилото щеше да допринесе само за загрозяването на една къща, която и без това считаха за безмерно грозна. Това ново крило се извисяваше един етаж над основната сграда и гледаше от хълма, който по онова време бе изпъстрен тук-там с борове.
