леко изръкопляска и се закиска на метафората с тоалетното обучение. Това поощри Уонлес да заговори още по-бързо и щом започна да се повтаря, както правят старците, Рейнбърд отново се пресегна, защипа носа му с една ръка и покри устата му с другата.
— Съжалявам.
Уонлес зарита и се замята под теглото на Рейнбърд. Той приложи още натиск и когато съпротивата на Уонлес взе да намалява, внезапно пусна ноздрите му. Дъхът на Добрия доктор изсвистя като въздух от пробита гума. Очите му се въртяха диво в орбитите си като на полудял от страх кон… но все още твърде трудно се виждаха.
Рейнбърд стисна яката на пижамата му и го издърпа напреко на леглото, така че студената бяла светлина от банята да пада право върху лицето му.
Тогава отново защипа ноздрите му.
Един мъж може понякога да издържи над девет минути без въздух и да не получи доживотно увреждане на мозъка, ако остане напълно неподвижен; една жена, с малко по-голям капацитет на белите дробове и малко по-ефикасна система за отделяне на въглероден двуокис, може да преживее и десет или дванайсет минути. Разбира се, съпротивата и ужасът допълнително скъсяват времето на оцеляване.
Доктор Уонлес се бори енергично четирийсет секунди, след което силите взеха да го напускат. Ръцете му удряха едва-едва разкривеното, гранитно лице на Рейнбърд. Петите му приглушено барабаняха в затихващ ритъм по мокета. Изпод мазолестата длан на Рейнбърд потече лига.
Сега беше моментът.
Рейнбърд се наведе към Уонлес и взе да изучава очите му с детско любопитство.
Но пак беше същото, все същото. Очите загубиха страха си и на негово място се изписа недоумение. Не учудване, нито проумяване, осъзнаване или страхопочитание, а недоумение. За миг тези две недоумяващи очи се втренчиха в едното на Джон Рейнбърд и той усети, че го виждат. Вероятно размазано и все по-бледо, докато докторът напускаше тялото си, но го видяха. После се изцъклиха и всичко свърши. Доктор Джоузеф Уонлес не пребиваваше повече в хотел „Мейфлауър“; Рейнбърд седеше на леглото му с една кукла в естествена големина.
Той продължи да стиска устата и ноздрите на куклата. Ще постои така за по-сигурно още десет минути.
Замисли се над разказа на Уонлес за Чарлин Макджий. Възможно ли е едно малко дете да владее такава сила? Навярно е възможно. В Калкута бе видял как един мъж забива ножове в тялото си — в краката, в корема, в гърдите, във врата си — и после ги изважда, без да останат никакви рани. Вероятно е възможно. И сигурно е… интересно.
Увлечен в тези разсъждения, изведнъж се улови, че се чуди какво ли би било да убиеш дете. Никога не беше правил такова нещо съзнателно (макар че веднъж бе поставил бомба в един самолет, която избухна и уби до един шейсет и седемте пътници на борда, а между тях сигурно е имало и деца, но то не бе същото, не бе така лично). В неговата работа не се налагаше често да се убиват деца. В края на краищата той не работеше за някоя терористична организация, въпреки че на някои — като страхопъзльовците в Конгреса например — много им се щеше да я изкарат такава. В края на краищата това бе една научна организация.
Може би с детето ще бъде различно. Може би накрая ще види друго изражение в очите му, а не само недоумението, което го караше да се чувства толкова празен и толкова… да, наистина толкова тъжен.
Може да открие част от това, което имаше нужда да научи в смъртта на едно дете.
Дете като Чарли Макджий.
— Моят живот прилича на правите пътища в пустинята — прошепна Джон Рейнбърд и се вгледа съсредоточено в мътносините топчета, които доскоро бяха очите на доктор Уонлес. — Но твоят живот изобщо не е никакъв път, приятелю… мой добри приятелю.
Той целуна Уонлес първо по едната, а после и по другата буза. След това го издърпа обратно върху леглото и хвърли отгоре му един чаршаф. Той кацна като парашут и очерта щръкналия и вече ненужен нос на Уонлес сред бялата си морава.
Рейнбърд излезе от стаята.
Тази нощ той се отдаде на размишления за момиченцето, което можеше да пали с мисълта си. Посвети му много време. Чудеше се къде е, какво си мисли, какво сънува. Чувстваше се изпълнен с нежност към него, с желание да го покровителства.
И когато се унесе, малко след шест сутринта, вече беше сигурен: момиченцето ще бъде негово.
ТАШМОР, ВЪРМОНТ
1
Анди и Чарли Макджий пристигнаха в къщата край езерото Ташмор два дни след пожара във фермата Мандърс. От самото начало уилисът не беше в много добра форма и пътешествието през калта на горските пътища, по които ги бе насочил Ърв, не му бе помогнало особено.
Когато падна здрачът на безкрайния ден, започнал в Хейстингс Глен, те се намираха на петнайсетина метра от края на втория — и по-лошия — от двата пътя. Пред тях, скрито от гъстия храсталак, беше Шосе 22. Макар и да не можеха да го видят, те чуваха изсвистяването и воя на преминаващите от време на време коли и камиони. Тази нощ спаха в уилиса, притиснати един до друг, за да се топлят. На следващата сутрин — вчера — пак тръгнаха в пет часа, когато на изток едва започваше да просветлява.
Чарли изглеждаше бледа, апатична и изтощена. Не попита какво ще стане с тях, ако пътят се окаже блокиран и по на изток. И по-добре, защото, ако пътят се окажеше блокиран, щяха да ги хванат, и толкова. И дума не можеше да става да зарежат уилиса: Чарли не беше в състояние да върви, а и той също.
Затова Анди излезе от магистралата и през целия този октомврийски ден се друсаха и тътриха по второстепенни пътища под побелялото небе, което обещаваше дъжд, но не пусна нито капка. Чарли спа много, а Анди се тревожеше за нея — тревожеше се, че използва съня по нездрав начин, използва го, за да избяга от случилото се, вместо да се опита да се примири.
На два пъти той спира пред крайпътни ресторанти да купи сандвичи и пържени картофи. Втория път плати с петдоларовата банкнота, дадена му от шофьора на пикапа, Джим Полсън. Телефонните монети бяха привършили. Остатъкът сигурно бе изпаднал от джобовете му по време на суматохата във фермата, без да усети. И още нещо бе изчезнало: онези плашещи безчувствени места по лицето му се бяха стопили по някое време през нощта. Срещу тази загуба той не възразяваше. Чарли не хапна почти нищо от сандвичите и картофите си.
Снощи бяха стигнали до едно място за почивка около час след мръкване. Наоколо беше пусто. На неодялана дъска бе пирографиран надпис: КЪМПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЗАБРАНЕНО ПАЛЕНЕТО НА ОГЪН, СЛОЖЕТЕ КАИШКА НА КУЧЕТО СИ, ПАЗЕТЕ ЧИСТОТА — ГЛОБА 500 ДОЛАРА.
— Ама че симпатяги — промърмори Анди и продължи по склона, докато отмина чакъления паркинг. После се мушна с уилиса в един шубрак до малко бъбриво поточе. Излязоха с Чарли и безмълвно отидоха до водата. Макар че си оставаше облачно, времето бе меко; не се виждаха никакви звезди и нощта изглеждаше необикновено тъмна. Те седнаха и се заслушаха в ромоленето на ручея. Анди хвана ръката на Чарли и тогава тя избухна в силни, разтърсващи ридания, които сякаш се опитваха да я разкъсат.
Той я вдигна, залюля я и зашепна:
— Чарли… Чарли, Чарли, недей. Не плачи.
— Моля те, не ме карай пак да правя това, тате — изхлипа тя. — Защото, ако ти кажеш, ще го направя и тогава сигурно ще се самоубия, затова, моля те… моля те… никога…
— Обичам те. Успокой се и престани да говориш за самоубийство. Това са глупости.
— Не. Не са. Обещай ми, тате.
Той дълго мисли и накрая изрече отчетливо:
— Не мога да се закълна, Чарли. Но ти обещавам, че ще се постарая. Това достатъчно ли е?
Напрегнатото й мълчание беше очевиден отговор.
— Аз също се изплаших — призна той. — Татковците също се страхуват. По-добре е да го знаеш.
