— Ърв? — изплака Норма.
— Тихо, жено. Вече не боли толкова. Хайде, Франк или Анди, или както щеш. Става горещо.
Така беше. Вятърът довя рояк искри върху верандата, докато Анди смъкваше Ърв по стъпалата към задния двор. Дръвникът се бе превърнал в почернял пън. Нищо не беше останало от пиленцата, подпалени от Чарли, освен няколко овъглени костички и купчинки странна, слепнала пепел — навярно перушина. Те не бяха опечени, бяха изпепелени.
— Остави ме до хамбара — изпъшка Ърв. — Искам да поговорим.
— Имаш нужда от лекар.
— Да. Ще го извикам. Как е дъщеря ти?
— Припадна. — Анди сложи Ърв на земята и подпря гърба му на вратата на хамбара. Ърв го гледаше. Част от цвета на лицето му се бе върнал и синкавият отенък изчезваше от устните му. Той се потеше. Зад тях голямата бяла фермерска къща, издигаща се на Бейлингс Роуд от 1868-а, се разгаряше в пламъци.
— Нито едно човешко същество не бива да има такава способност — каза Ърв.
— Така е — отвърна Анди и премести поглед от Ърв право към каменното, непрощаващо лице на Норма Мандърс. — Но тогава нито едно човешко същество не бива да има и церебрална парализа, или мускулна дистрофия, или левкемия. Но това се случва. Случва се и на деца.
— Никой не я е питал — кимна Ърв. — Прав си.
Все още спрял поглед върху Норма, Анди рече:
— Тя не е по-голямо чудовище от дете с апарат за изкуствено дишане или в дом за бавноразвиващи се.
— Съжалявам за тези думи — сведе очи Норма. — Водих я да нахрани пиленцата. Гледах я как гали кравата. Но, мистър, къщата ми гори и има убити хора.
— Съжалявам.
— Къщата е застрахована, Норма — Ърв стисна със здравата си ръка дланта на жена си.
— Това няма да ми върне сервизите на мама, които тя е получила от своята майка. Нито пък хубавото бюро или картините, които си купихме миналия юли на художествената изложба в Скънектъди — една сълза се търкулна от окото й и тя я изтри с ръкав. — Или писмата, които ми писа от армията.
— Твоето фъстъче ще се оправи ли? — попита Ърв.
— Не зная.
— Виж какво. Имам един стар джип уилис зад хамбара…
— Ърв, недей! Не се забърквай още повече в тази история!
Той обърна към нея пепелявото си, набръчкано и потно лице. Зад тях домът им гореше. Керемидите пукаха като кестени в коледен огън.
— Онези нахълтаха тук без заповед за арестуване или каквото и да било друго и се опитваха да ги отведат. Гостите, които бях поканил в дома си, както се прави в цивилизована страна с прилични закони. Един ме рани, а друг се опита да застреля Анди. Не улучи главата му за половин сантиметър. — Анди си спомни първия оглушителен изстрел, треската, която бе отскочила от подпорния стълб на верандата, и потръпна. — Те нахълтаха тук и се развилняха. Какво искаш от мене Норма? Да чакам и да предам гостите си на тайната полиция, ако се престраши да се върне? Като истински нацист?
— Не — отговори пресипнало тя. — Разбира се, че не.
— Не си длъжен… — започна Анди.
— Длъжен съм — прекъсна го Ърв. — А като се върнат… те ще се върнат, нали, Анди?
— О, да. Ще се върнат. Ти току-що си купи акция за една разрастваща се индустрия, Ърв.
Ърв опита да се разсмее и изсвистя задавено.
— Какво по-хубаво от това?! А когато се появят, ще им кажа, че си взел моя уилис. Нищо повече няма да знам. И ти желая успех.
— Благодаря — отвърна Анди тихо.
— Трябва да побързаме — подкани Ърв. — До града е далече, но сигурно вече са забелязали пушека. Ще дойде пожарната. Наистина ли сте тръгнали с фъстъчето към Върмонт?
— Да.
Отляво се чу стон.
— Тате…
Чарли бе седнала. Червеното клинче и зелената блузка бяха изцапани с прах. Лицето й беше бледо, очите — ужасно объркани.
— Тате, какво гори? Мирише ми на огън. Аз ли съм го запалила? Какво гори?!
Анди отиде до нея и я прегърна.
— Всичко е наред — увери я той и се зачуди защо трябва да се лъжат децата, дори когато те чудесно знаят, както и ти, истината. — Всичко е наред. Как се чувстваш, мило?
Чарли огледа през рамото му горящата редица коли, сгърченото тяло в градинката и къщата на Мандърсови, окичена с огнена корона. Верандата също беше обвита в пламъци. Вятърът отнасяше пушека и топлината далече от тях, но миризмата на бензин и напечени керемиди бе силна.
— Аз съм го направила — едва доловимо прошепна Чарли. Лицето й започна да потръпва и се гърчи.
— Фъстъче! — смъмри я Ърв.
Тя впери невиждащи очи в него и простена:
— Аз.
— Сложи я до мен — помоли Ърв. — Искам да поговоря с нея.
Анди занесе и сложи Чарли до Ърв, който седеше подпрян на вратата на хамбара.
— Слушай ме сега, фъстъче — поде Ърв. — Онези мъже искаха да убият твоя татко. Ти го разбра преди мен, може би и преди него, макар че, проклет да съм, ако зная как. Прав ли съм?
— Да — погледът на Чарли още беше далечен и нещастен. — Но как да ви обясня. То беше като с войника, само че по-лошо. Не можех… не можех повече да го задържам и то тръгна навсякъде. Изгорих няколко от вашите пиленца и… и почти изгорих баща си.
Плувналите й в сълзи очи преляха и тя безпомощно захлипа.
— На татко ти му няма нищо — успокои я Ърв.
Анди си замълча. Той си спомни внезапното, задушаващо усещане от вътрешността на топлинната капсула.
— Никога вече няма да го правя — заяви Чарли. — Никога.
— Добре — Анди сложи ръка върху рамото й. — Добре, Чарли.
— Никога — натърти тихо тя.
— Не се заричай, фъстъче — вдигна поглед Ърв към нея. — Не се насилвай. Ще правиш онова, което трябва. Ще правиш най-доброто, на което си способна. И толкоз. Защото Господ най-много обича да предизвиква хората, които казват „никога“. Разбираш ли?
— Не — прошепна Чарли.
— Един ден ще разбереш — и я изгледа с такова дълбоко състрадание, че Анди усети как гърлото му се свива от мъка и страх. След това Ърв кимна на жена си. — Подай ми онази пръчка до крака ти, Норма.
Тя постави пръчката в ръката му и отново настоя, че не бива да се преуморява, че трябва да почива. И затова само Анди чу как Чарли пак каза „никога“ почти недоловимо, като таен обет.
17
— Ето, Анди — Ърв нарисува права линия в прахоляка. — Това е черният път, по който дойдохме. Бейлингс Роуд. След четиристотин метра на север ще стигнеш до един горски път вдясно. За лека кола е непроходим, но уилисът ще се справи, ако поддържаш оборотите и използваш умело съединителя. На няколко места ще ти се стори, че пътят изведнъж свършва, но ти не спирай и пак ще го намериш. Не е означен на нито една карта, разбираш ли? На нито една.
Анди кимна, загледан в чертаещата пръчка.
— Ще изминеш двайсет километра на изток и ако не затънеш или не се загубиш, ще излезеш на Шосе 152, близо до Хоуг Корнърс. Завиваш наляво — на север — и след километър-два ще стигнеш до друг горски
