от някои от тях, — но пирокинезата се среща много по-рядко… и е много по-опасна. Детето е ужасно изплашено, и то с основание. Не винаги може да се контролира. Би могло да изгори къщата, хамбара и двора, ако реши. Или би могло да ти запали лулата — усмихна се Анди уморено. — Само дето, докато ти пали лулата, може също да изгори къщата, хамбара и двора.
Ърв си допи бирата.
— Смятам, че трябва да повикаш полицията и да се предадеш, Франк. Ти имаш нужда от помощ.
— Предполагам, че звучи доста налудничаво, нали?
— Да — потвърди мрачно Ърв. — Звучи по-налудничаво от всичко, което съм чувал досега.
Той седеше като на тръни, готов всеки момент да скочи, и Анди си помисли: „Очаква да направя нещо смахнато при първа възможност.“
— Вече е безсмислено — въздъхна Анди. — Те са по петите ни. Май полицията действително щеше да бъде по-доброто. Поне не загубваш самоличността си веднага щом сложи ръка върху теб.
Ърв понечи да отговори и вратата се отвори. Норма и Чарли влязоха. Лицето на момиченцето светеше, очите му блестяха.
— Тате! — извика Чарли. — Тате, аз храних…
Гласът й пресекна. Част от руменината по бузите й изчезна, погледът й се впи изпитателно в Ърв Мандърс, после в баща й и отново в Ърв. Удоволствието, изписано по лицето й, се стопи и на негово място се появи опустошително отчаяние. „Така изглеждаше и снощи — помисли си Анди. — Така изглеждаше и вчера, когато я измъкнах от училище. Тази история продължава ли, продължава, а къде е щастливият край за нея?“
— Ти си казал — пророни тя. — О, тате, защо си казал?
Норма пристъпи напред и покровителствено обгърна раменете на Чарли.
— Ърв, какво става тук?
— Не знам — отвърна Ърв. — Какво мислиш, че може да е казал, Боби?
— Това не е моето име — в очите й се бяха появили сълзи. — Вие знаете, че това не е моето име.
— Чарли — опита се да я успокои Анди, — мистър Мандърс знаеше, че нещо не е наред. Аз му казах истината, но той не ми повярва. Като се замислиш, ще разбереш защо.
— Нищо не разби… — изви гласче Чарли, но неочаквано млъкна. Кривна глава, сякаш се вслушваше, макар на другите да им се струваше, че няма в какво. И пред очите им руменината се дръпна от детското личице, както се излива от кана малиново вино.
— Какво има, мила? — попита Норма и хвърли разтревожен поглед към Ърв.
— Те идват, тате — прошепна Чарли, с кръгли от страх очи. — Те идват да ни хванат.
11
Срещнаха се на пресечката на Шосе 40 с неномерирания лош път, в който Ърв беше свил, обозначен на картите на Хейстингс Глен като Олд Бейлингс Роуд. Ал Стайнович най-после се присъедини към тях и поведе хората си бързо и решително. Бяха шестнайсет души в пет коли. Устремени в колона към фермата на Ърв Мандърс, те приличаха на бързо движеща се погребална процесия.
Норвил Бейтс предаде ръководството — и отговорността — на Ал с неподправено облекчение и поиска инструкции относно местната и щатската полиция, призовани за операцията.
— Ще ги държим в неведение засега — нареди Ал. — Ако хванем бегълците, ще се разпоредим да вдигнат блокадите по пътищата. Ако не, ще затегнем кордона. Но между нас да си остане, не се ли справим с шестнайсет човека, няма да се справим изобщо, Норв.
Норвил усети лекия упрек и замълча. Знаеше, че най-добре би било да ги хванат без външна намеса, защото Андрю Макджий го очакваше нещастен случай, веднага щом го хванеха. Фатален случай. И ако наоколо не се мотаеха разни сини куртки, щеше да е много по-лесно.
Пред него и Ал блеснаха за миг стоповете на колата на О. Дж. и тя зави по един черен път. Другите го последваха.
12
— Нищо не разбирам — заяви Норма. — Боби… Чарли… опитай да се успокоиш.
— Не можете да разберете — изстена задавено Чарли. Ърв се стресна от вида й. Лицето й бе като на заек, хванат в примка. Тя се измъкна от прегръдката на Норма и изтича към баща си, който сложи ръце върху раменете й. — Те се канят да те убият, татко!
— Какво?
— Ще те убият — повтори тя, вторачила невиждащи, замъглени от паниката очи. Устните й неистово потреперваха. — Трябва да бягаме. Трябва да…
Горещо. Прекалено горещо е тук.
Той погледна наляво. На стената между печката и мивката беше закачен стаен термометър, какъвто може да се купи по поръчка от каталог по пощата. В долния му край се хилеше пластмасово червено дяволче с вила, което бършеше потта от челото си. Под разцепените му копитца се мъдреше въпрос: „НЕ ТИ ЛИ Е ГОРЕЩО?“
Живакът в термометъра бавно се покачваше, един обвиняващ червен пръст.
— Да, точно това искат — нареждаше детето. — Да те убият, да те убият, както убиха мама, да бягаме, няма, няма да позволя това да се повтори, няма да позволя…
Гласът й се покачваше все по-нависоко. Покачваше се като живак в термометър.
— Чарли! Внимавай какво правиш!
Очите й леко е проясниха. Ърв и жена му застанаха един до друг.
— Ърв… какво…
Но Ърв, който забеляза погледа на Анди към термометъра, изведнъж повярва. Вътре вече беше горещо. Достатъчно горещо, за да се изпотиш. Живакът в термометъра беше стигнал до трийсет и три градуса.
— Господи Боже мой! — възкликна той дрезгаво. — Тя ли направи това, Франк?
Анди не му обърна внимание. Все още с ръце върху раменете на Чарли, той се взря в очите й.
— Чарли… смяташ ли, че е прекалено късно? Как ти се струва?
— Да. — По лицето на детето не бе останала капчица кръв. — Вече се качват по черния път. О, тате, страх ме е.
— Ти можеш да ги спреш, Чарли — прошепна бащата.
Тя погледна към него.
— Можеш — потвърди той.
— Но, тате… това е лошо. Зная, че е лошо. Може да ги убия.
— Да — съгласи се той. — Убиваш, за да не те убият. Може да се стигне дотам.
— Тогава не е ли лошо? — едва доловимо изрече тя.
— Лошо е — отсече Анди. — Не се самозалъгвай, че някога може да не е лошо. И не го прави, ако не можеш да го управляваш, Чарли. Дори и заради мен.
Те се гледаха, сключили погледи, Анди с уморени, кръвясали, изплашени очи, Чарли вторачена като хипнотизирана.
— Ако направя… нещо… пак ли ще ме обичаш?
Въпросът увисна помежду им, поклащайки се лениво.
— Чарли — увери я той. — Аз винаги ще те обичам. Каквото и да стане.
Ърв се приближи от прозореца към тях.
— Дължа ви едно голямо извинение. Цяла колона автомобили се изкачва по пътя. Ще се бия с вас, ако искате. Взех си пушката за елени.
Но той изглеждаше изплашен до смърт.
— Няма нужда от пушка — заяви Чарли, освободи се от ръцете на баща си и се запъти към задната врата. Сякаш допълнително смалено в плетения бял пуловер на Норма Мандърс, детето излезе навън.
След миг Анди се окопити и тръгна след дъщеря си. Стомахът му се беше вледенил, все едно бе изгълтал огромна порция сладолед на три хапки. Домакините останаха назад. Анди хвърли един последен поглед
