тримата с подпалените коси бяха успели да се изгасят. Безспорно щяха да изглеждат странно в бъдеще (колкото и кратко да беше то): късо подстриганите им според правилника прически се бяха превърнали в шапки от почернели, заплетени фъндъци пепел.
— Махайте се! — изграчи Анди дрезгаво. — Бързо се махайте. Тя не е вършила подобно нещо досега и не знам дали може да спре.
— Аз съм добре, тате — обади се Чарли спокойно, със странно безразличие. — Всичко е наред.
И тогава загърмяха колите.
Експлозиите започваха откъм задната част: по-късно, когато си припомняше произшествието във фермата на Мандърс, Анди беше сигурен в това. Всичките гръмваха откъм задната част, където бяха резервоарите с бензин.
Светлозеленият плимут на Ал избухна пръв с приглушен тътнеж. От задната му част се издигна ослепително ярка топка от пламъци. Задният прозорец се пръсна към вътрешността на купето. Фордът, с който бяха дошли Джон и Рей, го последва няма и две секунди по-късно. Остри парчета метал се разхвърчаха из въздуха и затракаха по покрива.
— Чарли! — извика Анди. — Чарли, спри!
Ала със същия спокоен тон тя съобщи:
— Не мога.
Третата кола хвръкна във въздуха.
Някой се затича. Друг го последва. Мъжете на верандата започнаха да отстъпват. Дръпнаха отново Анди, ала той се запъна и внезапно го пуснаха. Изведнъж те всички побягнаха, с побелели лица и невиждащи очи. Единият от мъжете с овъглените коси се опита да прескочи перилата, закачи си крака и падна с главата напред в малката градинка, където преди време Норма бе садила фасул. Коловете, около които се бе увивал фасулът, още си стояха там и един от тях се заби в гърлото му и излезе от другата страна със зловещо изклокочване, което Анди запомни за цял живот. Нещастникът се замята из градинката като пъстърва на сухо, с фасуления прът, забит като стрела във врата, хъхрейки и обливайки с кръв предницата на ризата си.
Една подир друга и останалите коли хвръкнаха във въздуха като оглушителен наниз фишеци. Двама от бягащите мъже бяха изхвърлени като парцалени кукли от взривната вълна, единият пламнал от кръста надолу, другият посипан с парченца армирано стъкло.
Във въздуха се издигаше тъмен, мазен пушек. Отвъд алеята далечните поля и хълмове се извиваха и гърчеха през топлинната завеса, сякаш трепереха от ужас. Навсякъде, с неспирно писукане, тичаха обезумели пиленца. Изведнъж три от тях избухнаха в пламъци и се втурнаха сляпо — бягащи топчици огън, — за да паднат от другата страна на двора.
— Чарли, спри веднага! Спри!
Огнена диря хукна по диагонал през двора — гореше пръстта под права линия, сякаш бе посипана с барут. Пламъкът достигна до дръвника, със забитата брадва на Ърв, направи ефирен кръг около него и изведнъж скочи вътре. Дръвникът лумна в пламъци.
— ЧАРЛИ, ЗА БОГА!
Пистолетът на някой от агентите на Арсенала лежеше в края на поляната между верандата и пламтящата редица коли на алеята. Изведнъж патроните в него започнаха да гърмят в серия от остри, пукащи експлозии. Пистолетът заподскача зловещо из тревата.
Анди зашлеви с всички сили дъщеря си.
Главата й се люшна назад, сините й очи гледаха зареяно. После тя се взря в него учудена, обидена и замаяна и той изведнъж се почувства затворен в капсула от бързо нарастваща топлина. Пое въздух, който му се стори като течно стъкло. Космите в носа му сякаш се накъдриха.
„Самозапалване — помисли си Анди. — Хвръквам във въздуха от самозапалване…“
После капсулата изчезна.
Чарли се олюля и вдигна ръце към лицето си. И тогава през пръстите й се изви един пронизителен писък на такъв ужас и мъка, че Анди се изплаши да не е загубила разсъдъка си.
— ТАААААТЕЕЕЕЕЕ…
Той я прегърна, притисна я.
— Шшшт. О, Чарли, мила, шшшт.
Чарли млъкна и се отпусна. Беше припаднала.
14
Анди я вдигна на ръце и главата й клюмна на гърдите му. Въздухът пареше и вонеше на горящ бензин. Пламъците вече бяха изпълзели през моравата до бръшлянените подпори: огнени пръсти започваха да се катерят по тях с бързината на среднощен любовник. Пожарът обхващаше къщата.
Ърв Мандърс се бе свлякъл и седеше облегнат на мрежестата кухненска врата. Норма коленичи до него. Той беше прострелян над лакътя и ръкавът на синята му работна риза бе яркочервен. Норма отпра дълга лента от подгъва на роклята си и се опита да вдигне ръкава на ризата му, за да може да превърже раната. Очите на Ърв бяха отворени. Лицето му беше пепелявосиво, устните — бледосини, и той дишаше учестено.
Анди направи стъпка към тях и Норма Мандърс се дръпна, като в същото време прикри с тяло съпруга си. Тя вдигна поглед към Анди с блеснали, неумолими очи.
— Махай се — просъска Норма. — Взимай си чудовището и се махай.
15
О. Дж. тичаше.
Самохвалкото подскачаше нагоре-надолу под мишницата му. Той тичаше, без да гледа къде стъпва. Тичаше през полето. Падна, стана и пак хукна. Изкълчи си глезена в някаква дупка и се просна, надавайки вик от болка. Но пак стана и хукна. От време на време му се струваше, че тича сам, а понякога и че някой тича с него. Това беше без значение. Единственото, което имаше значение, бе да се махне колкото може по-далече от ярко пламтящия вързоп парцали, останал от Ал Стайнович, от горящата върволица коли, от Брус Кук, лежащ в една малка градинка със забит в гърлото кол. Далече, далече, далече. Самохвалкото се изсипа от кобура си, цапна го по коляното и изчезна забравен в буренака. О. Дж. се озова в някаква горичка. Препъна се в едно повалено дърво и пак се просна в цял ръст. Този път остана да лежи, дишащ на пресекулки, притиснал ръка към далака си, където усещаше болезнен бодеж. Лежеше, плачеше от нерви и страх и се кълнеше: „Никакви задачи повече в Ню Йорк. Никога. Край на залаганията. Кракът ми няма повече да стъпи в Ню Йорк, дори да доживея до двеста години.“
След малко О. Дж. стана и закуцука към пътя.
16
— Трябва да го пренесем на верандата. — Анди беше оставил Чарли на тревата в двора. Едната страна на къщата вече гореше и по верандата се сипеха искри като големи, мудни светулки.
— Махай се! — сопна се Норма. — Не го докосвай.
— Къщата гори. Позволете ми да ви помогна.
— Вървете си! Направихте достатъчно!
— Стига, Норма — обади се Ърв. — Той няма никаква вина за станалото. Затваряй си устата.
Тя го погледна с вид на човек, който има страшно много неща за казване, но стисна зъби.
— Вдигнете ме — помоли Ърв. — Краката ми са като гумени. Струва ми се, че съм се подмокрил. Не бих се учудил. Едно от онези говеда ме простреля. Не знам кое. Дай една ръка, Франк.
— Анди — поправи го той и го подхвана под мишниците. Малко по малко Ърв се изправи. — Жена ти е права. Трябваше да ни подминеш тази сутрин.
— Ако пак ми е случи, ще постъпя по съвсем същия начин! Да влизат тия гадове в имота ми с пистолети! Проклети копелета, долни правителствени сутеньори… оооу-ооох, Господи!
