на седмица. Никоя жена не желае мъжът да се чувства напълно у дома си в нейната кухня. Обичат да им се помогне, но се чувстват по-добре, ако трябва да ги питаш къде да сложиш супника или къде стои препаратът за почистване на загоряло.
Анди си спомни своите собствени дни като помагач в кухнята на Вики, усмихна се и кимна.
— Не ме бива много да се бъркам в чужди работи — поде Ърв, докато пълнеше с вода мивката и добавяше прах. — Аз съм фермер и, както ти казах, жена ми държи малко магазинче за сувенири в края на нашата улица, до Олбънската магистрала. Скоро ще станат двайсет години, откак сме тук — той се извърна към Анди. — Но щом ви видях двамата на пътя, веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. Възрастен мъж и малко момиченце са странна двойка за автостоп. Разбираш ме, нали?
Анди кимна и отпи от бирата си.
— Освен това ми се стори, че току-що сте излезли от „Слъмбърланд“, а нямахте дори ръчен багаж. Затова реших да ви отмина. После спрях. Защото… защото има разлика между това да се бъркаш в чуждите работи и да се престориш на сляп пред нещо, което изглежда дяволски зле.
— Така ли изглеждаме? Дяволски зле?
— Така изглеждахте тогава. Не сега — Ърв старателно измиваше старите, разнородни съдове и ги трупаше върху сушилнята. — Сега вече не знам какво да мисля за вас. Първото, което ми мина през ума, беше, че сигурно вас търсят ченгетата.
Той забеляза как Анди изведнъж посърна и рязко остави кутията с бира.
— Значи съм познал — прошепна Ърв. — Надявах се, че не съм.
— какви ченгета? — дрезгаво попита Анди.
— Блокирали са всички главни пътища, свързани с Олбъни — отговори Ърв. — Ако бяхме изминали още десет километра по Шосе 40, щяхме да налетим право на една от тези блокади, точно на пресечката с Шосе 9.
— Добре, защо просто не продължи нататък? За тебе всичко щеше да приключи. Щеше да излезеш от играта.
Ърв, който бе стигнал до тенджерите, спря и затърси из шкафовете над мивката.
— Ето на! Не мога да намеря въпросния препарат за загоряло… А, тука бил… Защо просто не ви откарах при ченгетата ли? Да речем, че исках да задоволя собственото си естествено любопитство.
— Имаш някакви въпроси, така ли?
— Колкото искаш. Голям мъж и малко момиченце на автостоп. Нямат никакъв багаж и ченгетата ги преследват. Хрумна ми едно обяснение. Не е чак толкова невероятно. Бащата е искал да получи родителските права над своето фъстъче, но не са му ги дали. Затова го е отвлякъл.
— Звучи ми доста неправдоподобно.
— Случва се непрекъснато, Франк. Майката пък не се е зарадвала особено и се е оплакала в съда. Ето ти причина за блокадите по пътищата — така работят само при голям обир… или при отвличане на дете.
— Тя действително ми е дъщеря, но не майка й е пратила полицията след нас. Майка й е мъртва от една година.
— Мене вече беше взело да ме съмнява. И без набитото око на детектив можеш да забележиш, че двамата сте в най-мили отношения — явно не я водиш против волята й.
Анди мълчеше.
— Та да си дойдем на думата. Качих ви, защото си мислех, че малката може да има нужда от помощ. Не знам обаче в какво се забърквам. Ти нямаш вид на разбойник. И все пак двамата с дъщеря ти пътувате под фалшиви имена, разправяте ги едни плитки, плитки, та чак прозрачни, а и ти изглеждаш болен, Франк. Личи си, че едва се държиш на крака. Та това са ми въпросите. Ще бъде добре, ако ми отговориш на който и да е от тях.
— Пристигнахме в Олбъни от Ню Йорк и пътувахме на стоп до Хейстингс Глен рано тази сутрин. Неприятно ми е да чуя, че полицията е тук, но го очаквах. Мисля, че и Чарли го подозира.
Сбърка, че изтърва името на Чарли, но на този етап, изглежда, вече нямаше значение.
— За какво ви търсят, Франк?
Анди дълго мисли, а после срещна прямите сиви очи на Ърв.
— Ти дойде откъм градчето, нали? Забеляза ли някакви странни мъже там? Мъже от големия град. Докарани със строги официални костюми, които забравяш почти веднага, щом мъжете, облечени в тях, се скрият от погледа ти. Каращи нови коли, които сякаш се сливат с околността.
Беше ред на Ърв да се замисли.
— Имаше двама такива в селскостопанския. Говореха с Хелга. Тя е едната от касиерките. Май й показваха нещо.
— Вероятно снимката ни — поясни Анди. — Те са агенти на правителството. Работят съвместно с полицията, Ърв. По-точно полицията работи за тях. Ченгетата не знаят защо ни търсят.
— За коя правителствена агенция става дума? За ФБР ли?
— Не. За Арсенала.
— Какво? Това подразделение на ЦРУ? — Ърв имаше искрено невярващ вид.
— Те нямат нищо общо с ЦРУ. Арсенала е към Министерството за научно разузнаване. Преди около три години прочетох в една статия, че някакъв шегаджия им лепнал прякора „Арсенала“ в началото на шейсетте, след излизането на научнофантастичен разказ, наречен „Арсеналът на Ищар“. От Ван Воут, ако не се лъжа. Занимават се с наши научни проекти, които могат да имат настоящо или бъдещо приложение във връзка с националната сигурност. Тази дефиниция е от техния правилник, а за обществото са организация, която субсидира и контролира енергийните изследвания, най-вече на електромагнетизма и термоядрената енергия. Всъщност се занимават с много повече работи. Чарли и аз сме част от един експеримент, извършен много отдавна. Преди Чарли да се роди. Майка й също участваше. Тя бе убита. От Арсенала.
Ърв замълча, източи водата от мивката, избърса си ръцете, сетне се приближи и започна да бърше мушамата върху масата. Анди вдигна бирената си кутия.
— Засега няма да кажа, че не ти вярвам — въздъхна Ърв накрая. — Знаем какви работи са ставали тихомълком в тази държава, а после са излизали наяве — служители на ЦРУ, даващи на хора питиета, смесени с ЛСД, агент на ФБР обвинен, че е убивал хора по време на демонстрации за граждански права, пачки пари в книжни кесии… Затова не мога да кажа, че не ти вярвам. Просто още не си ме убедил.
— Имам чувството, че вече са загубили интерес към мен. Макар че преди им трябвах. Но сега са сменили мишената. Сега им е необходима Чарли.
— Нима правителството се е хванало да преследва една ученичка от първи или втори клас в защита на националната сигурност?!
— Чарли не е обикновена второкласничка. Двамата с майка й бяхме инжектирани с един наркотик под кодовото наименование „Серия шест“. И до ден-днешен не зная какъв точно е бил. Най-вероятно някакъв изкуствен жлезист секрет, който е променил както моите, така и нейните хромозоми. Ние сме прехвърлили тези хромозоми на Чарли и те са се смесили по съвършено нов начин. Ако тя успее да ги предаде на своите деца, биха я нарекли мутант, предполагам. Ако по някаква причина не може или промяната я е направила стерилна, сигурно биха я нарекли мутация или хибрид. Във всеки случай те я искат. Искат да я изучават, да видят дали биха могли да проумеят на какво се дължи нейната необикновена способност. Нещо повече, мисля, че я искат и като експонат. Искат да я използват, за да активизират отново програмата със „Серия шест“.
— Какво е това необикновено нещо, което тя може да прави? — попита Ърв.
През кухненския прозорец се виждаше как Норма и Чарли излизат от хамбара. Белият пуловер се въртеше и полюляваше около телцето на Чарли, а долният му край стигаше до прасците й. По бузите й беше избила червенина и тя говореше на Норма, която се усмихваше и кимаше.
Анди промълви;
— Може да пали.
— Е, това го мога и аз — Ърв пак седна и загледа Анди с подчертана предпазливост. Както се гледа човек, подозиран в лудост.
— Но тя го прави само с мисълта си. Техническото му наименование е пирокинеза. То е парапсихически талант като телепатията, телекинезата или предчувствията — между другото Чарли притежава по малко и
