заслони очи и извика:
— Хей, Ърв! Кого си ми довел?
Ърв се усмихна.
— Туй фъстъче се казва Робърта. А това е баща й. Все още не съм чул името му, та не знам дали не сме роднини.
Анди пристъпи напред.
— Казвам се Франк Бъртън, госпожо. Вашият съпруг ни покани с Боби на обяд, ако е удобно. Приятно ни е да се запознаем с вас.
— И на мен — присъедини се Чарли, все още по-заинтригувана от пиленцата, отколкото от жената — поне за момента.
— Аз съм Норма Мандърс — представи се тя. — Влезте. Добре сте дошли.
Но Анди забеляза озадачения поглед, който хвърли на съпруга си.
Всички влязоха вътре през антре, отрупано почти до тавана с подпалки, в голямата кухня с внушителна чугунена печка и дълга маса, покрита с мушама на червени и бели карета. Из въздуха се носеше неуловима миризма на плодове и парафин. Миризма на консервиране, помисли си Анди.
— Франк и неговото фъстъче пътуват за Върмонт — обясни Ърв. — Реших, че ще им се отрази добре да хапнат нещо топло.
— Разбира се — съгласи се тя. — Къде ви е колата, мистър Бъртън?
— Ами… — Анди погледна към Чарли, но тя нямаше намерение да се притече на помощ: ситнеше насам-натам из кухнята и разглеждаше всичко с открито детско любопитство.
— Франк има малко неприятности — обади се Ърв, като изгледа жена си. — Но по-добре да не говорим за това. Поне не сега.
— Добре. — Норма имаше мило и открито лице — хубава жена, свикнала на тежък труд. Ръцете й бяха червени и напукани. — Имам пиле и мога да направя салата. Има и много мляко. Обичаш ли мляко, Робърта?
Чарли не се обърна. Не реагира на името, помисли си Анди. О, Боже, съвсем я оплескахме.
— Боби! — извика той.
Тя се сепна и се усмихна малко пресилено.
— Разбира се, че обичам.
Анди видя как Ърв предупреди с поглед жена си: „Никакви въпроси, не сега.“ Усети, че го обзема смазващо отчаяние. И последните остатъци от измислената им история бяха пометени като от ураган. Нищо не можеше да се направи, оставаше да седне на масата и да чака да разбере какво си е наумил Ърв Мандърс.
9
— Колко километра изминахме от мотела? — попита Джон Мейо.
Рей погледна километража.
— Трийсетина — каза той и удари спирачки. — Предостатъчно.
— Но може да…
— Не, ако бяха на пътя, досега щяхме да сме ги настигнали. Ще се върнем при другите.
Джон удари по таблото.
— Свили са някъде. Проклет да е онзи спукан галош! От самото начало не ни върви, Рей. Толкова време да не можем да хванем едно даскалче и едно момиченце.
— Смятай, че сме ги хванали — заяви Рей и извади радиостанцията. Издърпа антената и я показа през прозореца. — За половин час целият район ще бъде обкръжен. И бас държа, че най-много до десетата къща, в която попитаме, някой ще познае този камион. От края на шейсетте, тъмнозелен интернационал — жътварка, със снегориначка отпред и дървени прегради отстрани за носене на висок товар. Няма начин да не ги хванем, преди да се стъмни.
Миг по-късно той говореше с Ал Стайнович, който приближаваше мотел „Слъмбърланд“. Ал на свой ред разпита агентите си. Брус Кук си спомни фермерския камион от градчето, О. Дж. също. Бил паркиран пред селскостопанския.
Ал ги изпрати обратно в града и след половин час всички знаеха, че камионът, който почти със сигурност беше качил двамата бегълци, принадлежи на Ървинг Мандърс, Бейлингс Роуд №5, Хейстингс Глен, щат Ню Йорк.
Беше точно дванайсет и половина на обяд.
10
Обядът беше много хубав. Чарли яде като хала — три пъти допълнително от пилето със сос, две от топлите питки на Норма Мандърс, отделно чиния със салата и три порции от домашните й туршии с копър. Завършиха с ябълков пай, гарниран с резенчета сирене чедър и изказването на Ърв, че:
— Ябълков пай без парче сирене е като целувка без чувство.
Това му докара един нежен лакът в ребрата от жена му. Ърв обърна очи и Чарли се разсмя. Анди беше удивен от апетита си. Чарли се оригна и виновно покри уста.
Ърв й се усмихна.
— Отвън има повече място, отколкото вътре, фъстъче.
— Ако хапна още нещо, ще се пръсна! — възкликна Чарли. — Както казваше… хм, както казва мама.
Анди уморено се усмихна.
— Норма — изправи се Ърв, — защо не излезете с Боби да нахраните пиленцата?
— Нали трябва да разтребя кухнята.
— Аз ще я разтребя. Трябва да си поговорим с Франк.
— Искаш ли да нахраниш пиленцата, мила? — обърна се Норма към Чарли.
— С удоволствие — очите й блестяха.
— Е, хайде тогава. Имаш ли яке? Малко позахладня.
— Ъъ… — Чарли погледна към Анди.
— Облечи един от моите пуловери — предложи Норма. Двамата с Ърв отново се спогледаха. — Навий малко ръкавите и ще ти стане.
— Добре.
Норма взе старото и избеляло яке от антрето и протрит бял пуловер, в който Чарли се губеше дори с три-четири пъти навити ръкави.
— Кълват ли? — попита малко неспокойно Чарли.
— Само храната си, мила.
Те излязоха и затвориха вратата. Чарли продължаваше да бъбри. Анди погледна към Ърв Мандърс, който спокойно отвърна на погледа му.
— Ще пийнеш ли една бира, Франк?
— Не съм Франк. Предполагам, че се досещаш.
— Има такова нещо. Каква ти е фирмата?
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб.
— Добре тогава. Ще ти викам Франк.
Отдалече се чу как Чарли изписка от възторг. Норма каза нещо и Чарли се съгласи.
— Няма да се откажа от една бира — реши Анди.
— Добре.
Ърв извади две „Ютика Клъб“ от хладилника, отвори ги и остави едната за Анди на масата, а другата — до себе си на плота. От куката до мивката свали престилка и си я сложи. Престилката беше на червени и жълти шарки, с къдрички на подгъва, но въпреки всичко той не изглеждаше смешен в нея.
— Мога ли да ти помогна? — попита Анди.
— Не, аз знам къде стои всичко. Всъщност почти всичко. Тя променя местата на някои неща от седмица
