— О, не, няма да можем…
— Много ще се радваме — намеси се Чарли. — Нали, тате?
Той знаеше, че интуицията на Чарли обикновено работи добре, а и беше прекалено изтощен и умствено, и физически, за да се опълчва срещу нея сега. Тя бе хладнокръвно и агресивно момиченце и неведнъж Анди се бе питал кой от двамата всъщност командва парада.
— Ако сте сигурен, че има достатъчно… — измънка той.
— Винаги е достатъчно — отговори Ърв Мандърс, като превключи на трета. Те пърпореха край есенно ярки дървета: кленове, брястове, тополи. — Ще се радвам, ако дойдете.
— Много ви благодарим — изчурулика Чарли.
— За мен е удоволствие, фъстъче — рече Ърв. — А ще бъде и за жена ми, щом те зърне.
Чарли се засмя.
Анди потърка слепоочията си. Пръстите на лявата му ръка напипаха едно от местата, където изглежда кожните рецептори бяха загинали. Не се чувстваше никак добре. Усещането, че кръгът около тях се затяга, не го напускаше.
7
Администраторката в мотел „Слъмбърланд“, с която Анди се бе разплатил преди по-малко от двайсет минути, започваше да се изнервя. Фил Донахю беше напълно забравен.
— Сигурна ли сте, че мъжът беше този? — попита Рей Ноулс за трети път. Не й харесваше този дребен, докаран и някак непроницаем мъж. Може и да работеше за правителството, но от това на Лина Кънингам не й ставаше по-топло. Не й харесваше тясното му лице, бръчиците около студените сини очи, а най-вече упоритостта, с която продължаваше да тика снимката под носа й.
— Да, той беше — отново потвърди тя. — Но с него нямаше никакво момиченце. Честно, мистър. Питайте и мъжа ми. Той работи на нощната смяна. Не ни остава време да се видим, освен на вечеря. Питайте го…
Влезе вторият агент, който за ужас на Лина носеше портативна радиостанция в едната си ръка и огромен пистолет в другата.
— Те са били! — Джон Мейо беше на ръба на истерията от гняв и разочарование. — В онова легло са спали двама души. По едната възглавница има руси косми, а по другата — черни. Проклета да е тая спукана гума! Всичко да се продъни в ада дано! В банята висят влажни кърпи! Скапаният душ още капе! Изпуснали сме ги може би за пет минути, Рей!
Той натика пистолета в кобура под мишницата си.
— Да извикам ли мъжа си? — плахо предложи Лина.
— Няма нужда — отговори Рей. Той хвана над лакътя Джон, който още ругаеше спуканата гума, и го поведе навън. — Зарежи тая гума, Джон. Говори ли с О. Дж. в градчето?
— Говорих, а той се свърза с Норвил. Норвил е тръгнал от Олбъни и води Ал Стайнович, който се е приземил преди десетина минути.
— Е, добре. Слушай, помисли малко, Джони. Те трябва да са пътували на автостоп.
— Да, сигурно. Освен ако не са задигнали някоя кола.
— Човекът е преподавател по английски. Не би могъл да задигне и бонбон от бюфета в дом за слепи. Пътували са на стоп, ясно. Пристигнали са на стоп от Олбъни снощи. Продължили са на стоп и тази сутрин. Мога да се обзаложа на целогодишната си заплата, че са стояли край пътя с вдигнати палци, докато аз се изкачвах по този хълм.
— Ако не беше се спукала тая гума… — Джон гледаше отчаяно зад телените си очила. Пред очите му с бавни, мързеливи движения размаха криле едно повишение и му се изплъзна.
— Стига с тая гума! — махна Рей. — Какво ни подмина? Какво ни подмина, след като спряхме?
Джон се замисли над този въпрос, докато закачаше минирадиостанцията обратно на колана си.
— Фермерски камион — каза той.
— И аз си го спомням. — Рей се огледа и забеляза кръглото като месечина лице на Лина Кънингам как наднича през прозорчето на рецепцията. Като разбра, че са я видели, тя спусна завесата.
— Доста разбрицан камион — отбеляза Рей. — Ако не се отклонят от главния път, можем да ги настигнем.
— Да вървим тогава — не се стърпя Джон. — Ще държим връзка с Ал и Норвил чрез О. Дж.
Те хукнаха към колата и влязоха вътре. Миг по-късно жълтокафявият форд изфуча от паркинга, като хвърляше бял чакъл със задните си колела. Лина Кънингам си отдъхна с облекчение. Да държиш мотел вече не беше тъй просто, както е било едно време.
Тя отиде да събуди съпруга си.
8
Докато фордът с Рей Ноулс на волана и Джон Мейо, готов за стрелба, ръмжеше по Шосе 40 със сто и двайсет километра в час (а керван от десет или единайсет подобни безлични нови коли се насочваше към Хейстингс Глен), Ърв Мандърс даде знак с ръка и зави наляво в един немаркиран лош път, който водеше горе-долу на североизток. Камионът запърпори и затрака нанатък. По молба на фермера Чарли бе изпяла по-голямата част от деветпесенния си репертоар, който включваше такива златни хитове като „Честит рожден ден“, „Този стар човек“, „Исус ме обича“ и „Кемптаунски надбягвания“. И Ърв, и Анди пригласяха на последния.
Пътят се виеше и се провираше край серия от обрасли с дървета хребети, сетне се спускаше към обработваема равнина, чиято реколта бе вече прибрана. По едно време иззад прикритие от златник и сено вляво на пътя изскочи яребица и Ърв извика:
— Дръж я, Боби!
Чарли се прицели с пръстче: „Бум-бум-БУМ!“ и буйно се разкикоти.
Няколко минути по-късно Ърв зави по един черен път и след километър и половина стигнаха до очукана пощенска кутия, боядисана в червено, бяло и синьо и надписана с името МАНДЪРС. Ърв свърна по алеята с коловози, дълга почти километър.
— Сигурно ви излиза скъпичко разчистването на снега през зимата — подхвърли съчувствено Анди.
— Сам си я чистя — отвърна Ърв.
Приближиха се до голяма бяла паянтова фермерска къща на три етажа, украсена с ментовозелено. Анди реши, че е от онези къщи, които в началото са съвсем обикновени и постепенно с годините стават все по- ексцентрични. Отзад се накланяха разкривени два навеса — единият насам, другият натам. От южната страна беше добавено парниково крило, а от северната стърчеше голяма сенчеста веранда, подобна на колосан нагръдник.
Зад къщата се намираше черен, вече доста овехтял хамбар, а между него и къщата се простираше, както го наричат в Нова Англия, заден двор — равна площадка от гола земя, по която пиукаха и се перчеха дружина пиленца. Когато камионът затрещя към тях, те се разбягаха с писукане и безполезно пляскане на крилца покрай един дръвник със забита в него брадва.
Ърв вкара камиона в хамбара, ухаещ сладко на сено, което напомни на Анди за летата му във Върмонт. Щом Ърв угаси мотора, до ушите му долетя приятният звук на приглушено мучене някъде от сенчестите дълбини на хамбара.
— Имате крава — възкликна Чарли и по лицето й се изписа възторг. — Чувам я.
— Имаме три — похвали се Ърв. — В момента мучи Шефи… много оригинално име, нали, фъстъче? Тя смята, че трябва да я доят по три пъти на ден. После ще ти я покажа, ако татко ти разреши.
— Може ли, тате?
— Защо не — съгласи се Анди и вътрешно се отказа да се съпротивлява повече. Бяха тръгнали да пътуват на автостоп, а вместо това се оказаха отвлечени.
— Елате вътре да се запознаете с жената.
Те бавно минаха през задния двор, като изчакаха Чарли да разгледа всички пиленца, до които успя да се приближи. Задната врата се отвори и една жена на около четирийсет и пет излезе на стъпалата. Тя
