Но по време на тези пътувания мислеше най-добре. Тишината някак прочистваше съзнанието му. Ташморското езеро не беше широко — пътеката на Анди през него от западния до източния бряг нямаше и километър и половина, — но беше много дълго. Когато се натрупа над метър сняг върху леда през февруари, той се спираше понякога по средата на прекия път и бавно се оглеждаше наляво и надясно. Тогава езерото му приличаше на дълъг коридор, покрит с изумително бели керамични плочки — чист, ненакърнен, простиращ се зад хоризонта и в двете посоки. Отвсякъде го обграждаха посипани като с пудра захар борове. Отгоре беше твърдият, ослепителен и безмилостно син купол на зимата или схлупената, безформена белота на идващия сняг. Можеше да се чуе далечният крясък на врана или приглушеното пукане на разширяващ се лед и това бе всичко. Движението тонизираше тялото му. Между кожата и дрехите му се образуваше топла влажна риза и му бе приятно да се загрява от усилие и да изтрива потта от челото си. Някак си беше забравил това усещане, докато преподаваше Йейтс и Уилямс и поправяше контролни.
В тази тишина и при напрягането на мускулите мислите му се избистряха и той непрекъснато претегляше проблема в ума си. Нещо трябваше да се направи — много отдавна трябваше да е направено, но това вече беше минало. Бяха останали в къщата на деди за зимата, но все още бягаха. Неудобството му от старчоците около печката, с техните лули и инквизиторски очи, беше достатъчно, за да осъзнае този факт. С Чарли бяха притиснати до стената и трябваше да намерят начин да се измъкнат.
А освен това и го беше яд, защото не бе справедливо. Те нямаха право. Той и семейството му бяха американски граждани, би трябвало да живеят в едно свободно общество, а жена му беше убита, дъщеря му отвлечена и двамата с нея ги преследваха като зайци сред храсталака.
Отново си помисли, че ако успее да разкаже всичко на някого, работата би могла да се оправи. Не го бе сторил досега заради онази странна хипноза — същата хипноза, довела до смъртта на Вики. А и не му се щеше дъщеря му да расте като някакъв урод във второкласен панаир. Не му се щеше да я затворят в заведение за душевноболни — нито за доброто на страната, нито за нейно собствено добро. А и най-лошото беше, че продължаваше да се самозалъгва. Дори след като видя жена си натъпкана с парцал в устата в шкафа за гладене, той продължи да се самозалъгва, че рано или късно ще ги оставят на мира. „Играем наужким — както казват децата. — Накрая всеки трябва да върне парите.“
Само дето не бяха деца, не играеха наужким и никой нямаше намерение да връща нищо на него и на Чарли, когато играта свършеше. Тази игра беше завинаги.
В тишината Анди проумя определени трудни истини. По свой начин Чарли си беше урод, не много по- различен от бебетата с неразвити крайници, родени през шестдесетте години от майки, взимали приспивателни, и момичетата от бременности, настъпили въпреки употребата на противозачатъчни средства — докторите не знаели, че четиринайсет или шестнайсет години по-късно те масово ще развият вагинални тумори. Чарли нямаше вина, но това не променяше факта. Чисто и просто нейната уродливост беше скрита. Действията й във фермата Мандърс бяха направо чудовищни и оттогава Анди потръпваше от ужас при мисълта докъде ли се простират способностите й, докъде ли би могла да стигне. Той бе прочел доста книги по парапсихология през годината им на бягство и знаеше, че според съществуващите предположения пирокинезата и телекинезата са свързани с някои слабо изучени жлези с вътрешна секреция. От тези четива бе разбрал, че двата таланта са сродни и повечето докуметирани случаи са с момиченца не много по-големи от Чарли.
Тя се оказа способна да предизвика разрушението във фермата Мандърс, когато бе на седем години. Сега беше на осем. Какво ще стане, когато прехвърли дванайсет и навлезе в пубертета? Може би — нищо. Може би — страшно много. Тя се закле да не пали повече, ами ако я принудят? Ако силата започне да изтича спонтанно? Ако Чарли вземе да пали насън, като реакция на собствения си необикновен пубертет, огнен синоним на нощните полюции, които преживяват повечето подрастващи момчета? Ако накрая Арсенала реши да отзове копоите си… и някоя чуждестранна сила отвлече Чарли?
Въпроси, въпроси.
Прекосявайки езерото, Анди се опитваше да им отговори и неохотно стигаше до увереността, че може би се налага Чарли да бъде поставена под някаква опека до края на живота й, дори само в името на собствената й сигурност. Може би за нея тя е също така нужна, както жестоките ремъци за краката на страдащите от мускулна дистрофия или специалните протези за бебетата с неразвити крайници.
А съществуваше и въпросът за неговото собствено бъдеще. Той помнеше безчувствените места, кръвясалото око. Никой човек не иска да повярва, че собствената му смъртна присъда е подписана и насрочена, и Анди също не го вярваше напълно, но съзнаваше, че още два или три силни тласъка могат да го убият и че нормалната продължителност на живота му вече трябва да е намаляла значително. Налагаше се да се вземат някакви предпазни мерки за Чарли, в случай че с него стане нещо.
Но не по метода на Арсенала.
Не в малката стаичка. Няма да го позволи.
И така, след дълго премисляне, той най-после взе едно болезнено решение.
7
Анди написа шест писма. Те бяха почти идентични. Две до сенаторите на Съединените щати от Охайо. Едно до жената, представляваща избирателния окръг, към който се числеше Харисън, в Камарата на представителите. Едно до „Ню Йорк Таймс“. Едно до чикагския „Трибюн“. И едно до толедския „Блейд“. И шестте писма разказваха случилото се, като започваха с експеримента в Джейсън Гирни Хол и завършваха с принудителното им уединение край езерото Ташмор.
Щом свърши, той даде на Чарли да прочете едно. Тя го проучи бавно и внимателно, загубвайки почти час. За първи път научаваше цялата история, от начало до край.
— Смяташ да го пуснеш по пощата ли? — попита накрая тя.
— Да. Утре. Утре за последен път ще посмея да прекося езерото.
Най-сетне бе започнало да се затопля. Макар и все още дебел, ледът вече непрекъснато пукаше и не се знаеше докога ще е безопасен.
— Какво ще стане, тате?
Той поклати глава.
— Не знам. Мога само да се надявам, че щом веднъж историята излезе наяве, онези ще трябва да се откажат от преследването.
Чарли сериозно кимна.
— Трябваше да го направиш по-рано.
— Да. — Усети, че тя мисли за едва разминалата се катастрофа във фермата Мандърс миналия октомври. — Може би трябваше. Но все не ми оставаше възможност да помисля повечко, Чарли. Умът ми беше зает все с грижата как да избягаме. И през малкото време, което остава за мислене по време на бягство… човек мисли главно глупости. Все се надявах да ни оставят на мира. Допуснах ужасна грешка.
— Няма да ни разделят, нали? — попита Чарли. — Няма да ни разделят с тебе. Ще си останем заедно, нали, тате?
— Да.
Не искаше да признае, че неговата представа какво ще стане след получаването на писмата вероятно е не по-малко смътна от нейната. Това беше просто „след“.
— Тогава за нищо друго не ме е грижа. И нямам намерение никога повече да паля.
— Добре — погали я по косата той. Изведнъж гърлото му се сви от тревожния спомен за една случка недалеч оттук, нещо, за което не бе мислил от години. Разхождаха се с баща му и деди и деди му даде своята „пакостница“ — пушката си, калибър 22. Анди видя една катеричка и поиска да я застреля. Баща му запротестира и тогава деди му направи знак да мълчи, подсмихвайки се под мустак.
Анди се прицели, както го бе учил деди; натисна спусъка леко, вместо да го дръпне рязко (също както го бе учил деди) и застреля катеричката. Тя тупна от клончето си като плюшена играчка и Анди изтича развълнуван към нея, след като върна пушката на деди. Отблизо гледката го порази. Отблизо катеричката не приличаше на плюшена играчка. И не беше мъртва. Той я бе улучил в гърба, тя лежеше умираща в локвичка ярка кръв и живите й черни очи бяха изпълнени с ужасно страдание. Бълхите й, вече узнали истината, се изнизваха от телцето й в три тънки, делови редички.
Нещо го стисна за гърлото и на деветгодишна възраст Анди за първи път изпита силната, стипчива
