тръпка на самоненавистта. Вцепенен, втренчен в мръсното си убийство, той усещаше присъствието на баща си и дядо си зад гърба си и сенките им, падащи върху него — три поколения Макджий, застинали над една убита катеричка във върмонтските гори. Тогава деди прошепна: „Е, готово, Анди. Как ти се струва?“ и сълзите рукнаха изведнъж, смазващи, горещи сълзи на ужас — той осъзна, че сториш ли нещо, няма връщане назад, и се закле, че вече никога няма да убива с пушка. Закле се в това пред Бога.
„Никога повече няма да паля“ — закле се Чарли и Анди сякаш чу как деди отговаря на неговата клетва, след като застреля катеричката: „Не се заричай, Анди. Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си. Така ги учи по-смирено да приемат мястото си в света и да се владеят.“ Горе-долу същото бе обяснил и Ърв Мандърс на Чарли.
Чарли бе намерила на тавана пълен комплект книжки за Бомба, момчето от джунглата, и бавно, но сигурно ги изчиташе. Взирайки се в нея, както седеше под сноп от слънчеви лъчи, изпълнени с прашинки, в стария, черен, люлеещ се стол, където баба му редовно сядаше да кърпи, той изпита желание да й каже да си вземе думите обратно, докато все още може, да й отвори очите за ужасното изкушение: ако пушката остане достатъчно дълго до тебе, рано или късно пак ще я вземеш.
Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си.
8
Никой не видя как Анди пуска писмата си, освен Чарли Пейсън, човекът, който се бе преместил в Брадфорд през ноември и оттогава се опитваше да накара старата брадфордска кинкалерия да процъфти. Пейсън беше дребен човечец с тъжно лице. Веднъж, когато Анди дойде в града, той се опита да го почерпи с едно питие. Местните жители бяха убедени, че ако кинкалерията не процъфти през лятото, до петнайсети септември на витрината й отново ще увисне надписът ПРОДАВА СЕ. Пейсън беше приятен човек, но задачата му не беше лека. Брадфорд бе ужасно западнал.
Анди крачеше по улицата — оставил бе ските си забучени в снега в началото на пътя, водещ към кея — и наближаваше универсалния магазин. Старчоците вътре го наблюдаваха с умерен интерес. Тази зима се бяха изприказвали немалко приказки за Анди. Бяха единодушни, че бяга от нещо — банкрут ли, развод ли, кой знае. А може би пък от разгневена съпруга, на която с измама са били отнети родителските права над детето: купените от Анди малки дрешки не бяха останали незабелязани. Единодушни бяха също, че той и детето вероятно са влезли с взлом в някоя от вилите отвъд езерото и прекарват зимата там. Никой не донесе за тази възможност на брадфордския полицай, един наскоро дошъл новак, който живееше в градчето само от дванайсет години и си въобразяваше, че го притежава. Пришълецът идваше през езерото от Ташмор, Върмонт. Никой от кореняците, насядали около печката на Джейк Роули в брадфорския универсален магазин, не си падаше особено по върмонтските обичаи, с техните подоходни данъци, снобския им сух режим и онзи проклет руснак, разположил се в къщата си като някой цар и пишещ книги, които никой не можеше да разбере. Нека върмонтци сами се оправят, беше единодушното, макар и неизказано мнение.
— Не му оста’а много да кръстосва през езерото — отбеляза един от старчоците, отчупи ново парченце от шоколадчето си и взе да го мачка с беззъбите си венци.
— Ъхъ, освен ако не си носи и чифт водни криле — обади се друг и всички тихо се закикотиха.
— Скоро ще престане да се появява — заяви Джейк самодоволно, докато Анди приближаваше магазина. Облечен със старото палто на деди, вързал на ушите си син вълнен шал, той предизвиква някакъв мимолетен спомен — може би семейна прилика със самия деди — в съзнанието на магазинера. — Като започне да се троши ледът, ще се измете оттук. Заедно с тоя, дето го крие.
Анди спря отвън, свали раницата си и извади няколко писма. След това влезе. Постоянните посетители внимателно изучаваха ноктите, очилата си и дори старата печка „Пърл Кинео“. Един извади гигантска синя носна кърпа и мощно се изсекна.
Анди се огледа.
— Добро утро, господа.
— ’Брутро и на теб — поздрави Джейк Роули. — Нещо да искаш?
— Продавате марки, нали?
— О, да. Правителството ми има вяра дотолкова.
— Дайте ми шест по петнайсет, моля.
Джейк му ги подаде, като внимателно ги откъсна от един лист в стария си черен пощенски класьор. — Нещо друго?
Анди се замисли, после се усмихна. Беше десети март. Без да отговаря на Джейк, той отиде до полицата с картичките зад кафемелачката и извади една голяма, богато украсена честитка. „На дъщеря ми послучай рождения й ден“ — пишеше на нея. Той я взе и плати.
— Благодаря — продавачът прибра парите в касата.
— Моля — отвърна Анди и излезе.
Мъжете в магазина го проследиха с погледи как натъкми шала на главата си и как залепи марките една по една върху писмата. Дъхът излизаше на бяла пара от ноздрите му. Проследиха го как заобиколи сградата до мястото на пощенската кутия, но никой от седналите около печката не би могъл да удостовери в съда дали е пуснал, или не тези писма. Той се появи отново, като нагласяше раницата върху раменете си.
— Тръгва си — измърмори един от кореняците.
— Възпитан човек — приключи въпроса Джейк. Разговорът премина на други теми.
Чарлс Пейсън стоеше на входа на своя магазин, където за цяла зима не бе направил и триста долара оборот, и наблюдаваше отдалечаващия се Анди. Пейсън би могъл да удостовери, че писмата са пуснати: от мястото си той бе видял с очите си пускането на купчинката в процепа.
Щом Анди изчезна в далечината, Пейсън се прибра вътре, мина зад тезгяха, където продаваше бонбони по едно пени, капси и дъвки, и влезе в стаичката отзад. Към телефона му имаше прикрепено шифроващо устройство. Пейсън се обади във Вирджиния за инструкции.
9
В Брадфорд, Ню Хампшир (както и в Ташмор, Върмонт), не е имало и няма пощенска служба — и двете градчета са твърде малки. Най-близката до Брадфорд пощенска станция е в Телър, Ню Хампшир. В един и петнайсет следобед през онзи десети март камионетката от Телър спря пред универсалния магазин и пощаджията изпразни съдържанието на кутията — шестте писма на Анди и една картичка от мис Шърли Девайн, петдесетгодишна стара мома, до сестра й в Тампа, Флорида. От другата страна на езерото Анди Макджий бе легнал да си почине, а Чарли Макджий правеше снежен човек.
Пощаджията, Робърт Еверет, пъхна писмата в едно чувалче, което метна в каросерията на синьобялата камионетка, и продължи към Уилямс, друго малко нюхампширско градче в района на Телър. После зави обратно в средата на „главната улица“, както, кой знае защо, я наричаха обитателите на Уилямс и подкара към Телър, където пощата се сортираше и изпращаше по-нататък около три часа следобед. На осем километра от градчето напряко на пътя беше препречен един бежов шевролет каприйс, блокиращ двете тесни платна. Еверест спря върху заснежения банкет и излезе от камионетката да провери дали не би могъл да помогне с нещо.
Откъм колата се приближиха двама мъже. Те му показаха удостоверенията си и му обясниха какво искат.
— Не! — Еверет се опита да се засмее, но хлъцна недоверчиво, сякаш му бяха казали, че ще отворят ташморския плаж още този следобед.
— Ако се съмнявате, че сме тези, за които се представяме… — започна единият. Той беше Орвил Джеймисън, известен също като О. Дж. или като Скоросмъртницата. О. Дж. нямаше нищо против да се разправя с този селски пощаджия; нямаше нищо против каквато и да е работа, стига да е на най-малко пет километра разстояние от онова дяволско момиченце.
— Не, не затова, съвсем не затова! — Робърт Еверет беше изплашен, изплашен като всеки човек, който неочкавано се сблъсква с правителствените сили и сивата въдворителна машина на бюрокрацията изведнъж се превръща в реалност, подобно на нещо зловещо и материално, изплувало от кристалната топка на
