и съм щял да получа гангрена и тя щяла да стигне до мозъка ми, той щял да изгние и аз да полудея, а после и да умра. Питаше ме дали бих желал да изляза от мрака и пак да видя слънцето. Аз го молех… просех… кълнях се в името на майка си, че нищо не знам. Тогава те се смееха, слагаха обратно дъските и ги покриваха с пръст. Бях жив погребан. Тъмнината… като тази…
Той издаде задавен звук и Чарли стисна по-здраво ръката му, за да му напомни, че е до него.
— Към стаичката имаше малък тунел, дълъг около два метра. Трябваше да ходя до края на тунела, за да… знаеш. И въздухът беше лош, а аз не преставах да мисля, че ще се задуша там долу в мрака, ще се задавя от миризмата на собствените си… — Рейнбърд простена. — Извинявай. Тия работи не са за разправяне пред дете.
— Няма нищо. Ако така ти става по-добре, всичко е наред.
Той премисли и реши да отиде още съвсем мъничко по-далеч.
— Изкарах пет месеца там, преди да ме разменят.
— Какво ядеше?
— Хвърляха ми прогнил ориз. И понякога паяци. Живи паяци. Едни много големи — дървесни паяци, предполагам. Аз ги гонех в тъмнината, убивах ги и ги ядях.
— Оо, отвратително.
— Те ме бяха превърнали в животно. — Рейнбърд замълча за момент, дишайки шумно. — Ти си много по-добре от мен, детко, но всичко се свежда до едно и също. Плъх в капан. Мислиш ли, че скоро ще оправят осветлението?
Тя дълго време не проговори и той изстина от страх да не е прекалил. Накрая Чарли каза:
— Няма значение. Нали сме заедно.
— О, да — съгласи се Рейнбърд, но изведнъж се сепна: — Нали няма да им кажеш? Ще ме уволнят, задето приказвам така. А имам нужда от тая работа. Човек, който изглежда като мене, има нужда от добра работа.
— Няма да им кажа.
Рейнбърд усети как лостът гладко се подпъхна още малко. Те вече имаха тайна помежду си.
Той я държеше в ръцете си.
Замисли се дали да не плъзне пръсти около врата й в мрака. Това беше крайната цел, разбира се — не техните глупави опити и игрите им за забавление. Тя… а може би след това той. Рейнбърд я харесваше, наистина я харесваше. Може дори да се влюбваше в нея. Като дойде времето да я изпрати отвъд, внимателно ще гледа в очите й през цялото време. И тогава, ако нейните очи му изпратят знака, който бе търсил толкова дълго, може би ще я последва. Да. Може би ще влязат заедно в истинския мрак.
Отвън, зад заключената врата, се плискаха напред-назад вълни от бъркотия, понякога близо, понякога далеч. Рейнбърд мислено си плю на ръцете и продължи да я обработва.
9
Анди нямаше никаква представа, че не дойдоха да го вземат, защото спирането на тока автоматично е заключило вратите. Той седя обезумял от страх неопределен период от време, сигурен, че сградата изгаря до основи, внушавайки си миризма на дим. Отвън бурята беше отминала и лъчите на късното следобедно слънце падаха косо срещу идващия здрач.
Съвсем ненадейно в съзнанието му се появи лицето на Чарли, така ясно, сякаш седеше срещу него.
(тя е в опасност Чарли е в опасност)
Беше едно от предчувствията му — първото, което имаше след последния им ден в Ташмор. Мислеше, че ги е загубил заедно с тласъка, но явно не беше така, защото никога не бе имал по-ясно предчувствие от това — дори и в деня, когато убиха Вики.
Дали то означаваше, че и тласъкът си е още там, че изобщо не е изчезвал, а само се е крил?
(Чарли е в опасност)
Каква опасност?
Не знаеше. Но мисълта и страхът извикаха ясния й образ, очертан с всички детайли в мрака. И лицето й, с раздалечените сини очи и нежно начупената руса коса, извика като свой близнак такава вина… но „вина“ беше твърде слаба дума за чувството му: то бе по-скоро ужас. Цялото време, откакто спря токът, той прекара в луда паника, и то единствено от страх за себе си. Дори не му мина през ума, че Чарли също трябва да е на тъмно.
„Не, те ще отидат и ще я изведат, сигурно са отишли и са я извели много отдавна. Чарли им е необходима. Чарли е техният коз.“
Звучеше разумно, но задушаващата сигурност, че тя се намира в някаква ужасна опасност, не го напускаше.
Страхът му за нея го накара да забрави собствената си паника или поне да я направи по-търпима. Възприятията му отново се обърнаха навън и станаха по-целенасочени. Първото, което осъзна, беше, че седи сред локва от сода. Панталоните му бяха мокри и лепкави и той тихо изсумтя от отвращение.
Движение. Движението лекува страха.
Анди се надигна на колене, намери опипом изпуснатата кутия и я изпрати надалеч. Тя се търкулна с дрънчене по покрития с керамични плочки под. Той извади нова кутия от хладилника: гърлото му още бе пресъхнало. Дръпна пръстенчето, пусна го вътре и пи. Пръстенчето направи опит да се шмугне в устата му и той разсеяно го изплю обратно, без да спира, за да помисли, че само допреди малко това щеше да е достатъчно извинение за още петнайсет минути страх и треперене.
Затърси пипнешком вратата на кухнята, като плъзгаше свободната си ръка по стената. На етажа беше вече съвсем тихо и макар да чуваше по някой случаен далечен вик, в него нямаше нищо разстройващо или всяващо паника. Миризмата на дим е била халюцинация. Въздуха беше малко спарен, тъй като всички инсталации не работеха, откакто бе спрял токът, но нищо повече.
Вместо да прекоси всекидневната, Анди зави наляво и запълзя към спалнята. Внимателно намери пътя до леглото, постави кутията сода върху масичката до него и се съблече. Десет минути по-късно беше в чисти дрехи и се чувстваше много по-добре. Мина му през ума, че направи всичко това без някакви особени трудности, докато след спирането на тока пресичането на всекидневната му се видя като минаване през заредено минно поле.
(Чарли… какво не е наред с Чарли?)
Но всъщност нямаше чувството, че нещо с нея не е наред, а само, че е в опасност от нещо, което става сега. Ако можеше да я види, щеше да я попита какво…
Засмя се горчиво в тъмнината. Да, точно така. И налъмите щяха да цъфнат, и върбите да родят грозде. Можеше да си пожелае и луната в стъклен буркан. Можеше да…
За момент мислите му спряха напълно, а после се задвижиха отново; но по-бавно и без горчивина.
Можеше да си пожелае и да вдъхва повече самоувереност на плахи бизнесмени.
Можеше да си пожелае и да превръща дебели жени в слаби.
Можеше да си пожелае и да ослепи единия от убийците, отвлекли Чарли.
Можеше да си пожелае и тласъкът да се върне.
Ръцете му бяха заети с покривката на леглото — дърпаха, мачкаха, попиваха — явно мозъкът му изпитваше почти несъзнателна нужда от постоянни сетивни сигнали. Нямаше никакъв здрав разум в надеждата тласъкът да се върне. Той беше изчезнал. Не би могъл по-успешно да проправи с тласък пътя си до Чарли, отколкото до Северния полюс. Тласъкът си бе отишъл.
(Беше ли?)
Съвсем неочаквано Анди се усъмни. Част от него — някаква много дълбока част — може би просто отказа да се съобразява с решението на неговото съзнание да следва пътя на най-малкото съпротивление и да им дава каквото поискат. Може би някаква дълбока част от него отказа да продължи да се предава.
Седеше и попиваше покривката на леглото, не преставаше да плъзга дланите си по нея. Дали беше истина, или желанието му бе предизвикало едно внезапно и недоказуемо предчувствие? Самото предчувствие можеше да е фалшиво като възникналия от чист страх дим, който си бе мислил, че усеща.
Нямаше как да провери предчувствието, а и тук определено нямаше кого да тласне.
