лампичката вътре да светне с познатия си леденобял блясък и зарови из студения мрак, докато попадна на тенекиена кутия с пръстен за отваряне отгоре. Затвори вратата на хладилника и се облегна на нея. После отвори кутията и изгълта половината сода на един дъх. Гърлото му го благослови за това.
Тогава му хрумна нещо и сърцето му подскочи.
„Има пожар — прошепна подсъзнанието му с лъжливо спокойствие. — Затова никой не идва да те изведе. Те се евакуират. Ти вече си… излишен.“
Тази мисъл предизвика вълна на клаустрофобиен ужас, по-силен от всякаква паника. Той само се сви плътно до хладилника и устните му се разкривиха в озъбена гримаса. Силата изтече от краката му. За момент дори си въобрази, че му замириса на пушек и го заля горещина. Кутията се изплъзна от пръстите му и съдържанието й изклокочи върху пода, като му намокри панталоните.
Анди седеше в локвата и стенеше.
6
По-късно Джон Рейнбърд си мислеше, че нещата не биха могли да се наредят по-добре, дори да ги бяха планирали… а ако онези надути психолози струваха поне един петак, щяха да са ги планирали. Но така се получи, че само благодарение на щастливата случайност късото съединение стана в такъв момент и му позволи да си подпъхне лоста под едно ъгълче на психологическата стомана, бронирала Чарли Макджий. Късмет и вдъхновена интуиция от негова страна.
Той влезе в жилището на Чарли в три и половина, точно когато бурята започваше да вилнее. Пред себе си тикаше количка, подобна на онези, които се използват от чистачките в повечето хотели и мотели. Тя съдържаше чисти чаршафи и калъфки, политура за мебели, препарат за почистване на петна по мокета. Имаше и кофа с вода и четка за миене на под. От едната страна на количката беше закачена прахосмукачка.
Чарли седеше на пода пред дивана, облечена само в яркосиньо трико. Дългите й крака бяха кръстосани в поза „Лотос“. Тя изкарваше страшно много време, седнала по този начин. Външен човек би могъл да я помисли за упоена, ала Рейнбърд знаеше, че не е. Все още й даваха по малко лекарства, но колкото да не е без хич.
Всички психолози се бяха убедили с разочарование, че тя държи на думата си никога вече да не пали. Първоначалното предназначение на наркотиците беше да й попречат да си проправи с огън пътя навън, но вече изглеждаше сигурно, че тя няма такова намерение… нито пък каквото и да било друго.
— Здравей, детко — поздрави Рейнбърд и откачи прахосмукачката.
Чарли му хвърли един поглед, но не отговори. Той включи прахосмукачката и щом започна да чисти, тя грациозно стана, отиде в банята и затвори вратата.
Рейнбърд продължи да чисти мокета. Нямаше никакъв план. Просто дебнеше за случайни, дребни признаци и сигнали и ги поемаше. Възхищението му към момиченцето беше искрено. Баща му се превръщаше в пухкав, апатичен пудинг; психолозите си имаха свои термини — „шок на зависимост“, „загуба на собственото аз“, „слаба дисфункция на реалността“, — но всичко се свеждаше до факта, че той се бе предал и можеше да бъде съкратен от уравнението. С момиченцето не беше така. То просто се бе скрило. И Рейнбърд никога не се беше чувствал толкова силно индианец, колкото в присъствието на Чарли Макджий.
Той чистеше и я чакаше да излезе… евентуално. Мислеше си, напоследък малко по-често излиза от банята. В началото винаги оставаше там, докато той си отиде. Сега понякога излизаше да го погледа. Днес може би ще излезе. Може би — не. Той ще чака. И ще гледа за знаци.
7
Чарли седеше в банята при затворена врата. Щеше и да я заключи, ако можеше. Преди да дойде чистачът, бе правила някои прости упражнения, намерени в една книга. Чистачът дойде да почисти. Тоалетната чиния вече студенееше под нея. На бялата светлина от флуоресцентната лампа, обрамчила в кръг огледалото на банята, всичко изглеждаше студено и прекалено ярко.
Отначало с нея живееше „компаньонка“, една жена на около четирийсет и пет. Тя трябваше да й бъде като майка, но „майчинската компаньонка“, имаше жестоки зелени очи с малки петънца. Петънцата бяха като лед. Тези хора убиха истинската й майка, а сега искаха от нея да живее тук с „майчинска компаньонка“. Чарли им каза, че не желае „майчинската компаньонка“. Те се усмихнаха. Тогава тя спря да говори и не каза нито една дума, докато „майчинската компаньонка“ не си тръгна, отнасяйки със себе си зелените си очи с парченцата лед. Чарли сключи сделка с Хокстетър: ще отговаря на въпросите му, но само на неговите, ако си вземе „майчинската компаньонка“. Единствената компания, която желае е баща й и щом не може да бъде с него, ще стои сама.
В много отношения последните пет месеца (те й казаха, че са пет; по нищо друго не се разбираше) й изглеждаха като сън. Не разполагаше с никакъв начин да отбелязва времето, разни хора идваха и си отиваха, без да оставят спомен, безплътни като балони, а храната беше без всякакъв вкус. Самата тя понякога се чувстваше като балон. Сякаш се рееше из въздуха. Но, от друга страна, подсъзнанието й напълно уверено я убеждаваше, че си го заслужава. Тя е убийца. Нарушила е най-важната от десетте божи заповеди и със сигурност е прокълната да гори в ада.
Мислеше си за тези неща през нощта, когато светлините намаляваха и апартаментът изглеждаше като сън. Отново виждаше всичко. Мъжете на верандата с корони от пламък. Експлодиращите коли. Пламващите пиленца. Миризмата на изгоряло, която винаги напомняше миризмата на тлеещ пълнеж, миризмата на плюшеното й мече.
(и това й харесваше)
Там беше въпросът; там беше бедата. Колкото повече го правеше, толкова повече й харесваше, колкото повече го правеше, толкова по-добре усещаше силата, живото нещо, което ставаше все по-мощно и по- мощно. То приличаше на застанала на върха си пирамида, с основата нагоре, и колкото повече го правиш, толкова по-трудно става да го спреш. Не искаш да го спреш,
(и това беше приятно)
затова имаше намерение никога повече да не го прави. По-скоро да умре тук, отколкото пак да го направи. Може би дори й се искаше да умре. Идеята да умреш насън не беше никак страшна.
Единствените двама души, към които изпитваше някакъв интерес, бяха Хокстетър и чистача, който идваше всеки ден да почиства апартамента й. Чарли го попита веднъж защо трябва да идва всеки ден, след като тя не цапа.
Джон — така се казваше — извади омачкано, вехто тефтерче от задния си джоб и евтина химикалка от джоба на гърдите си и рече:
— Просто това ми е работата, детко.
А на тефтерчето написа: „Защото ония са пуяци, защо иначе?“
Тя беше на път да се изкикоти, но навреме я възпря мисълта за мъже с корони от пламък, мъже, които миришат като тлеещи плюшени мечета. Смехът можеше да е опасен. Затова тя просто се престори, че не е видяла бележката или че не я е разбрала. Лицето на чистача беше страшно накълцано и върху окото му имаше превръзка. Тя го съжаляваше и веднъж за малко да го попита какво му се е случило — дали е катастрофирал или нещо друго, — но това беше по-опасно дори от смеха в отговор на бележката му. Не знаеше защо, но го усещаше с всяка фибра на тялото си.
Лицето му имаше ужасен вид, но инак той изглеждаше доста приятен. Пък и лицето му не беше с нищо по-лошо от това на малкия Чъки Еберхард в Харисън. Майката на Чъки пържела картофи, когато бил на три години, и той обърнал тигана с горещата мазнина върху себе си и едва не умрял. Другите деца го наричаха понякога Чъки Пържолата или Чъки Франкенщайн и той се разплакваше, което и беше целта. Другите деца изглежда не разбираха, че такова нещо може да се случи на всеки. Когато си на три години, нямаш кой знае какво в главата.
Цялото лице на Джон бе в белези, но то не я плашеше. Плашеше я лицето на Хокстетър, а то — с изключение на очите — си беше съвсем нормално. Но очите му бяха по-лоши дори от тези на „майчинската компаньонка“. Той винаги ги използваше да се рови в нея. Искаше да я накара да пали. Все това правеше.
