4
Когато токът спря, Анди Макджий гледаше по телевизията „Клуб ХИГ“. ХИГ означаваше „Хвалете името Господне“. По една от програмите на Вирджиния „Клуб ХИГ“ като че ли течеше без прекъсване, по двайсет и четири часа на ден. Вероятно случаят не беше точно такъв, но в усещанията на Анди времето така се бе свило, че му беше трудно да го разграничава.
Той бе наддал на тегло. От време на време — по-често, когато беше прав — се зърваше в огледалото и се сещаше как Елвис Пресли постепенно бе заприличал на балон към края на живота си. Друг път си спомняше как кастрираният котарак става обикновено тлъст и мързелив.
Не беше все още дебел, но натам отиваше. В Хейстингс Глен се бе претеглил върху кантарчето в банята на мотел „Слъмбърланд“ и беше излязъл 80 килограма. Днес запращаше стрелката почти на 95. Бузите му се бяха налели, имаше зачатъци на двойна гуша и както ги наричаше обикновено с пълно презрение старият му учител по физическо от гимназията, „мъжки цици“. И повече от зачатък на шкембе. Не се движеше особено — пък и не изпитваше кой знае какво желание да се движи в хватката на силна доза торазин, — а храната беше много добра.
Анди не се тревожеше за теглото си, когато бе упоен, както прекарваше по-голямата част от времето. Когато те се подготвеха за провеждането на още някой от безплодните си опити, слагаха го в ред за осемнайсетчасов период, лекар проверяваше физическите му реакции, правеха му електроенцефалограма, за да са сигурни, че мозъчните му вълни са чисти и остри, и чак тогава го отвеждаха до мястото на опита, което представляваше малка бяла стаичка, облицована с коркови панели.
Бяха започнали още през април с доброволци. Нареждаха му какво да направи и го предупреждаваха, че ако опита нещо по-ентусиазирано — като да ослепи някого например, — ще пострада, намеквайки при това, че може и да не бъде сам. Подобна закана изобщо не впечатляваше Анди: не вярваше, че наистина ще вземат да мъчат Чарли. Тя беше техният коз. Той бе много по-второстепенна атракция в програмата.
Лекарят, който ръководеше опитите с него, се казваше Хърмън Пайнчът. Той приближаваше четирийсетте и изглеждаше съвсем нормално, като се изключи фактът, че твърде много се хилеше. Понякога цялото това хилене изнервяше Анди. От време на време се отбиваше един по-възрастен лекар на име Хокстетър, но най-често идваше Пайнчът.
Като наближи време за първия опит, Пайнчът му обясни, че в малката опитна стая ще има една маса. На тази маса ще се намират бутилка гроздов сок с етикет „мастило“, писалка, бележник, кана с вода и два чаши. Пайнчът му каза, че доброволецът няма и да подозира, че в бутилката може да има нещо друго, а не мастило. След това обясни на Анди, че ще му бъдат благодарни, ако „тласне“ доброволеца да си налее чаша вода, да сипе в нея хубава доза „мастило“ и на големи глътки да изпие цялата смес.
— Хитро — отсъди Анди. Той самият не се чувстваше толкова хитър. Липсваше му неговият торазин и спокойствието, което му носеше.
— Много хитро — откликна Пайнчът. — Ще го направиш ли?
— Защо да го правя?
— Ще получиш нещо в замяна. Нещо хубаво.
— Бъди послушен и ще получиш бонбонче. Така ли?
Пайнчът вдигна рамене и се ухили. Бялата му престилка беше крещящо елегантна — изглеждаше, сякаш бе шита при „Брукс Брадърс“.
— Добре — въздъхна Анди. — Предавам се. Каква е наградата ми, ако накарам онзи нещастник да пие мастило?
— Ами като начало ще можеш пак да взимаш хапчетата си.
Изведнъж устата му пресъхна и той се зачуди дали към торазина се привиква и ако е така, дали на психологична или на физиологична основа.
— Кажи ми, Пайнчът, как се чувстваш като пласьор на наркотици? И това ли влиза в Хипократовата клетва?
Пайнчът вдигна рамене и се ухили.
— Ще можеш за малко и да излезеш навън. Искал си го, ако не се лъжа.
Не се лъжеше. Жилището на Анди беше хубаво — толкова хубаво, че понякога успяваше да забрави, че не е нищо повече от затворническа килия. Имаше три стаи плюс баня; имаше и цветен телевизор, снабден с устройство за приемане на „Програма по домовете“, където всяка седмица се предлагаха по три от най- новите филми; някое от говедата — вероятно Пайнчът — трябва да е изтъкнало, че няма смисъл да му отнемат колана и да му дават само пластмасови лъжици за ядене. Ако той реши да се самоубие, просто няма как да го спрат. Стига да тласка достатъчно силно и достатъчно дълго, мозъкът му сам ще се пръсне като стара автомобилна гума.
И така, апартаментът разполагаше с всякакви удобства, стигащи дори до микровълнова печка в кухнята. Всичко беше боядисано в декоративни цветове, на пода във всекидневната имаше дебел килим, картините до една бяха хубави копия. Но все пак от покрито с глазура кучешко лайно не се получава сватбена торта — то си остава кучешко лайно с глазура и никоя от вратите, които извеждаха от този подреден с вкус малък апартамент нямаше брава от вътрешната страна. Тук-там из жилището имаше шпионки — като по вратите на хотелските стаи. Имаше една дори в банята — явно наблюдаваха навсякъде. Анди предполагаше, че го правят с телевизионна уредба, вероятно снабдена и с устройство за инфрачервени снимки, та да не можеш да се отпуснеш в мрака.
Анди не страдаше от клаустрофобия, но не му допадаше да стои затворен толкова време. Ставаше неспокоен въпреки наркотиците. Неспокойствието му бе меланхолично и обикновено се изразяваше в дълги въздишки и периоди на апатия. Действително бе искал да излезе. Копнееше отново да види слънцето и зелената трева.
— Да — отвърна той тихо на Пайнчът. — Исках.
Но не успя.
Отначало доброволецът беше нервен, несъмнено очакваше Анди да го накара да застане на глава и да кудкудяка като кокошка или нещо друго не по-малко нелепо. Той се наричаше Дик Олбрайт и се оказа футболен запалянко. Анди го помоли да му разкаже за изминалия футболен сезон — кой е стигнал до финалите, как са минали те и кой е спечелил Суперкупата.
Олбрайт се вдъхнови. През следващите двайсет минути той отново преживя цялото първенство и постепенно нервността му се стопи. Тъкмо стигна до подлото рефериране, позволило на „Патс“ да победят „Долфинс“ в двубоя за купата на Американския футболен шампионат, когато Анди го прекъсна:
— Сипи си чаша вода, ако искаш. Трябва да си жаден.
Олбрайт вдигна поглед към него.
— Да, май съм жаден. Слушай, прекалено много ли приказвам? Да не взема да им изпортя опита, а?
— А, не вярвам — Анди наблюдаваше как Дик Олбрайт си налива чаша вода от каната.
— Ти искаш ли малко? — попита Олбрайт.
— Не — отказа Анди и изведнъж даде силен тласък. — Защо не си сипеш и малко мастило?
Олбрайт го погледна и се пресегна към бутилката с „мастило“. Вдигна я, погледна я и пак я остави.
— Да си сипя мастило ли? Ти да не си мръднал?
След опита Пайнчът се хилеше не по-малко отпреди, но не беше доволен. Никак не беше доволен. Анди също не беше доволен. Когато тласна Олбрайт, усещането, че нещо се изплъзва, изобщо не се появи… любопитното усещане, че се раздвоява, което обикновено съпровождаше тласъка. И нямаше главоболие. Той беше концентрирал цялата си воля, та предложението към Олбрайт да си сложи мастило във водата да изглежда съвършено разумно, и Олбрайт му бе дал един съвършено разумен отговор: че е куку. Въпреки цялата болка, причинена му от този талант, Анди изпадна в паника при мисълта, че може да го е загубил.
— Защо го криеш, Анди? — попита Пайнчът. Той запали един „Честърфийлд“ и се ухили. — Не мога да те разбера. Каква полза ти носи всичко това?
— За десети път ти казвам — не съм се спирал. Не съм се преструвал. Тласнах го с всички сили. Просто
