Много често героите им бродят из разни пещери и имат неприятности, когато им изгаснат свещите или фенерчетата. И авторите особено държат да се задълбочават в описанията на тъмнината като „осезаема“, „абсолютна“ или „пълна“. Има дори едно изпитано и истински древно определение, което е винаги под ръка — „оживялата тъмнина“, като например в: „Оживялата тъмнина погълна Том и неговите приятели“. Ако всичко това е имало за цел да впечатли деветгодишния Анди Макджий, то не бе успяло. Поискаше ли да бъде „погълнат от оживялата тъмнина“, той трябваше просто да влезе в гардероба и да сложи едно одеяло на пролуката под вратата. Тъмнината си беше в края на краищата тъмнина.
Сега осъзна, че не е бил прав; това не беше единствената му грешка от детството, но може би последната, която бе открил. Би предпочел да се бе въздържал от откритието, че тъмнината не е тъмнина. Никога през живота си не бе попадал в такъв мрак. Като се изключи усещането за стола под него, той би могъл да се носи из някаква лъвкрафтска28 космическа бездна, без никаква светлина. Анди вдигна ръка и я размаха пред очите си. И макар да усети как дланта леко докосна носа му, не можа да я види.
Свали ръката си и отново сграбчи дръжката на стола. Сърцето му блъскаше в гърдите бързо и насечено. Отвън някой дрезгаво извика: „Ричи! Къде си се дянал?“ И Анди се сви на стола, сякаш му се бяха скарали. Облиза устни.
„Трябва да дойде до една-две секунди — помисли си той, но някаква изплашена частица от съзнанието му, която отказваше да се вслуша в здравия разум, попита: — Колко са дълги една-две секунди или една-две минути в пълна тъмнина? Как се измерва времето в пълна тъмнина?“
Отвън, отвъд неговия „апартамент“, нещо се прекатури и някой извика от болка и изненада. Анди отново се сви и разтреперан, простена. Не му хареса това. Не беше на хубаво.
„Добре де, и да им отнеме повече от няколко минути, за да го оправят — да включат отново бушоните или каквото е там, — те ще дойдат и ще ме изведат. Ще се наложи.“
Дори изплашената частица от съзнанието му — тази, която беше на път да забръщолеви несвързано — съзря логиката и Анди леко се отпусна. В края на краищата просто е тъмно, това е всичко — просто няма светлина. Не става дума за никакви чудовища в мрака или нещо подобно.
Беше много жаден. Зачуди се дали би дръзнал да си донесе една сода от хладилника. Реши, че би могъл да го направи, ако внимава. Той стана, изтътри се две крачки напред и веднага си одра пищяла в ръба на ниската масичка. Наведе се и го разтърка, а очите му се насълзиха от болка.
Бе също като в детството, когато играеха на „сляпа баба“ — сигурно всички деца я играят. Завързват ти очите с кърпа и тръгваш, а всички останали си умират от смях, ако се проснеш върху някоя табуретка или се препънеш в прага между трапезарията и кухнята. От тази игра можеш да си извлечеш болезнена поука колко малко си спомняш на практика за обкръжението си в някоя, както си мислел, позната къща и колко повече разчиташ на очите, отколкото на паметта си. И може да те накара да се замислиш как, по дяволите, би живял, ако ослепееш.
„Но аз ще се оправя — помисли си Анди. — Ще се оправя, само трябва да съм спокоен и внимателен.“
Той заобиколи ниската масичка и бавно заопипва пътя си през празното пространство на всекидневната, протегнал пред себе си ръце. Странно, колко заплашително може да бъде едно празно пространство на тъмно. „Сигурно точно сега токът ще дойде и ще мога хубавичко да се посмея над себе си. Просто хубавичко ще се…“
— Ох!
Разперените му пръсти се блъснаха в стената и болезнено се огънаха назад. Нещо падна — картината с хамбара и ливадата, която висеше близо до вратата на кухнята, предположи той. Тя изсвистя покрай него в тъмнината със зловещия звук на размахана сабя и изтрополи на пода. Шумът беше стряскащо силен.
Анди застина, стиснал ударените си пръсти, с туптяща болка в единия крак. Устата му беше пресъхнала от страх.
— Хей! — извика той. — Хей, не ме забравяйте, момчета!
Зачака и се ослуша. Не последва никакъв отговор. До ушите му все още долитаха шум и гласове, но вече от по-далече. Ако се отдалечат още, ще остане в пълна тишина.
„Съвсем са ме забравили“ — помисли си той и уплахата му се влоши.
Сърцето му биеше до пръсване. По дланите и челото му изби студена пот и той се сети за случая, когато влезе твърде надълбоко в езерото Ташмор, умори се и започна да се мята и пищи, сигурен, че ще умре… но щом отпусна надолу крака, дъното се оказа там, а водата стигна само до гърдите му. Къде ли беше дъното сега? Той облиза сухите си устни, но езикът му също бе сух.
— ХЕЙ! — изкрещя Анди с всичка сила и ужасът в гласа му го изплаши още повече. Трябва да се стегне. Вече е на една крачка от пълната паника, безмозъчно се блъска насам-натам и крещи колкото сила има. И всичко това само защото някой е изгорил някакъв бушон.
„О, дявол го вземе все пак, защо трябваше да се случи, когато наближава време за хапчето ми? Ако си бях взел хапчето, щях да съм добре. Щях да съм екстра тогава. Господи, чувствам се, като че ли главата ми е пълна със счупени стъкла…“
Той стоеше и дишаше тежко. Беше се запътил към кухнята, но не улучи вратата и налетя на стената. Сега бе загубил напълно ориентация и не можеше да си спомни дори дали тази глупава картина с хамбара беше окачена от дясната или от лявата страна. Ужасно му се искаше да си бе стоял в креслото.
— Стегни се — мърмореше си той гласно. — Стегни се.
Не ставаше дума само за паника, усещаше го. Ставаше дума за хапчето, което вече беше просрочено, хапчето, от което Анди бе започнал да зависи. Направо не беше честно да се случи, когато наближаваше време за хапчето му.
— Стегни се — пак промърмори той.
Сода. Станал беше, за да си вземе сода, и, за Бога, ще си я вземе. Трябва да се съсредоточи върху нещо. Ето какво трябва и содата ще свърши работа не по-зле от всичко друго.
Запридвижва се отново наляво и веднага се препъна в падналата от стената картина.
Анди извика и се просна, размахвайки бясно и безполезно ръце, за да запази равновесие. Удари си силно главата и отново извика.
Сега вече беше много изплашен. „Помогнете ми — мислеше си той. — Някой да ми помогне, да ми донесе свещ, за Бога, страх ме е…“
Започна да плаче. Опипващите пръсти усетиха лепкава мокрота отстрани на главата му — кръв — и Анди се зачуди в сляп ужас колко ли лошо се е ударил.
— Ей, хора, къде сте? — изпищя той.
Не дойде никакъв отговор. Анди чу — или му се стори, че чува — един-единствен далечен вик и после настъпи тишина. Пръстите му напипаха картината, в която се бе спънал, и той я запокити през стаята в яда си, че го нарани. Тя се удари в масичката до канапето и прекатури вече ненужната лампа, която стоеше там. Крушката кухо гръмна и Анди пак извика. Опипа главата си. Кръвта течеше по-силно и вече пъплеше по бузата му на малки ручейчета.
Запълзя задъхан, с протегната ръка, опряна в стената. Когато ненадейно пръстите му хлътнаха в празнота, той сепнато се дръпна, сякаш очакваше от чернотата да изпълзи нещо гадно и да го сграбчи. Тихо „уф!“ се изплъзна от устните му. Само за миг отново стана дете и му се стори, че чува шепота на троловете, които нетърпеливо се трупат край него.
— Просто кухненската врата, дявол да го вземе — изграчи дрезгаво Анди. — Това е всичко.
Пропълзя през нея. Хладилникът беше вдясно и той се отправи на четири крака натам, дишайки учестено, с изстинали от допира с керамичните плочки ръце.
Някъде над главата му, на горния етаж, нещо се прекатури и силно издрънча. Анди рязко се вдигна на колене. Нервите му не издържаха и той загуби самоконтрол. Започна без прекъсване да крещи: „Помощ! Помощ! Помощ!“, докато прегракна. Нямаше никаква представа колко време крещя така в тъмната кухня.
Най-накрая спря и направи опит да се овладее. Целите му ръце трепереха безпомощно. Главата го болеше от удара, но кръвта май беше спряла. Това му подейства успокоително. Гърлото му пареше, раздрано от крясъците, което отново го подсети за содата.
Анди продължи да пълзи и намери хладилника без повече произшествия. Отвори го с нелепото очакване
