блясък…
Тласък ли? Тласък?
Но това беше абсурд. Кого би могъл да тласне тук?
Кого, освен …
Дъхът заседна за миг в гърлото му, а после бавно продължи по пътя си.
И преди бе мислил за това, но никога не се беше опитвал. Смяташе, че ще е все едно да претовари верига с безкрайно кръжащ през нея ток. Страхуваше се да опита.
„Хапчето ми. Хапчето ми е просрочено и аз си го искам, наистина си го искам, действително имам нужда от него. Хапчето ми ще оправи всичко.“
Обикновена мисъл. Не предизвикваше никакъв копнеж. Идеята да вземе торазин носеше емоционалния заряд на „ако обичаш, подай ми маслото“. Фактът бе, че като се изключи отвратителното главоболие, той определено се чувстваше по-добре. А освен това бе изкарвал много по-лоши главоболия преди — онова на олбънското летище, например. Сегашното беше едно бебе в сравнение с него.
Аз съм тласнал себе си, помисли си той удивен.
За първи път успя наистина да проумее как трябва да се чувства Чарли, защото за първи път изпита лек страх от собствения си парапсихичен талант. За първи път действително проумя колко малко знае за него и възможностите му. Защо беше изчезнал? Не знаеше. Защо се бе върнал? И това не знаеше. Имаше ли някаква връзка със силната му уплаха в мрака? Или с внезапното чувство, че Чарли е в опасност (изплува мъгляв спомен за едноокия пират и пак се стопи, изчезна) и мрачното му отвращение от себе си, задето я бе забравил? Възможно ли бе да се е върнал от удара по главата, когато падна?
Не знаеше, знаеше единствено, че е тласнал себе си.
Мозъкът е мускул, който може да помести света.
Внезапно му дойде наум, че докато лекичко е побутвал разни чиновници и дебелани, е можел да открие лечебен център за наркомани, с персонал един човек. Изпадна в тръпнещ екстаз от залелите го представи. Той бе заспал с мисълта, че талант, успял да помогне на бедната дебела мисис Гърни, не може да е изцяло лош. А какво да се каже за талант, който може да освободи от белите мишки всеки нещастен наркоман в Ню Йорк? Какво ще кажете за това, драги зрители?
— Господи! — прошепна той. — Наистина ли съм пречистен?
Не изпитваше никакъв копнеж. Торазинът, представата за синьото хапче в бялата чинийка — този образ беше станал безспорно неутрален.
— Пречистен съм — отговори си той.
Следващ въпрос: ще успее ли да остане чист?
Но едва си го зададе и го заляха безброй други. Ще успее ли да открие какво точно става с Чарли? Той бе използвал тласъка върху себе си насън, като вид автохипноза. Ще успее ли да го приложи върху други, докато е буден? Върху безкрайно, отблъскващо хилещия се Пайнчът, например? Пайнчът би трябвало да знае какво става с Чарли. Ще успее ли да го принуди да каже? Ще успее ли дори да я изведе някак оттук накрая? Има ли възможност да го направи? А ако наистина се измъкнат, какво? Преди всичко, никакво бягане повече. Бягството не е разрешение. Някъде трябва да има място, където да отидат.
От месеци насам за първи път се чувстваше развълнуван, изпълнен с надежда. Започна да прави откъслечни планове, одобряваше, отхвърляше, питаше се. От месеци насам за първи път се чувстваше у дома в собствената си глава; жива и жизнена, готова за действие. И най-вече, ако успееше да ги заблуди в две неща — че все още е наркоман и че не е способен да използва таланта си за хипнотично внушение, — може и да… просто може и да срещне някаква възможност да… да направи нещо.
Анди продължаваше да върти всички тези мисли из главата си, когато токът дойде. В другата стая телевизорът започна да лее своето вечно „Исус ще се погрижи за душата ви, а ние — за чековата ви книжка“.
„Очите, електрическите очи! Те пак те наблюдават или скоро ще започнат… Не ги забравяй!“
За миг видя всичко — дните и седмиците на хитруване, които вероятно му предстоят, ако иска да получи някакъв шанс, и усети почти със сигурност, че в някой момент ще го хванат. Потъна в депресия… но тя не предизвика копнеж по хапчето и това му помогна да се овладее.
Мисълта за Чарли му помогна още повече. Той бавно се надигна от леглото и отиде във всекидневната.
— Какво стана? — извика високо. — Мене ме беше страх! Къде ми е лекарството?
Анди седна пред телевизора с отпуснато, мрачно и унило лице.
А зад това безизразно лице мозъкът му — този мускул, който можеше да помести света — работеше с все по-голяма скорост.
12
Подобно на съня, който баща й бе сънувал по същото време, Чарли Макджий не си спомняше подробностите от дългия си разговор с Джон Рейнбърд, а само възловите места. Тя не беше съвсем сигурна как стана така, че му разкри по какви причини е тук, или как заговори за огромната си самота без баща си и за ужаса да не я изиграят отново да използва пирокинетичната си способност.
Донякъде, разбира се, беше заради късото съединение и увереността, че те не подслушват. А и заради самия Джон, преживял такива ужаси и изпитващ трогателен страх от тъмното и от свързаните с него спомени за ужасната дупка, където го напъхали онези „конгци“. Той я попита, почти равнодушно, защо я държат затворена и тя му разказва, колкото да го разсее. Но този разказ скоро се превърна в нещо повече. Той започна да се излива все по-бързо и по-бързо — всичко, което бе събирала в себе си, — докато думите заискачаха една през друга, презглава. Веднъж или два пъти плака и той несръчно я прегръщаше. Джон беше чудесен човек… в много отношения й напомняше за баща й.
— Сега, ако открият, че знаеш всичко това — завърши тя, — сигурно и теб ще затворят. Не биваше да ти разказвам.
— Ще ме затворят, вярно — съгласи се жизнерадостно Джон. — Моят пропуск е категория „D“, детко. Дава ми да отварям шишета с паркетин и май това е всичко — той се засмя. — Сигурно ще се оправим, ако не издадеш, че си ми го разправила.
— Няма — обеща Чарли разпалено. Тя сама се чувстваше малко неспокойна и си мислеше, че ако Джон признае, може да го използват като лост върху нея. — Ужасно съм жадна. В хладилника има студена вода. Искаш ли малко?
— Не ме оставяй — помоли моментално той.
— Хайде да отидем заедно. Ще се държим за ръце.
Джон се замисли малко.
— Добре.
Те запристъпваха заедно към кухнята, стиснали здраво ръцете си.
— Ти по-добре си трай, детко. Особено за това. Големият като планина индианец го е страх от тъмното. Момчетата направо ще ме скъсат от подигравки.
— Няма, ако знаят…
— Може би. А може и само тонинко — изкикоти се той. — Но по ми се ще хич да не научат. Благодаря на Бога само, че ти беше тука, детко.
Чарли така се трогна, че очите й пак се насълзиха и трябваше да положи усилия, за да се овладее. Стигнаха до хладилника и тя опипом намери бутилката със студена вода, която, макар да не беше вече ледена, успокои гърлото й. Зачуди се с подновена тревога колко ли дълго е разказвала и не можа да прецени. Но разказа… за всичко. Дори за онова, което бе смятала да премълчи, като случката във фермата Мандърс. Разбира се, хората като Хокстетър знаеха, но те не я интересуваха — интересуваше я Джон… и неговото мнение за нея.
И все пак тя му я разказа. От време на време той задаваше по някой въпрос, все по същността… и тя му разказа всичко, често със сълзи на очи. И вместо повече въпроси, кръстосан разпит и недоверие, получи разбиране и спокойно съчувствие. Джон явно осъзнаваше през какъв ад е минала, може би защото и той самият беше минал през ад.
— Заповядай.
