— Благодаря. — Той пи и върна бутилката в ръката й. — Благодаря много.
Тя я прибра.
— Хайде да се върнем в другата стая — предложи той. — Чудя се дали изобщо някога ще го оправят тоя ток.
Вече с нетърпение чакаше да дойде токът. Предполагаше, че го няма повече от седем часа. Искаше да излезе оттук и хубавичко да помисли. Не по разказаното му от Чарли, не — то му беше добре известно, — а за това как да го използва.
— Сигурна съм, че скоро ще дойде.
Пак с опипване, те се добраха до дивана и седнаха.
— Нищо ли не са ти казали за баща ти?
— Само, че е добре — отвърна тя.
— Хващам се на бас, че мога да вляза при него — възкликна Рейнбърд, сякаш тази идея току-що му бе дошла наум.
— Можеш ли? Наистина ли мислиш, че можеш?
— Мога да се разменя с Хърби някой път. Ще го видя. Ще му предам, че си добре. Е, няма да му го кажа, но ще му пусна бележка или нещо от тоя сорт.
— О, а няма ли да е опасно?
— Опасно ще е, ако ми стане навик, детко. Но аз съм ти задължен. Ще видя как е той.
Тя го прегърна в тъмното и го целуна. Рейнбърд й отвърна с нежно притисване. По свой собствен начин сега я обичаше повече от всякога. Тя вече беше негова, а и той бе неин. За малко.
Поседяха така, без да разговарят, и Чарли задряма. Тогава той каза нещо, което я събуди така пълно и внезапно, сякаш я плисна със студена вода в лицето.
— Дявол да го вземе, ти трябва да им палиш проклетите огньове, ако можеш.
Дъхът на Чарли секна като от удар.
— Нали ти обясних — натърти тя — То е все едно, че пускаш диво животно от клетка. Обещах си никога вече да не го провя. Онзи войник на летището… и онези мъже във фермата… аз ги убих… изгорих ги! — Лицето й пламтеше и тя бе готова пак да се разплаче.
— Както ми го разправи, видя ми се като самозащита.
— Да, но това не е извинение да…
— И си спасила живота на баща си.
Чарли мълчеше. Но той усещаше как от нея се излъчват на вълни тревога, объркване и нещастие. Продължи бързо да действа, защото не искаше точно сега тя да си спомни, че за малко не бе убила и баща си.
— А що се отнася до Хокстетър, аз съм го мяркал наоколо. Виждал съм хора като него и през войната. Всичките са един дол дренки. Крал Говно от Фъшкиената планина. Ако не му мине номерът по един начин, ще пробва по друг.
— От това най-много се страхувам — призна тя жално.
— Освен ако се намери някой да му подпали мартинките.
Макар и стресната, Чарли силно се изкикоти — както понякога реагираше на неприлични думи, просто защото е лошо да се говорят. Но веднага след това стана сериозна.
— Не, няма да паля. Обещала съм си го. Това е лошо и аз няма да го направя.
Достатъчно. Време беше да спре. Чувстваше, че би могъл да продължи на чиста интуиция, но се опасяваше да не го излъжат сетивата. Вече бе уморен. Работата над момиченцето беше не по-малко уморителна от работата над някой от сейфовете на Рамадън. Имаше много голяма опасност да направи грешка, която да не може никога да се поправи.
— Така е, сигурно си права.
— Наистина ли ще влезеш при татко?
— Ще се опитам, детко.
— Съжалявам, че остана затворен тук с мен, Джон. Но и ужасно се радвам.
— И аз.
Поговориха си откъслечно за разни неща и тя отпусна глава върху ръката му. Усети я, че пак задрямва — вече беше много късно, — и когато след около четирийсет минути токът дойде, Чарли спеше дълбоко. Светлината я накара да се размърда и да сгуши глава на тъмно в него. Той замислено се вгледа в тънкото върбово стъбло на вратлето й и нежната крива на черепа. Толкова много сила в тази малка, крехка костена люлка. Възможно ли е? С разума си все още го отхвърляше, но със сърцето си чувстваше, че е така. Странно и някак си чудесно беше усещането да си раздвоен по този начин. Чувстваше със сърцето си, че това е възможно до степен, каквато никога не биха повярвали, може дори до степента на бълнуванията на откачения Уонлес.
Рейнбърд я вдигна, занесе я до леглото и я пъхна под завивките. Докато ги придърпваше към брадичката й, Чарли се размърда в полусън. Той импулсивно се наведе и я целуна.
— Лека нощ, детко.
— Лека нощ, тате — измърмори тя с надебелял, сънен глас. След това се обърна и повече не мръдна.
Рейнбърд я погледа още няколко минути и се върна във всекидневната. Десет минути по-късно при него връхлетя самия Хокстетър.
— Авария — започна той. — Буря. Проклети електронни заключалки, всичко се блокира. Тя…
— Тя ще бъде добре, ако не вдигаш толкова шум — изсъска тихо Рейнбърд. Огромните му ръце се протегнаха, сграбчиха Хокстетър за реверите на бялата лабораторна престилка и придърпаха внезапно ужасеното му лице на сантиметри от окото на индианеца. — И ако някога пак покажеш тук, че ме познаваш, ако някога се държиш с мен, като че ли съм нещо друго, а не чистач c „D“ пропуск, ще те убия, после ще те накълцам на парченца и ще те хвърля на котките.
Хокстетър безпомощно пръскаше слюнки. В края на устните му се появи прозрачен мехур.
— Разбираш ли? Ще те убия! — разтърси го Рейнбърд.
— Р-р-раз-з-з-бирам.
— Тогава хайде да се махаме оттук — избута индианецът бледия и ококорен Хокстетър в коридора.
Рейнбърд хвърли един последен поглед наоколо, после изкара количката си навън и затвори зад себе си самозаключващата се врата. В спалнята Чарли се бе отпуснала в най-спокойния си сън от месеци насам. А може би и от години.
МАЛКИ ОГНЬОВЕ, ГОЛЯМО НАБЛЮДЕНИЕ
1
Силната буря отмина. Мина и време — три седмици. Лятото, влажно и изтощително, все още господстваше над Източна Вирджиния, но децата пак тръгнаха на училище и жълтите автобусчета, с които ги превозваха, сновяха с грохот по добре поддържаните второстепенни пътища на областта Лонгмънт. В недалечен Вашингтон, столицата на САЩ, започваше още една година на законодателство, слухове и инсинуации сред обичайната скандална атмосфера, поддържана от националната телевизия, с планирано изтичане на информация и неизменни облаци от алкохолни изпарения.
Всичко това не се отразяваше особено в постоянно хладните стаи и подземни помещения на двете довоенни къщи. Единственото сходство беше, че и Чарли Макджий учеше. Идеята да й вземат частни учители беше на Хокстетър и Чарли отказа, но Джон Рейнбърд я убеди.
— Каква вреда можеш да имаш? — попита я той. — Няма никакъв смисъл умно момиче като теб да изостава. Дявол да го вземе… извинявай, Чарли, но понякога адски ми се иска да бях получил повече от едно осмокласно образование. Сега нямаше да бърша подове… можеш да се обзаложиш на обувките си за това. А пък тъй и времето ти ще минава по-бързо.
И тя се съгласи — заради Джон. Частните учители дойдоха: младият мъж, който й преподаваше по английски език, по-възрастната жена — по математика, по-младата с дебелите очила — по френски, а
