същия следобед от „бизнес съдружника“. Открил Финсън роуд на по-малко от километър по-нататък. Циганите явно се били настанили покрай западната бархарбърска магистрала 37-А, за да им е по-удобно да работят с клиентите си. Финсън роуд — неасфалтиран, изровен и обрасъл с трева — бил нещо съвсем друго. Служел им за скривалище.
— Така нещата ставаха малко по-сложни, също като почистването, което трябваше да направя вместо тях на бензиностанцията, но от друга страна бях страшно доволен, Уилям. Исках да ги уплаша, а те се държаха като хора, които бяха уплашени. След като веднъж хората се уплашат, става по-лесно да ги държиш в това състояние.
Джинели загасил светлините на Нивата и карал още половин километър по Финстън роуд. Видял отбивка, която водела към изоставена кариера за чакъл.
— По-съвършено място не бих могъл и да си поръчам — долълни той.
Отворил багажника, извадил тялото на Спъртън и го затрупал с разпиления чакъл. След като погребал тялото, се върнал при новата, глътнал още две амфетаминчета, после разопаковал големия пакет от задната седалка. СВЕТОВНА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА КНИГАТА, пишело на етикет отгоре. Вътре имало автомат Калашников АК-47 с четиристотин патрона, сгъваем нож, дамска вечерна чанта, пълна с оловни сачми, руло прилепваща лента „Скоч“ и буркан лампени сажди.
Джинели почернил лицето и ръцете си, после закрепил ножа към прасеца си. Прибрал останалата част от лентата в джоба си и потеглил.
— Напуснах укритието — поясни той. — Вече ми беше дошло до гуша да се чувствувам като някой супергерой от глупава книжка с комикси.
Спъртън му бил казал, че циганите били разположили лагера си върху някаква ливада на три километра по-нататък покрай пътя. Джинели навлязъл в гората и тръгнал в тази посока все покрай пътя. Не смеел да го изпуска от поглед, защото го било страх да не се загуби.
— Напредвах бавно — каза той. — Непрекъснато настъпвах пръчки и налитах върху клони. Надявам се, че не съм попаднал на отровен бръшлян. Имам ужасна алергия към отровния бръшлян.
След два часа, прекарани в борба с оплетения храсталак от източната страна на Финсън роуд, Джинели видял нещо тъмно в по-тесния край на пътя. Отначало си помислил, че е пътен знак или някакъв стълб. След миг осъзнал, че е човек.
— Стоеше си там спокоен като касапин в хладилно помещение за месо, но ми се струваше, че сигурно ме будалка, Уилям. Опитвах се да не шумя, но все пак аз живея в Ню Йорк. Не мога да се движа като индианец, нали? Реших, че се преструва и ме чува, но иска да му застана по-удобно. Тогава щеше да се обърне и да ме почне с ножа. Със стрелба бих могъл да му изпразня чорапите, но това би събудило всички на два километра наоколо, а освен това ти бях обещал да не наранявам никого.
Така че стоях и стоях. Останах петнайсет минути, като си мислех, че ако се помръдна, пак ще стъпя на клонче и забавлението ще започне. После той се помества към канавката, за да се изпикае, а аз не мога да повярвам на очите си. Не знам къде този тип е вземал уроци по стоене на пост, но положително не е било във Форт Браг. Носи най-старата пушка, каквато съм виждал от двайсет години — корсиканците й викат „луп“. Освен това. Уилям, на ушите му има чифт слушалки „Уокман“! Бих могъл да отида зад него, да сложа ръце на устата си и да изкрещя „Здравей, Кълъмбия“ и той пак не би се помръднал.
Джинели се изсмя.
— Едно нещо ще ти кажа — бас държа, старецът не е знаел, че този тип си слуша рокендрол, докато би трябвало да следи да не се появя аз.
Когато часовият се върнал на предишното си място, Джинели се приближил към него откъм гърба, без повече да си прави труда да не шуми. Пътем свалил колана си. Нещо предупредило часовия — зърнал нещо с ъгълчето на очите си — в последния момент. Последният момент не винаги е прекалено късно, но този път било. Джинели плъзнал колана около врата му и го стегнал. Борбата не продължила дълго. Младият циганин хвърлил пушката и се вкопчил в колана. Слушалките се плъзнали по бузите му и Джинели дочул Ролинг стоунс и отекващата им в тишината песен „Под палеца ми“.
Младежът започнал да се задушава и гърлото му заклокочило. Съпротивата му отслабнала, а после напълно спряла. Джинели задържал колана още двайсет секунди, после го отпуснал („Не исках да го карам да се чувствува глупав“, сериозно обясни той на Били) и завлякъл човека в храсталака на близката могила. Бил приятен мускулест младеж на около двайсет и две години, носел дънки и ботуши „Динго“. От описанието на Били Джинели се досетил, че бил Самюъл Лемке, а Били се съгласи. Джинели намерил достатъчно голямо дърво и го прикрепил към него с лента скоч.
— Ако кажеш на някого, че са те прилепили със скоч към дърво, би звучало глупаво, но само ако не ти се е случвало на тебе. Ако си омотан с достатъчно от тази гадост, можеш повече да не се тревожиш. Лепящата се лента е силна. Ще си останеш на мястото, докато някой не дойде и не я среже, за да те освободи. Не можеш да я скъсаш и съвсем сигурно не можеш да я развържеш.
Джинели отрязал долната част от тениската на Лемке, натъпкал му я в устата и също я омотал с лента.
— После му обърнах касетката и върнах слушалките на главата му. — Не исках да скучае прекалено, когато се събуди.
Сега Джинели тръгнал по самия път. Той и Лемке били еднакви на ръст и решил, че може да рискува да попадне и на друг часови, без да го разпознаят веднага. Освен това ставало късно, а в последните четиридесет и осем часа той бил дремнал за малко само на два пъти.
— Пропуснеш ли достатъчно сън, работата ти ще се оплеска — добави той. — Ако играеш „Монопол“, няма нищо. Но ако се занимаваш с гадове, които застрелват хората, а после пишат обезкуражителни съобщения по челата им с пилешка кръв, може и да умреш. А стана така, че аз наистина направих грешка. Имах късмет, че успях да се отърва. Понякога Бог ни прощава.
Грешката била, че не забелязал втория часови чак докато не минал покрай него. Станало, защото вторият човек се бил изтеглил назад в сенките, а не стоял на края на пътя като Лемке. Късметът на Джинели бил, че това не било направено заради прикритие, а заради удобство.
— Този не слушаше просто музика — обясни Джинели. — Беше дълбоко заспал. Некадърни пазачи, но какво можеш да очакваш от цивилните. Освен това, още не бяха разбрали, че аз съм сериозна и дългосрочна заплаха за тях. Ако знаеш, че някой сериозно си е поставил за цел да те съсипе, оставаш буден. Оставаш буден, дори когато ти се иска да заспиш.
Джинели отишъл до заспалия часови, избрал определено място от главата му и после доста силно стоварил приклада на своя Калашников там. Чуло се тупване като удар по махагонова маса от немощна ръка. Часовият, който бил удобно подпрян на едно дърво, паднал в тревата. Джинели се навел и пипнал ръката му. Имало пулс — бавен, но постоянен. Продължил нататък.
След пет минути се изкачил върху нисък хълм. Пред него вляво била ливадата. Джинели виждал тъмния кръг на колите, спрени на около двеста метра от пътя. Тази нощ нямало лагерен огън. Слаба светлина, позакрита от пердетата, имало единствено в няколко микробуса.
Джинели пропълзял надолу до средата на хълма, като държал автомата пред себе си. Намерил удобна издадена скала, на която можел здраво да опре оръжието и откъдето лагерът се виждал добре.
— Луната тъкмо се показваше, но аз не смятах да я чакам. Освен това виждах достатъчно добре за работата, която ми предстоеше — бях на не повече от седемдесет метра от тях. А и не трябваше да правя нищо особено прецизно. За това Калашников така или иначе не ти трябва. Все едно да правиш операция от апендицит с резачка за дърва. Калашников става за плашене на хората. И аз наистина ги уплаших. Бас държа, че почти всички са пуснали лимонада в чаршафите си. Но не и старецът. Той е от най-жилавите, Уилям.
След като закрепил добре автомата, Джинели поел дълбоко дъх и се прицелил към предната гума на микробуса с еднорога. Пеели шурци, наблизо шумоляло поточе. През тъмната ливада се обадил козодой. При втория му вик Джинели открил огън.
Ревът на автомата раздрал нощното спокойствие. Огънят обвил края на дулото като ореол, докато първият пълнител — трийсет патрона с калибър 30, всеки дълъг почти като цигара, всеки зареден със сто и четиридесет зърна барут — не бил изстрелян. Предната гума на микробуса с еднорога не само се спукала; тя гръмнала. Джинели задържал огъня по дължината на микробуса.
— Изобшо не засегнах каросерията — каза той. — Разсипах обаче земята под нея. Стрелях по-надалече
