— Малко. Добре съм.
— Ще ми кажеш ли сега какво, по дяволите, си направил.
— Да. Ще ти кажа всичко веднага, щом взема душ и щом си превържа ръката. Ти ще се срещнеш с него довечера, Били. Това е важното. За това трябва да се подготвиш психически.
Смесица от страх и възбуда проряза Били в корема като парченце стъкло.
— Него? Лемке?
— Него — съгласи се Джинели. — Остави ме сега да си взема душ, Уилям. Изглежда не съм толкова млад, колкото си мислех — гроги съм от цялото това напрежение. — После викна през рамо — И поръчай кафе. Много кафе. Кажи на човека да го остави пред вратата и да ти пъхне сметката, за да я подпишеш.
Били го зяпаше с отворена уста. После, като чу, че душът е пуснат, затвори устата си и тръгна към телефона, за да поръча кафе.
Глава 22
Разказът на Джинели
Говореше отначало на бързи серии, като замълчаваше след всяка, за да прецени какво следва. Енергията на Джинели изглеждаше наистина изчерпана за първи път, откакто се бе появил в мотела на Бар Харбър в понеделник следобед. Не изглеждаше много наранен — раните му бяха всъщност само дълбоки одрасквания, — но Били намираше, че е много развълнуван.
И все пак шантавият блясък накрая започна отново да се появява в очите му, отначало примигваше като неонов знак, веднага след включването му привечер, а после засвети постоянно. Извади плоско шише от вътрешния джоб на сакото си и добави капачка „Шивас“ към кафето си. Били отказа — не знаеше как алкохолът би се отразил на сърцето му.
Джинели се поизправи на стола си, махна косата от челото си и заприказва по-нормално.
В три часа сутринта във вторник Джинели паркирал на горския път, който се отклонявал от магистралата 37-А, близо до лагера на циганите. Поиграл си малко с пържолите, после се върнал пеша до магистралата, като носел пазарската чанта. Високи облаци се плъзгали като щори през лицето на луната. Изчакал ги да се разсеят и когато това станало, зърнал наредените в кръг автомобили. Пресякъл магистралата и тръгнал без път в тази посока.
— Аз съм градско момче, но чувството ми за ориентация не е чак толкова лошо — обясни той. — Мога да разчитам на него в напрегната ситуация. А и не исках да попадам там по същия път, по който ти си отишъл, Уилям.
Преминал през няколко ливади и през една рехава горичка; пресякъл едно мочурливо място, което според него миришело на десет килограма лайна в петкилограмова чанта. Разпрал и дъното на панталоните си в някаква много стара бодлива тел, която съвсем не се виждала в безлунната нощ.
— И ако това е животът сред природата, Уилям, халал да им е на селяндурите — каза той.
Не очаквал неприятности от хрътките в лагера; тук използувал опита на Били. Те не започнали да лаят чак докато не влязъл в кръга около лагерния огън, макар че положително са го подушили преди това.
— Човек би очаквал циганите да имат по-добри кучета пазачи — помисли на глас Били. — Поне такава е представата.
— Не — отвърна Джинели. — Хората могат да измислят всякакви причини да гонят циганите, без да е нужно те да им дават допълнителни основания.
— Като например кучета, които лаят цяла нощ.
— Да, нещо такова. Ти много си поумнял, Уилям, и хората ще си помислят, че си италианец.
И все пак Джинели не рискувал — движел се бавно зад паркираните автомобили, като пропускал камионетките и микробусите, в които можело да спят хора, а надзъртал само в колите и фургоните. Видял, каквото търсел, след като подминал едва две-три коли — старо смачкано сако, захвърлено на седалката на един фургон понтиак.
— Фургонът не беше заключен — обясни той. — Сакото горе-долу ми ставаше, но вонеше като че ли във всеки джоб имаше по една умряла невестулка. Видях и чифт стари гуменки на пода на колата. Те малко ми стягаха, но въпреки това ги нахлузих. Две коли по-нататък открих една шапка, която приличаше на остатък от бъбречна трансплантация, и си я сложих.
Искал да мирише като някой от циганите, обясни Джинели, но не само като застраховка срещу няколкото ненужни палета, спящи край жаравата на огъня — интересувала го другата група кучета. Ценните кучета. Питбуловете.
На три четвърти от обиколката си около кръга забелязал микробус с малък заден прозорец, на който имало мрежа, вместо стъкло — задната част на микробуса била напълно празна. — Но имаше кучешка миризма, Уилям — допълни Джинели. — После се огледах и рискувах да светна за малко с фенерчето което носех. Цялата трева беше утъпкана по пътеката, която тръгваше от този микробус. Не ти трябва да си Даниъл Бун, за да я забележиш. Явно бяха извели проклетите кучета от подвижната им клетка и ги бяха скрили някъде, така че местните кучета пазачи или някой жалостив минувач да не ги намерят, ако се разбере за тях. Само че бяха оставили пътека, която дори и градско момче може да проследи, като светне с фенерчето си. Тогава наистина започнах да мисля, че можем да им погодим някой номер.
Джинели проследил пътеката през едно възвишение и по края на друга малка горичка.
— После загубих пътеката — продължи той. — Останах там минута-две и се чудех какво да направя. И тогава чух, Уилям. Чух силно и ясно. Понякога боговете са по-благосклонни.
— Какво чу?
— Как едно куче пърди — обясни Джинели. — Ясно и силно. Звучеше като че ли някой надува тромпет със сурдинка.
На пет-шест метра навътре сред горичката открил груба ограда на една поляна. Представлявала само кръг от забити дебели клони с омотана около тях бодлива тел. Вътре имало седем питбула. Пет били заспали. Другите два сънливо погледнали към Джинели.
Изглеждали сънливи, защото били упоени.
— Знаех си, че ще бъдат упоени, макар че не е разумно да се разчита на това. След като обучиш кучетата да се бият, те стават голяма беля — бият се помежду си и може да ти съсипят спестяванията, ако не внимаваш. Затова или ги слагаш в отделни клетки, или ги упояваш. С наркотика е по-евтино и после по- лесно се скриват. Ако си бяха във форма, паянтова преграда като тази кучешка ограда не би могла да ги спре. Тези, които искат да избягат, биха се измъкнали дори и половината им кожа да остане закачена на бодливата тел. Свестяват ги единствено, когато залозите станат достатъчно големи, за да си струва риска. Първо наркотика, после изпълнението, после оше наркотик. — Джинели се засмя. — Разбираш ли? Питбуловете са също като рокзвездите. Това ги изхабява бързо, но докато си на печалба, винаги можеш да си намериш нови. При тях нямаше дори и пазач.
Джинели отворил пазарската си чанта и извадил пържолите. Още като паркирал на черния път, той свалил опаковката им и ги инжектирал с нещо, което наричаше питбулов коктейл на Джинели — смесица от мексикански кафяв хероин и стрихнин. размахал пържолите във въздуха и гледал как кучетата бавно се събуждат. От едното се изтръгнал дрезгав лай, който приличал на хъркането на човек със сериозно заболяване на носа.
— Млъквайте или няма вечеря — нежно им казал Джинели. Кучето, което излаяло, отново седнало. Веднага започнало силно да се накланя и да заспива отново.
Джинели хвърлил една от пържолите през оградата. Втора. Трета. Последната. Кучетата се спречкали за тях без особено желание. Имало и малко лай, но бил дрезгав и подобен на хъркане — Джинели решил, че не е много опасен. Пък и всеки, който би дошъл откъм лагера да нагледа временната кучешка колиба, би носил фенерче, така че той би имал достатъчно време да изчезне в горичката. Но никой не дошъл.
Били слушаше с ужас и захлас, докато Джинели вече спокойно му разказва как седял наблизо с незапалена цигара в уста й гледал смъртта на питбуловете. Повечето от тях си заминали много тихо (дали в разказа имаше и лека нотка на съжаление, зачуди се Били) — това навярно се дължало и на наркотика, който преди това им бил даден. Две от тях получили много леки конвулсии. Това било всичко. Обективно погледнато, мислел Джинели, кучетата не пострадали чак толкова — циганите им подготвяли по-лоша участ.
