Проклятието

Джинели се върна. Всичко ставаше прекалено бързо за Били — не успяваше да проследи събитията.

— Всичко е наред. Оставих я на един черен път на около пет километра оттук и ходих пеша. Свалих капачката на разпределителя и оставих бележка на предното стъкло, че съм имал повреда и че ще се върна след няколко часа — да не би някой да стане прекалено любопитен. Не мисля, че ще е така. Пътят беше обрасъл с трева.

Една кола ги подмина. Шофьорът погледна Били Халек и намали. Джинели го видя как се навежда и извива врат.

— Да тръгваме, Били. Хората те гледат. Следващите може и да са от тези, които не ни трябват.

След час Били седеше пред телевизора в друга мотелска стая — този път в хола на поовехтял малък апартамент в комплекса за сервиз и нощувка „Блу муун“ в Нортийст Харбър. Бяха на по-малко от двайсет и пет километра от Бар Харбър, но Джинели изглеждаше доволен. По телевизията Уди Кълвача се опитваше да застрахова една говореща мечка.

— Окей — отсече Джинели. — Нека ръката ти си отпочине, Уилям. Излизам за цял ден.

— Да не би да се връщаш пак там?

— Какво, да се върна в гнездото на осите, докато те още жужат. Не и аз, приятелю. Не, днес ще си играя с коли. Довечера ще преминем към втория етап. Може би преди това ще успея да прескоча да те видя, но не съм сигурен.

Били не видя Ричард Джинели до девет часа следващата сутрин, когато той се появи с една тъмносиня „Шеви Нива“, която очевидно не беше взета от фирмите за коли под наем „Херц“ или „Авис“. Боята беше матова и на петна, страничното стъкло беше леко спукано, а на каросерията имаше голяма вдлъбнатина. Но задницата й беше повдигната, а на предния капак имаше допълнителен карбуратор за по-големи скорости.

Този път Били още преди шест часа бе решил, че са го убили и го посрещна разтреперан, като се опитваше да не се разплаче от облекчение. Изглежда губеше и целия контрол над чувствата си заедно с килограмите… а тази сутрин, при изгрев слънце, за първи път усети, че сърцето му тупа неравномерно. Задъха се и заудря по гърдите си с юмрук. Ритъмът накрая се успокои, но истината беше, че усети аритмията.

— Мислех, че си умрял — бяха първите му думи.

— Ти казваш все това, а аз все се появявам. Бих искал да се успокоиш за мене, Уилям. Мога да се грижа за себе си. Голямо момче съм. Ако си мислил, че ще подценя оная стара гадина, то е друга работа. Но аз не го подценявам. Той е умен и опасен.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. После ще говорим.

— Не, сега!

— Не.

— Защо не?

— По две причини — започна да обяснява Джинели. — Първо, защото може да ме накараш да се откажа. Второ, защото не съм бил така уморен от дванайсет години насам. Отивам в спалнята и ще спя пълни осем часа. Като стана, ще изям две кила от първото ядене, което ми падне. После ще изляза просто на въздух.

Джинели наистина изглеждаше уморен — почти изтощен. Освен очите, му, помисли си Били. Очите му още се въртят и примигват като два карнавални фойерверка.

— Да кажем, че те помоля да се откажеш? — тихо запита Били. — Ще го направиш ли, Ричард?

Ричард го огледа дълго и внимателно, а после му отговори така, както Били винаги бе знаел, че ще му отговори, откакто за първи път видя странния блясък в очите му.

— Вече не бих могъл — спокойно отвърна Джинели. — Ти си болен, Уилям. Засегнато е цялото ти тяло. Не може да се приеме, че знаеш кое е най-доброто за тебе.

С други думи, ти си ми приготвил собствени документи за принудително лечение. Отвори уста да го каже, но после отново я затвори. Защото Джинели нямаше предвид онова, което каза; беше изрекъл само нещо, което звучеше смислено.

— И защото вече си лично ангажиран, нали? — попита Били.

— Да — отговори Джинели. — Вече и лично.

Влезе в спалнята, свали си ризата и панталоните и легна. След пет минути беше заспал върху покривката на леглото.

Били си наля чаша вода, глътна един емпирин и изпи останалата вода застанал между двете стаи. Очите му се отместиха от Джинели към скупчените на стола панталони. Джинели бе пристигнал в чифт безупречни памучни панталони, но през последните дни си бе намерил и сини дънки. Ключовете от поредната кола, Нивата, паркирана отпред, без съмнение бяха в тях. Били би могъл да ги вземе и да подкара нанякъде… но знаеше, че няма да го направи, а фактът, че така всъщност би подписал собствената си смъртна присъда, стоеше на второ място. Важното сега бе как и къде ще завърши всичко това.

По обед, докато Джинели спеше все още дълбоко в съседната стая, Били почувствува нов пристъп на аритмия. Малко след това Били задряма и засънува. Сънят му беше кратък и съвсем обикновен, но го изпълни със странна смесица от ужас и злорадо удоволствие. Той и Хайди седяха в къта за закуска на къщата във Феървю. Между тях бе поставен пай. Тя отряза голямо парче и го подаде на Били. Беше ябълков пай. „Това ще те подхрани“, предложи му го тя. „Не искам да се подхранвам“, отговори той. „Реших, че ми харесва да бъда слаб. Изяж го ти.“ Подаде й парчето през масата с ръка не по-дебела от кокал. Тя го взе. Той седеше и я гледаше как изяжда всяка хапка, а с всяко парченце чувството му за ужас и подличка радост нарастваше.

Нов пристъп на лека аритмия го изтръгна от дрямката. Остана на мястото си задъхан, като чакаше сърцето си да поеме в нормалния си ритъм и то след известно време се оправи. Обладан бе от чувството, че не е било само сън — че току-що е имал някакво пророческо видение. Но такива чувства често придружават ярките сънища, а когато самите те избледнеят, и от чувството остава малко. Това се бе случвало на Били Халек и преди, макар че не след дълго щеше да има основание да си припомни този сън.

Джинели стана в шест часа вечерта, взе душ, сложи си дънките и тъмен пуловер поло.

— Окей — завърши приготовленията си той. — Ще се видим утре сутринта, Били. Тогава вече ще знаем.

Били отново попита какво смята да прави Джинели и какво е станало досега, но Джинели пак не поиска да му каже.

— Утре — отсече той. — Междувременно ще я уверя в добрите ти чувства.

— Кого ще увериш? Джинели се усмихна.

— Прекрасната Джина. Мръсницата, която ти е простреляла ръката с метално топче.

— Остави я на мира. — Щом си помислеше за тъмните й очи, му беше невъзможно да каже друго, въпреки всичко, което му бе причинила.

— Никой няма да бъде наранен — повтори Джинели за кой ли път и излезе.

Били чу стартера на Нивата, чу и неравния звук на мотора й — тази неравност щеше да се заглади едва при скорост над сто километра в час, докато Джинели правеше маневра на паркинга; помисли си, че Никой няма да бъде наранен не е същото като да се съгласи да остави момичето на мира. Изобщо не е същото.

Този път Джинели се върна по обед. Дълбоки драскотини красяха челото и дясната му ръка — там ръкавът на пуловера висеше на две ленти.

— Отслабнал ли си още? — попита той Били. — Ядеш ли?

— Опитвам се — отговори Били, — но напрежението не помага много за апетита. И ти като че ли си загубил малко кръв.