Проклятието

някакъв дебел тип. Такъв дето тежи поне сто и петнайсет кила, а задникът му изглежда като две кучета, които се бият под одеяло. От пиене по носа и по бузите му се е образувала цяла пътна карта от кръвоносни съдове, а от джоба му стърчи пакет „Марлборо“. Взема си някакви подложки за обувки „Шол“ и ги поднася към касата, когато апаратът за кръвно налягане привлича вниманието му. Той сяда и машината си свършва работата. Излизат резултатите. Двайсет и две на сто и трийсет. Аз не разбирам кой знае колко от прекрасния свят на медицината, но знам, че двайсет и две на сто и трийсет никак не е добре. Това е все едно да се разхождаш с дулото на зареден пистолет, опряно в ухото ти, така ли е?

— Да.

— И какво прави тоя кретен? Поглежда ме и казва „Тия компютърни говна са все развалени“. После плаща подложките и си излиза. Знаеш ли каква е поуката от тази история, Уилям? Някои хора — много хора — не вярват на очите си, особено ако им пречи на навиците за ядене, пиене, мислене или поведение. Колкото до мене, аз не вярвам в Бога. Но ако го видя, бих повярвал. Няма просто да обикалям и да разправям „Майчице, какъв страхотен специален ефект“. Определението за глупак е човек, който не вярва на очите си. Можеш и да ме цитираш.

Били го изгледа замислено за миг, после избухна в смях. След малко и Джинели се присъедини.

— Е — забеляза той, — когато се смееш, все още си като стария Уилям. Въпросът е, Уилям, какво да правим с тоя дядка.

— Не знам. — Били отново се засмя. — Но предполагам, че аз ще трябва да направя нещо. Все пак тъкмо аз го прокълнах.

— Каза ми. Проклятието на бялото конте от града. Като се има предвид какво са направили белите контета от града в последните неколкостотин години, то може да е доста сериозно. — Джинели замълча, докато си запали нова цигара, после спокойно добави през дима: — Аз мога да го ударя, ще знаеш.

— Не, това няма да… — започна Били, но устата му се затвори. Представи си как Джинели отива при Лемке и го удря в окото. После изведнъж осъзна, че Джинели говори за нещо много по-окончателно. — Не, не можеш да го направиш.

Джинели или не разбра, или се престори, че не разбира.

— Разбира се, че мога. Но не мога да накарам някой друг, това е сигурно. Не и човек, на когото да имам доверие. Но аз съм в състояние да го направя сега, както когато бях на двайсет години. Не е бизнес, но, повярвай ми, би било удоволствие.

— Не, не искам да убиваш него или някой друг — уточни Били.

— Това имах предвид.

— Защо не? — все още разумно попита Джинели — но очите му, Били видя, продължаваха да се въртят и да мигат странно. — Да не се тревожиш, че ще станеш съучастник в убийство? То няма да е убийство, ще бъде самоотбрана. Защото той убива тебе, Били. След още една седмица хората ще могат да четат надписите, пред които си застанал, без да е нужно да се отместваш. Още две и няма да смееш да излизаш, щом духа, за да не те отвее вятърът.

— Твоят медицински съдружник допуска, че може би ще умра от сърдечна аритмия преди да се стигне дотам. Предполага се, че сърцето ми отслабва също както отслабвам целият. — Той преглътна. — Знаеш ли, специално тази мисъл не ми беше идвала наум досега. Ще ми се да не бях помислял за това.

— Виждаш ли? Той те убива… но карай. Не искаш да го удрям, значи няма да го ударя. Сигурно това така или иначе не е добра идея. По този начин може и да не се сложи край на проклятието.

Били кимна. И това му беше идвало наум. Оттегли го, беше казал на Лемке — очевидно дори и белите хора от града разбираха, че това трябва да се направи. Ако Лемке умре, проклятието би могло просто да остане в сила.

— Бедата е — замислено добави Джинели, — че ударът не може да се вземе обратно.

— Така е.

Изгаси цигарата си и се изправи.

— Трябва да помисля за това, Уилям. За много неща има да се мисли, А за тази цел трябва да се успокоя, нали? Не можеш да се ориентираш правилно в толкова сложно нещо, когато си разтревожен, а всеки път, като те погледна, пейзан, ми се иска да му отскубна пишката на оня тип и да му я завра в дупката, където е бил носът му.

Били се изправи и за малко не падна. Джинели го подхвана и Били непохватно го прегърна със здравата си ръка. Помисли си, че никога до този момент в живота си не е прегръщал възрастен мъж.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна Били. — И че ми повярва.

— Ти си добър човек — отговори Джинели и го пусна. — Попаднал си в много лоша бъркотия, но може би някак ще те оправим. Така или иначе, малко ще му преградим пътя на стария фукльо. Сега ще изляза и ще се поразходя за няколко часа, Били. Трябва да се успокоя. Да измисля нещо. Освен това ще трябва и няколко пъти да говоря по телефона с града.

— За какво?

— Ще ти кажа после. Първо искам малко да помисля. Ти ще се оправиш ли сам?

— Да.

— Легни си. Лицето ти е съвсем пребледняло.

— Добре. — Отново се чувствуваше сънен, сънен и напълно изтощен.

— Момичето, което стреля по тебе — попита Джинели. — Хубаво ли е?

— Много хубаво.

— Така ли? — Шантавият блясък се беше върнал в очите на Джинели, по-ярък от всякога. Той тревожеше Били.

— Да.

— Лягай, Били. Дремни малко. Ще ти се обадя после. Може ли да взема твоя ключ?

— Разбира се.

Джинели излезе. Били се настани на леглото и внимателно постави превързаната си ръка отстрани, като съзнаваше отлично. че ако заспи, щеше навярно просто да се претърколи върху нея и отново да се събуди.

Сигурно само ми повдига настроението, помисли си Били. Сигурно в момента говори с Хайди по телефона. А когато се събудя, хората с мрежи за пеперуди ще са седнали на леглото. Те…

Но това беше всичко. Той се унесе и някак си съумя да не се претърколи на болната си ръка.

Този път нямаше лоши сънища.

В стаята нямаше хора с мрежи за пеперуди, когато се събуди. Само Джинели беше седнал на стол до отсрещната стена на стаята. Четеше някаква книга, която се казваше „Свиреп възторг“ и пиеше бира от кутия. Навън бе тъмно.

В кофа с лед, поставена върху телевизора, имаше четири кутии от опаковка с шест бири — Били се облиза.

— Може ли да взема едната? — дрезгаво попита той. Джинели вдигна глава:

— А, ето го Рип ван Уинкъл14, който се е върнал от страната на умрелите! Разбира се. Чакай да ти я отворя.

Донесе я до Били и Били изпи половината на един дъх. Бирата беше приятна и студена. Беше подредил съдържанието на шишенцето емпирин в един от пепелниците (в мотелските стаи нямаше толкова пепелници, колкото огледала, помисли си, но все пак бяха доста). Взе едно от хапчетата и го изпи с още една глътка.

— Как ти е ръката? — попита Джинели.

— По-добре. Донякъде това бе лъжа, тъй като ръката наистина го болеше много. Но донякъде беше и истина. Тъй като Джинели бе дошъл, а това облекчаваше болката повече от емпирина или дори от чаша „Шивас“. Повече боли, когато си сам — това беше истината. Помисли си за Хайди, тъй като именно тя трябваше да бъде с него, не този хулиган, но не беше. Хайди си беше във Феървю и упорито не обръщаше внимание на всичко това, тъй като да му отдели място в съзнанието си, би значело да потърси границите на собствената си вина, което Хайди не искаше да прави. Били почувствува глуха, пулсираща неприязън. Как беше казал Джинели? Определението за глупака е човек, който не вярва на очите си. Опита се да изхвърли неприязънта — все пак тя му беше жена. И бе правила онова, което смяташе, че е правилно и че е най-