Проклятието

Окей, опита се да каже, но от устата му не излезе и звук. Устните му бяха пресъхнали и прилепнали. Въпреки това изпита огромно чувство на облекчение. Беше Джинели.

— Уилям? Уил… О, майната му! Последното бе казано тихо, като от човек, който говори на себе си, и бе последвано от силно изтропване, защото Джинели удари вратата с рамо.

Били стана, а целият свят се люшна и излезе за миг от фокус. Накрая отвори уста и устните му тихо се раздалечиха със слаб звук, който той по-скоро усети, отколкото чу.

— Всичко е окей — едва успя да се обади. — Всичко е окей, Ричард. Тук съм. Вече съм буден.

Прекоси стаята и отвори вратата.

— Боже мой, Уилям. Помислих си, че…

Джинели се спря и се вторачи в него, кафявите му очи се разширяваха и разширяваха, докато Били си помисли: Ще избяга. Човек не може да гледа нещо или някого така. без да си плюе на петите веднага щом премине първият шок или ужасът, който изпитва.

После Джинели целуна десния си палец, прекръсти се и каза:

— Ще ме пуснеш ли да вляза, Уилям?

Джинели беше донесъл по-добро лекарство от Фандър — бренди „Шивас“. Извади бутилката от коженото си куфарче и наля на двамата по една добра доза. Докосна ръба на пластмасовата си Мотелска чаша до чашата на Били:

— Пожелавам ти по-щастливи дни от днешния. Как ти се струва тая наздравица?

— Чудесна — отговори Били и изпи чашата си на един дъх.

След като избухналият огън в стомаха му понамаля, той се извини и отиде в банята. Тоалетната не му трябваше, но не искаше Джинели да го види как плаче.

— Какво ти е направил? — попита Джинели. — Храната ти ли е отровил?

Били се засмя. За първи път от доста време насам се смееше така сърдечно. Върна се на стола си и се смя, докато по бузите му отново се появиха сълзи.

— Обичам те, Ричард — призна той, когато смехът премина в отделни хихикания. — Всеки друг, включително и жена ми, мисли, че съм откачил. Последния път, когато ме видя, бях двайсет кила над нормата си, а сега изглеждам като кандидат за ролята на плашилото в нова постановка на „Вълшебникът от Оз“ и първите ти думи са „Храната ти ли е отровил“.

Джинели нетърпеливо махна с ръка и на полуистеричния смях на Били, и на комплимента. Били си помисли: В едно отношение Лемке и Джинели мислят еднакво. Когато работата опре до отмъщение и контраотмъщение, нямат никакво чувство за хумор.

— Е? Отровил ли те е?

— Предполагам, че да. В известен смисъл.

— И колко си отслабнал?

Бил и погледна към голямото огледало на отсрещната стена на стаята. Спомни си мисълта — прочетена може би в рома от Джон Д. Макдоналд, — че всяка стая в модерните американски хотели е препълнена с огледала, макар че повечето от стаите се използуват от дебели бизнесмени, които нямат интерес да се оглеждат без дрехи. Неговото състояние беше пълната противоположност на свръхтеглото, но все пак разбираше неодобрението към огледалата. Допускаше, че лицето му — не, не само лицето, цялата му глава — бе предизвикало такава уплаха у Ричард. Черепът му си бе останал същият и в резултат главата му изглеждаше забучена върху изчезващото му тяло като противната свръхголяма глава на гигантски слънчоглед.

Никога няма да го оттегля, бели човече от града, чу отново гласа на Лемке.

— Колко си отслабнал, Уилям? — повтори Джинели. Гласът му бе внимателен, дори нежен, но в очите му имаше странен проницателен блясък. Били никога не бе виждал нечии очи да блестят така и това малко го притесни.

— Когато тази работа започна — когато излязох от съда и старецът ме докосна, — тежах сто и петнайсет килограма. Тази сутрин бях петдесет и два. Колко прави това… шейсет и три килограма?

— Исусе, Дева Мария и Йосифе — прошепна Джинели и отново се прекръсти. — Значи те докосна?

Сега ще си отиде — това е моментът, когато всички си отиват, помисли си Били и в миг обезумял си помисли просто да излъже, да съчини някоя щура история за систематично отравяне с храна.

Но ако някога би могъл да лъже, това време бе отминало. А тръгнеше ли си Джинели, Били щеше да го последва, поне до колата му. Щеше да му държи вратата отворена и да му благодари сърдечно, че е дошъл. Щеше да го направи, защото Джинели се беше вслушал, когато Били му се обади посред нощ, беше пратил своя доста особен лекар, а после бе дошъл и сам. Но щеше да бъде така учтив най-вече защото очите на Джинели се разшириха от изумление, когато Били му отвори вратата, и все пак не избяга.

Така че, кажи му истината. Според него единствените неща, в които вярва, са оръжието и парите и това сигурно е така, но ти му кажи истината, защопю това е единственият начин, по който би могъл да се отплатиш на такъв човек.

Значи те докосна, беше попитал Джинели и макар че беше само преди секунда, в уплашеното и объркано съзнание на Били изглеждаше много по-отдавна. И сега произнесе най-трудното за себе си:

— Не само ме докосна, Ричард. Той ме прокълна.

Очакваше този малко безумен блясък да изчезне от очите на Джинели. Очакваше Джинели да погледне часовника си, да скочи и да грабне куфарчето си. Как лети времето, а? Много бих се радвал да поостана, за да обсъдим с тебе това проклятие, Уилям, но в „Братята“ ме чака пълна чиния с телешки специалитет и…

Блясъкът не изчезна и Джинели не стана. Кръстоса крака, оправи ръба на панталоните си, извади пакет „Камъл“ и запали цигара.

— Разкажи ми всичко.

Били Халек разказа всичко на Джинели. Когато свърши, в пепелника имаше четири фаса от „Камъл“. Джинели гледаше Били втренчено, като хипнотизиран. Проточи се дълго мълчание. Беше неловко и Били искаше да го прекъсне, но не знаеше как. Изглежда си беше изразходвал целия запас от думи.

— Той ти е направил това — обобщи накрая Джинели. Това… — Махна с ръка към Били.

— Да. Не очаквам да повярваш, но да, той го направи.

— Вярвам — почти разсеяно потвърди Джинели.

— Така ли? А какво стана с човека, който вярваше само в оръжие и пари?

Джинели се усмихна, после се засмя:

— Казах ти го, когато се обади, нали?

— Да.

Усмивката изчезна.

— Е, има още едно нещо, в което вярвам, Уилям. Вярвам в това, което виждам. Затова съм сравнително богат човек. Това е и причината да съм жив. Повечето хора не вярват на онова, което виждат.

— Така ли?

— Да. Освен ако не съвпада с онова, в което вече вярват. Знаеш ли какво видях миналата седмица в кварталната аптека?

— Какво?

— Там имат апарат за измерване на кръвното налягане. Разбира се, такива апарати има и в големите магазини, но в аптеката е безплатен. Слагаш ръка в един обръч и натискаш бутона. Обрачът се затваря. Седиш си там и си мислиш спокойно за нещо, докато те освободи. Резултатите светват отгоре с големи червени цифри. После поглеждаш таблицата с резултати като „ниско“, „нормално“, „високо“, за да видиш какво означават цифрите. Разбираш ли?

Били кимна.

— Окей. Значи аз чакам човека да ми даде лекарство за язвата на майка ми. После вътре се явява