Проклятието

Изстена.

Самюъл Лемке го доближи. Красивото лице на момчето беше спокойно, заплашително и безизразно. Бръкна в джоба на дънките си и извади нещо — отначало Били мислеше, че е пръчка и го разпозна едва, когато Лемке отвори острието.

Протегна кървящата си ръка, с дланта нагоре, и Лемке се поколеба. Сега на лицето му имаше изражение, каквото Били знаеше от огледалото в собствената си баня. Беше страх. Другарят му измърмори нещо.

Лемке се поколеба за миг, погледна Били, а после отново прибра острието в тъмната дръжка на ножа. Плю към Били и след това двамата си отидоха.

Остана там легнал за малко, като се опитваше да възстанови в съзнанието си всичко, което се бе случило, и да го осмисли… но това беше адвокатски номер и нямаше да му е от полза в това мрачно място. Ръката му вече много ясно го подсещаше какво й се е случило, а той си помисли, че скоро ще го заболи и много повече. Разбира се, те можеха да променят решението си и да се върнат, за да го довършат. Така много бързо биха сложили край на всичките му болки и то завинаги.

Тази мисъл го раздвижи. Той се претърколи, сви колене до онова, което бе останало от корема му, после направи малка пауза с опряна в омачканата трева лява буза и вдигнат във въздуха задник, докато вълната от прималяване и прилошаване го заля като разбиваща се морска вълна. Щом премина, той успя да се изправи на крака и да тръгне нагоре по хълма, където бе паркирана колата му. На два пъти падна по пътя. Втория път си мислеше, че вече няма да може да се изправи на крака. Някак си — главно като си мислеше за Линда, която спи спокойно и невинно в леглото си — успя да го направи. Стори му се, че някаква тъмночервена инфекция пулсира в дланта му и си пробива път по ръката към лакътя.

След безкрайно много време достигна наетия форд и затърси ключовете си. Беше ги оставил в левия джоб, така че трябваше да се пресегне и да ги вземе с лявата си ръка.

Запали колата и остана неподвижен за миг, като положи пронизаната си от болка длан обърната върху лявото бедро подобно на простреляна птица. Погледна надолу към кръга от камионетки и фургони и към отблясъците от огъня. Далечен спомен от една стара песен се появи в ума му като привидение: Въртеше се около огъня под звуците на циганска мелодия (Сладко младо пъргаво момиче, как ме омагьоса ти…).

Повдигна бавно длан пред лицето си. Призрачната зелена светлина от таблото на колата се процеждаше през кръглата тъмна дупка в ръката му.

Тя наистина ме омагьоса, помисли си той и включи колата на скорост. С почти клиническа безпристрастност се чудеше дали ще успее да се върне до мотела „Френчманс бей“.

Някак си успя.

Глава 2053

— Уилям? Какво има?

Гласът на Джинели, от който личеше, че е спал дълбоко и е готов да се разсърди, сега звучеше остро и загрижено. Били бе открил домашния телефон на Джинели в тефтерчето си под един от номерата на „Тримата братя“. Бе го набрал, без изобщо да се надява на успех; сигурен беше, че в някой момент през изминалите години трябва. да са го сменили.

Лявата му длан, омотана в носна кърпа, лежеше в скута му. Беше се превърнала в нещо като радиостанция и сега излъчваше към петдесет хиляди вата болка — и най-малкото движение я запращаше яростно по ръката му. По челото му имаше капчици пот. Спохождаха го образи за разпъване на кръст.

— Извинявай, че те безпокоя вкъщи, Ричард — започна той, — и то толкова късно.

— Майната му на това, какво има?

— Ами непосредственият въпрос е, че ми простреляха ръката с… — Помести се леко, болката в ръката му пламна и го накара да се озъби. — … с метално топче.

Мълчание.

— Знам как звучи, но е вярно. Жената използува прашка.

— Боже! Какво… — Наблизо се чу и женски глас. Джинели каза нещо бързо на италиански и отново взе слушалката. — Да не се шегуваш, Уилям? Значи някаква мръсница ти е пробила ръката с прашка и метално топче?

— Не звъня на хората в… — Той погледна часовника си и острата болка отново премина през ръката му. — … в три часа сутринта, за да им разказвам смешки. Седя тук от три часа и чакам да дойде по- подходящо време. Но болката… — Позасмя се — наранено, безпомощно, смутено. — Болката е много силна.

— Има ли нещо общо с онова, за което ми се обади преди?

— Да.

— Циганите ли бяха?

— Да. Ричард…

— Да? Е, обещавам ти едно нещо. След този случай няма вече да се закачат с тебе.

— Ричард, не мога да отида на лекар в това състояние, а много… наистина много ме боли. — Били Халек умее да омаловажава проблемите, помисли си. — Можеш ли да ми изпратиш нещо? Може би с междуградския експрес? Нещо болкоуспокояващо?

— Къде си ти?

Били се поколеба малко, после тръсна глава. Всички, на които вярваше, бяха решили, че е луд; струваше му се съвсем възможно жена му и шефът му да са предприели или по-скоро да предпиремат необходимите мерки, за да го върнат принудително в Кънетикът. Сега възможностите му бяха много ограничени, колкото и иронично да бе това — можеше или да се довери на този хулиган и наркотрафикант, когото не бе виждал почти от шест години, или просто да се предаде.

Обясни му със затворени очи:

— Аз съм в Бар Харбър, щата Мейн. Мотел „Френчманс бей“. Стая сто трийсет и седем.

— Само минутка.

Гласът на Джинели отново се отмести от телефонната слушалка. Били го чу да нарежда нещо монотонно на италиански. Продължаваше да държи очите си затворени. Най-после Джинели отново се обади:

— Жена ми звъни по телефона вместо мене. В момента ти будиш хората в Норуок, пейзан. Надявам се, че си доволен.

— Ти си джентълмен, Ричард. — Били произнесе думите гърлено и неясно и трябваше да прочисти гърлото си. Беше му много студено. Устните му бяха изсъхнали и когато се опита да ги навлажни, откри, че и езикът му е пресъхнал.

— Стой неподвижно, приятелю — посъветва го Джинели. В гласа му отново имаше загриженост. — Чуваш ли? Съвсем неподвижно. Увий се с някое одеяло, ако искаш, и толкоз. Ти си прострелян. В шок си.

— И още как — отвърна Били и отново се изсмя. — Аз съм в шок вече около два месеца.

— За какво говориш?

— Няма значение.

— Добре. Но трябва да поговорим, Уилям.

— Да.

— Аз… Чакай малко. — Отново италиански, тих и отдалечен. Халек пак затвори очи и се вслуша в болката, излъчвана от пъката му. След малко Джинели се върна на телефона — Един човек ще ти донесе болкоуспокояващо. Той…

— Хей, Ричард, аз не исках…

— Не ми казвай как да си гледам работата, Уилям, само слушай. Казва се Хандър. Той не е лекар, поне вече не е, но ще те погледне и ще реши дали не трябва да вземеш и някои антибиотици освен успокоителното. Ще бъде при тебе преди да се е съмнало.

— Ричард, не знам как да ти се отблагодаря — прошепна Били. По бузите му се стичаха сълзи; избърса ги разсеяно с дясната си ръка.