добро за него… нали? Неприязънта отстъпи, но остана наблизо.
— Какво има в пазарската чанта? — попита Били. Чантата беше оставена на пода.
— Стоки — отговори Джинели. Погледна книгата, която четеше, и я запрати в кошчето за смет. — Тоя лъже както си иска. Не можах да намеря нищо от Луис Ламур.
— Какви стоки?
— За после. Когато отида на посещение при твоите приятели циганите.
— Не прави глупости — остро каза Били. — Да не искаш да се докараш на вид като мене? Или може би като човека, подставка за чадъри?
— Спокойно, спокойно — прекъсна го Джинели.
Гласът му бе весел и успокояващ, но онзи блясък в очите му се въртеше и примигваше. Били изведнъж осъзна, че не е било глупаво моментно хрумване; той наистина бе прокълнал Тадъз Лемке. Това, с което го бе прокълнал, седеше срещу него в евтин мотелски стол от изкуствена кожа и пиеше лека бира. И едновременно с радост и ужас, той осъзна и нещо друго — може би Лемке знаеше как да оттегли своето проклятие, но Били нямаше никаква представа как се оттегля проклятието на белия човек от града. Джинели се забавляваше. Може би повече, отколкото се бе забавлявал от години. Беше като професионален играч на кегли, който, въпреки че се е оттеглил, с радост участвува в благотворителна игра. Можеха да си говорят, но разговорът нищо нямаше да промени. Джинели беше възпитан, макар и не особено образован човек, който го наричаше Уилям вместо Бил или Били. Беше също голямо и много добре обучено ловджийско куче, което вече бе подушило следата.
— Не ми казвай да бъда спокоен — върна се на мисълта си Били. — само ми обясни какво смяташ да правиш.
— Никой няма да бъде наранен — започна Джинели. — Просто си мисли за това, Уилям. Знам, че е важно за тебе. Според мене, ти се придържаш към някои принципи, които вече не са ти от полза, но трябва да приема това, защото ти го искаш, а ти си засегнатата страна. Никой изобщо няма да бъде наранен. Окей?
— Окей — съгласи се Били. Малко се успокой… но не много.
— Ще бъде така освен ако не решиш нещо друго — допълни Джинели.
— Няма да реша.
— Би могъл.
— Какво има в чантата?
— Пържоли — обясни Джинели и извади една. Беше взета за вкъщи и затова бе поставена в прозрачна пластмасова кутийка. — Изглежда хубава, а? Взел съм четири.
— И за какво ще служат?
— Нека вървим по ред — предложи Джинели. — Излязох оттук и тръгнах към центъра. Какъв кошмарен спектакъл на ужасите! Човек дори не може да върви по тротоара. Всеки си е сложил слънчеви очила „Ферари“ и риза с алигатори на циците. Като че ли всеки в града има коронки на зъбите, а повечето са си правили и пластични операции на носа.
— Знам.
— Чуй това, Уилям. Виждам двама да си вървят по улицата, нали така? И тоя тип си е сложил ръката в задния джоб на шортите й. Значи те са навън сред хората, а той си е сложил ръката в задния й джоб и й опипва задника. Господи, ако това беше моята дъщеря, нямаше да може да седне на онова, което приятелят й опипва, поне седмица и половина.
Значи разбрах, че не мога да успокоя мисълта си там и се отказах. Намерих телефонна будка и се обадих на няколко души. О, щях да забравя. Телефонът беше пред аптеката, така че влязох и ти взех това. — Извади шишенце хапчета от джоба си и го подхвърли на Били, който го хвана със здравата си ръка. Бяха калиеви капсули.
— Благодаря, Ричард — отговори той с малко треперлив глас.
— Няма нищо, просто вземи едно. Не е нужно на всичко отгоре да получаваш и сърдечен пристъп.
Били взе едно хапче с глътка бира. Главата му леко бе почнала да шуми.
— Казах по телефона на няколко души да ми потърсят нещо и после тръгнах към пристанището — продължи Джинели. — Погледах за малко лодките. Уилям, ония лодки там струваха двайсет… трийсет… може би четиридесет милиона долара! Едномачтови яхти, корабни лодки, разни фрегати, доколкото аз мога да преценя. Бъкел не разбирам от лодки, но обичам да ги гледам. Те…
Той изведнъж спря и замислено погледна към Били.
— Мислиш ли, че някои от тези типове с алигаторските ризи и очилата „ферари“ пренасят наркотици с тези шарени возила?
— Ами четох в „Таймс“ миналата зима, че някакъв ловец на омари от околните острови открил двайсетина бали, които просто си плували под градския док, а в тях се оказало, че има много добра марихуана.
— Да. Да, точно за това си мислех. Тук навсякъде просто си мирише на наркотик. Нещастни любители. Би трябвало просто да си карат хубавите лодки, а да оставят работата на хора, които я разбират, нали? Искам да кажа, че понякога се пречкат и се налага да се вземат мерки; тогава някой може да открие, че под дока плуват няколко трупа, вместо няколко бали трева. Много жалко.
Били отпи оше една голяма глътка бира и се задави.
— Но това е между другото. Разходих се, поразгледах лодките и се успокоих. Тогава намислих както трябва да се направи… поне как трябва да се започне и горе-долу как може да се продължи. Не съм измислил още всички подробности, но и това ще стане.
Върнах се на главната улица и се обадих още няколко пъти — за уточняване. Няма заповед за задържането ти, Уилям, но жена ти и оня твой лекар, дето обича да си смърка това-онова, са подписали някакви книжа за тебе. Записах си го. — Извади листче от джоба на ризата си. — Разпореждане за изпращане на лечение in absentia15. Добре ли го казах?
Били Халек остана с отворена уста и изстена наранено. За миг бе изцяло зашеметен, докато гневът, който напоследък му бе станал постоянен придружител, не го облада отново. Беше мислил, че може да се случи, да, беше мислил, че Хюстън би могъл да го предложи, дори беше мислил, че е възможно и Хайди да се съгласи. Но да мислиш за нещо и да чуеш, че наистина е станало — че собствената ти жена е отишла при съдия, дала е показания, че си откачил, и е получила истинско разпореждане за изпращане на лечение, което после, е подписала, е нещо съвсем различно.
— Тая страхлива кучка — измърмори с надебелял език, а после светът се разми в някаква червена болка. Без да мисли, беше свил ръце в юмруци. Изстена и погледна към превръзката на лявата си ръка. Там бяха разцъфнали червени цветя.
Не беше истински припадък и той се оправи бързо. Джинели отново запълни раната и смени превръзката — направи го добре, макар и малко непохватно. Междувременно приказваше:
— Моят човек казва, че това няма никакво значение, освен ако не се върнеш в Кънетикът, Уилям.
— Да, така е. Но не виждаш ли? Собствената ми жена…
— Нищо, Уилям. Няма значение. Ако оправим нещата с оня стар циганин, отново ще започнеш да наддаваш и те нищо няма да могат да ти направят. Ако стане така, ще имаш достатъчно време да решиш как да постъпиш с жена си. Може би няколко плесници ще я направят малко по-внимателна, нали? Тия глупости ще си ги уредиш сам, щом оправим нещата с циганина. А ако не можем да свършим работата, ще умреш. Така или иначе за онова нещо моите хора ще се погрижат. Значи, много важно, че са подписали документ за главата ти.
Били съумя да се усмихне с побелелите си устни.
— От тебе би могло да излезе голям адвокат, Ричард. Притежаваш редкия талант да поставяш нещата в перспектива.
— Така ли мислиш?
