— Да.
— Е, благодаря. После се обадих на Кърк Пенчли.
— Говорил си с Кърк Пенчли?
— Да.
— Боже мой, Ричард!
— Какво, да не мислиш, че не би приел да разговаря с дребен хулиган като мене? — Тонът на Джинели беше едновременно засегнат и развеселен. — Прие го, повярвай ми. Разбира се, трябваше да прехвърля сметката за разговора на кредитната си карта — не искаше името ми да присъствува в телефонната му сметка, вярно е. В последните години съм имал много контакти с твоята фирма, Уилям.
— Не знаех това — учуди се Били. — Мислех, че е било само тогава.
— Тогава всичко можеше да се играе с открити карти и ти просто беше подходящ — обясни Джинели. — Пенчли и неговите важни сътрудници никога не биха те забъркали в нещо незаконно, Уилям — ти беше нов там. От друга страна, предполагам знаеха, че ще ме срещнеш рано или късно, ако се задържиш по-дълго във фирмата, така че това първо дело беше добро за начало. И наистина беше — и за мене, както и за тебе, повярвай ми. А ако нещо не потръгнеше — ако тогава работата поемеше по лош път, — ти можеше да бъдеш пожертвуван. Не би ми било приятно да го правят, но за тях е по-лесно да се пожертвува новодошлият вместо някой истински важен адвокат. Тия хора са едни и същи — може да се предвиди какво ще направят.
— Каква друга работа си имал с моята фирма? — попита Били с искрено смайване — беше малко като да откриеш, че жена ти ти е изменяла дълго след като си се развел с нея по други причини.
— Ами всякаква — и не точно с твоята фирма. Нека кажем, че са осигурявали правни консултации за мен и за някои от приятелите ми и да спрем дотук. Така или иначе, познавам Кърк достатъчно добре, за да му се обадя и да му поискам услуга. Която той ми направи.
— Каква услуга?
— Помолих го да се обади на тия хора от „Бартън“ и да им каже да прекратят работата си за една седмица. Да оставят тебе и да оставят циганите. Всъщност повече съм загрижен за циганите, ако те интересува истината. Можем да го направим, Уилям, но по-лесно ще ни е, ако не трябва да ги преследваме под дърво и камък през цялото време.
— Значи ти се обади на Кърк Пенчли и му каза да прекрати работата? — изумено попита Били.
— Не, обадих се на Кърк Пенчли и го помолих да каже на агенцията „Бартън“ да прекрати работата — поправи го Джинели. — А и не го казах точно така. Мога да бъда и малко дипломатичен, когато ми се налага, Уилям. Повярвай ми.
— Приятелю, много ти вярвам. Все повече и повече.
— Добре, благодаря. Благодаря, Уилям. Оценявам го. — Той си запали цигара. — Жена ти и приятелят й лекар все така ще си получават докладите, но с известни неточности. Ще приличат, да кажем, на версията за истината, която дават списания като „Нашънъл инкуайърър“ или „Рийдърс дайджест“ — разбираш ли ме?
Били се засмя.
— Да, разбирам.
— Значи, имаме една седмица. А тя ще ни стигне.
— И какво смяташ да направиш?
— Ами всичко, което ми разрешиш. Ще ги уплаша, Уилям. Ще уплаша него. Ще ги уплаша толкова лошо, че ще му трябва да си сложи акумулатор от някой трактор „Делко“ в пейсмейкъра за сърцето си. И ще продължавам да повдигам равнището на уплахата, докато се случи едно от двете възможни неща. Или ще се примири и ще оттегли онова, с което те е прокълнал, или ще решим, че тоя старец не се плаши. Ако стане така, ще се върна при теб и ще те попитам дали не си променил мнението си за нараняването на хората. Но може би няма да се стигне до това.
— А как ще го уплашиш?
Джинели докосна пазарската чанта с върха на едната си обувка „Бали“ и му обясни как смята да започне. Били беше отвратен. Били спори с Джинели, както също бе предвидил, че ще стане; после говори с Джинели, както също бе предвидил, и макар че Джинели нито веднъж не повдигна глас, очите му продължаваха да се въртят и да примигват с оня шантав блясък — Били разбра, че със същия успех би могъл да говори и с човек на луната.
А щом новата болка в ръката му бавно се превърна в предишното пулсиращо усещане, отново започна да му се приспива.
— Кога тръгваш? — попита той, като накрая се предаде.
Джинели погледна часовника си:
— Сега е десет и десет. Ще им оставя още четири-пет часа. Както чух в центъра, работата тук доста им е потръгнала. Врачували са на много хора. А кучетата — тези питбулове. Боже мили! Кучетата, които ти си видял, не бяха питбулове, нали?
— Никога не съм виждал питбул — сънено отвърна Били. — Тия, дето се въртяха там, ми приличаха на хрътки.
— Питбуловете на вид са като кръстоска между териери и булдози. Струват много пари. Ако искаш да гледаш бой на питбулове, трябва да се съгласиш да поемеш и цената за едното мъртво куче още преди да се направят залаганията. Гадна работа е. В този град си падат по изисканите неща, нали, Уилям — очила „Ферари“, лодки с наркотици, бой на кучета. О, извинявай — също така картите и китайската кухня.
— Внимавай — каза Били.
— Ще внимавам — отвърна Джинели, — не се притеснявай.
Били заспа малко след това. Събуди се в четири без десет и Джинели вече го нямаше. Изведнъж бе обхванат от увереността, че Джинели е мъртъв. Но Джинели се върна в шест без четвърт и беше така жив, че изглеждаше някак си прекалено голям за стаята. Дрехите, лицето и ръцете му бяха напръскани с кал, от която лъхаше на морска сол. Хилеше се. Шантавият блясък танцуваше в очите му.
— Уилям — започна той, — ще ти съберем нещата и ще те нагласим някъде вън от Бар Харбър. Точно както правителствените свидетели ги водят на безопасни места.
Разтревожен, Били запита:
— Какво си направил?
— Спокойно, спокойно! Само каквото ти казах, че смятам да направя — нито повече, нито по-малко. Но когато разбъркаш гнездото на осите с пръчка, после е по-добре да натириш кучетата си по пътя, Уилям, не мислиш ли?
— Да, но…
— Сега няма време. Мога да говоря и да ти прибирам нещата едновременно.
— Къде? — почти проплака Били.
— Не много далече. Ще ти разкажа по пътя. Хайде сега да тръгваме. Може би най-добре ще е първо да си смениш ризата. Ти си свестен човек, Уилям, но си започнал малко да понамирисваш.
Били беше тръгнал към регистрацията да си върне ключа, когато Джинели го хвана за рамото и внимателно го взе от ръката му.
— По-добре просто го остави на нощното си шкафче в стаята Нали си се записал с номера на кредитната си карта?
— Да, но…
— Тогава просто ще се измъкнем неофициално. Нищо лошо няма да стане, само ще привлечем по-малко внимание. Така ли е?
Една жена, която тичаше по анцуг покрай бордюра на шосето, ги погледна бегло, продължи… после рязко обърна глава, за да ги изгледа ококорена — нещо, което Джинели видя, но Били за щастие пропусна.
— Дори ще оставя десет долара за прислужницата — каза Джинели. — Ще вземем твоята кола. Аз ще карам.
— Твоята къде е?
Знаеше, че и Джинели си бе наел кола, но сега със закъснение се сети, че не бе чул мотора й, когато
