Проклятието

какво правехте ти и жена ти. Мислиш, че не мога да прониквам в нещата? Мога. Питай всекиго тук. Мога да го правя от сто години.

Хората около огъня замърмориха в съгласие.

— Не ме интересува от колко отдавна можеш да проникваш — намеси се Били.

Той съзнателно се протегна и сграбчи раменете на стареца. Някой изръмжа яростно. Самюъл Лемке посегна към тях. Тадъз Лемке обърна глава и остро каза една дума на ромски. По-младият мъж се спря несигурен и объркан. Подобно бе изражението на мнозина около лагерния огън, но Били не ги забелязваше; виждаше единствено Лемке. Той се наклони към него, все по-близо и по-близо, докато носът му почти докосна сбръчканата, гъбеста пихтия, която бе останала от носа на Лемке.

— Майната й на справедливостта ти — отсече той. — Ти разбираш толкова от справедливост, колкото аз разбирам от реактивни турбини. Оттегли го от мене.

Лемке се вторачи в очите на Били — ужасната празнота беше точно под умния му поглед.

— Пусни ме или ще го направя по-лошо — спокойно каза той. — Толкова по-лошо, че ше си мислиш, че първия път съм те благословил.

По лицето на Били се появи усмивка — костелива усмивка, която приличаше на обърнат по гръб полумесец.

— Давай — изръмжа той. — Опитай се. Но трябва да знаеш, не мисля, че можеш.

Старецът безмълвно се вторачи в него.

— Защото аз сам помогнах да стане — продължи Били. — За това все пак имаха право — трябвало е да участвуваме и двамата, нали? Прокълнатият и онзи, който проклина. Всички участвувахме заедно с тебе. Хоупли, Росингтън и аз. Но аз съм решил да се измъкна, старче. Жена ми ме беше нападнала в голямата ми скъпа кола, така е, а дъщеря ти излезе между две паркирани коли в средата на улицата като обикновен нарушител, и това е така. Ако беше пресякла на ъгъла, и сега щеше да е жива. Имаше грешки и от двете страни, но тя е мъртва, а аз никога не мога да се върна към предишния си живот. Получава се равновесие. За това нещо в Лас Вегас си имат дума — наричат го равно залагане. Това е равно залагане, старче. Нека му сложим край.

Странен и почти чуждоземен страх се бе появил в очите на Лемке, когато Били започна да се усмихва, но сега той бе заменен от студен и неотстъпчив гняв:

— Никога няма да го оттегля, бели човече от града. Ще си умра с него в уста.

Били бавно сведе лице към Лемке, докато челата им се докоснаха и той усети дъха на стареца — миришеше на паяжина, тютюн и урина.

— Тогава направи го по-лошо. Давай. Направи го — как го каза — като че ли първия път си ме благословил.

Лемке задържа погледа му още малко и Били усети, че вече Лемке е надвитият. Изведнъж старецът се обърна към Самюъл:

— Енкелт ав лакан оч канске алскаде! Само това!

Самюъл Лемке и младежът с пистолета под мишница изтръгнаха Били от Тадъз Лемке. Хлътналите гърди на стареца бързо се издигаха и спускаха; оскъдната му коса бе разрошена. Не е свикнал да го докосват, не е свикнал да му говорят гневно.

— Равно залагане е — напомни Били, докато го отдръпваха. — Чуваш ли?

— Не е залагане! — викна той на Били, като размахваше юмрук. — Не е залагане, никога! Ще умреш слаб, градски човече! Ще умреш такъв! — Той сложи юмруците си един до друг и Били усети болка като мушкане в ребрата, като че ли се намираше между юмруците. За миг не можеше да си поеме дъх и почувствува стягане във вътрешностите си. — Ще умреш слаб!

— Равно залагане е — повтори Били, като се мъчеше да не изохка.

— Не е залагане! — изпищя старецът. В яда от продължаващия спор бузите му се бяха изпъстрили с пресечени като паяжина червени нишки. — Махнете го оттук!

Започнаха да го изтеглят през кръга около огъня. Тадъз Лемке ги гледаше с ръце на кръста и с каменно лице.

— Преди да ме отведат, старче, трябва да знаеш, че собственото ми проклятие ще настигне семейството ти — закани се Били и въпреки глухата болка в ребрата му, гласът му беше силен, спокоен и почти радостен. — Проклятието на белия човек от града.

Помисли си, че очите на Лемке леко се разшириха. С периферното си зрение Били видя, че старата жена с класьора марки и с одеялото отново му прави знака срещу урочасване.

Двамата младежи за миг спряха да го дърпат; Самюъл Лемке озадачено се изсмя — може би на мисълта, че един бял и заможен адвокат от Феървю, Кънетикът, проклина човека, който е навярно най- старият циганин в Америка. Самият Били сигурно също би се изсмял преди два месеца.

Тадъз Лемке обаче не се смееше.

— Мислиш, че хора като мене нямат силата да проклинат? — попита Били. Вдигна ръце — тънките си, отслабнали ръце — до бузите си и бавно разпери пръсти. Приличаше на конферансие от вариететно представление, което подканя публиката да спре с аплодисментите си. — Ние имаме такава сила. Бива ни в проклятията, след като веднъж започнем, старче. Не ме карай да започвам.

Зад стареца нещо прошумоля — мярна се бяла нощница и черна коса.

— Джина! — провикна се Самюъл Лемке.

Били я видя как пристъпва към светлината. Видя я как вдига прашката си, как я опъва и я пуска с еднакво елегантни движения — като художник, който прекарва черта по бял лист. Стори му се, че видя във въздуха и течен блясък на ивици, докато стоманеното топче прелита през кръга, но това почти сигурно бе само въображението му.

Последва остро, гладко и болезнено пробождане в лявата му ръка. Чувството изчезна почти веднага, след като го усети. Чу, че металното топче, което бе изстреляла, се отплесна от тенекията на една камионетка. В същия миг осъзна, че вижда сериозното, ядосано лице на момичето не през разперените си пръсти, а през дланта си, където имаше спретната кръгла дупка.

Тя ме простреля с прашка, помисли си. Господи Боже, така е!

Кръв, черна като катран в светлината на огъня, се стече по възглавничката на дланта му и попи в ръкава на спортното му сако.

— Енкелт! — изпищя тя. — Махай се оттука, ейелак! Махай се оттука, убиец мръсен!

Тя захвърли прашката. Падна до самия огън — имаше формата на ядец, на който е закрепена гумена чашка подобна на превръзка за око. После Джина си тръгна, като викаше.

Никой не помръдна. Насядалите около огъня, двамата младежи, старецът и самият Били — всички изглеждаха като нарисувани на картина. Чу се тряскане на врата и виковете на момичето затихнаха. Все още нямаше никаква болка.

Изведнъж, без дори да знае какво възнамерява, Били протегна кървящата си ръка към Лемке. Старецът се отдръпна и направи знака срещу урочасване към Били. Били затвори ръка, както Лемке бе направил; от юмрука му се стичаше кръв, както се бе стичала от юмрука на Лемке.

— Проклятието на белия човек е върху тебе, господин Лемке — за това не пише в книгите, но ти казвам, че е така — и ти го вярваш!

Старецът изригна цял поток крясъци на ромски. Били се почувствува изтеглен назад така рязко, че главата му се отметна. Краката му се вдигнаха от земята.

Ще ме хвърлят в огъня. Господи, ще ме изпекат…

Вместо това го отнесоха обратно по пътя, по който бе дошъл — през кръга (хората падаха от столовете си, за да го отбягнат) и между два пикапа с каравани. От единия Били дочу телевизионно предаване, в което се смееха.

Човекът с жилетката изсумтя, Били бе залюлян като торба зърно (много лека торба зърно), а после полетя. Приземи се, като тупна върху тревата отвъд паркираните автомобили. Заболя го много повече от пробитата му ръка; по него вече нямаше тлъстина и кокалите изтропаха в тялото му като разхлабени подпори на стар камион. Опита да се изправи и в началото не успя. Пред очите му танцуваха бели светлини.