Проклятието

неудобство прилепналата към тялото фланелка на Били, изпъкналите му очни ябълки и подобното му на скелет лице, в което единствено очите блестяха ярко. — Ъъ… ще вземете ли легло?

Следващата сутрин Били намери магазина за разпродажби на Парсънс — беше обгоряла и овъглена рамка в средата на нещо, което приличаше на изоставен паркинг от трийсетина декара. Мина бавно през напукания асфалт, като потропваше с подметки. Имаше празни кутии от бира и сода. Мухи кръжаха над остатъци от сирене. Търкаляше се и едно лъскаво топче за прашка. („Хой, Джина!“, обади се призрачен глас в главата му.) Подмятаха се и ципи от спукани балони. Да, тук бяха отсядали.

„Подушвам те, старче“, прошепна Били на обгорелите остатъци от магазина за разпродажба, а дупките, които някога са били прозорци, като че ли се взираха в кльошавия човек-плашило с нямо неодобрение. Мястото изглеждаше обладано от духове, но Били не се страхуваше. Отново изпитваше яд — носеше го като дреха. Яд към Хайди, яд към Тадъз Лемке, яд към така наречените приятели като Кърк Пенчли, които се предполагаше да бъдат на негова страна, а бяха застанали срещу му. Или биха го направили. Нямаше значение. Дори и сам, дори и под шейсет кила, от него бе останало достатъчно, за да настигне стария циганин. А после какво щеше да стане? Ами това щеше да се види, нали?

„Подушвам те, старче“, отново си каза Били и заобиколи остатъците от сградата. Отзад имаше обявление, че мястото се продава. Били взе бележника от задния си джоб и си записа данните от него.

Името на агента по продажбата на имота беше Франк Куигли, но той настояваше Бил да го нарича Биф. По стените имаше снимки в рамка на Биф Куигли като ученик. На повечето от тях беше с каска за ръгби. Върху бюрото на Биф имаше купчинка бронзови кучешки изпражнения. ФРЕНСКО ШОФЬОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО, гласеше малкият знак под тях.

Да, съгласи се Биф, той беше дал мястото под наем на стария циганин със съгласието на господин Парсънс.

— Той смяташе, че мястото не би могло да изглежда по-зле, отколкото е в момента, и предполагам, че е прав.

Облегна се във въртящия се стол, като очите му не напускаха лицето на Били, измерваха пролуката между яката и врата, провисналата като знаме при безветрие риза на Били. Кръстоса ръце зад главата си, облегна се в стола си и вдигна крака върху бюрото.

— Не че не е обявено за продан, нали? Това е първокалсно петно за някое предприятие и рано или късно предприемач с чувство за перспектива ще спечели страхотно. Така е, той…

— Кога си тръгнаха циганите, Биф?

Биф Куигли махна ръце от главата си и се наведе в стола. При това пружините издадоха остър звук — Скръц!

— Имате ли нещо против да ми кажете защо питате?

Устните на Били Халек — сега те бяха по-тънки и по-високо поставени, така че никога не се събираха напълно — се опънаха в усмивка, която плашеше с напрегнатата си костеливост.

— Да, Биф, имам нещо против.

Биф размисли, после кимна и отново се облегна в стола си. Мокасините му „Куоди“ отново дойдоха на бюрото и краката му се кръстосаха.

— Добре, Бил. Човек трябва сам да си гледа работата. Негови са и причините да го прави.

— Добре — каза Били. Усещаше, че ядът отново го обхваща и се бореше с него. Ако направеше скандал на този отвратителен човек, с мокасините му „Куоди“, грубия местен провлачен говор и превзетата фризура, нямаше да спечели нищо. — Е, щом сме съгласни…

— Но ще ви струва двеста долара.

— Какво?

Били остана с отворена уста. За миг така се вбеси, че просто не можеше да помръдне, нито да каже нещо друго. От това навярно Бил Куигли печелеше, защото ако Били можеше да се помести, би се хвърлил върху него. Самоконтролът му също бе отслабнал доста през последните два месеца.

— Не за онова, което ще ви кажа — продължи Биф Куигли. — То е безплатно. Двестата долара са за онова, което няма да кажа на тях.

— Няма да кажете… на кого? — успя да смънка Били.

— На жена ви — отвърна Биф, — на лекаря ви и на един човек, който твърди, че работи за агенция на име „Детективски услуги «Бартън».“

Били мигновено схвана всичко. Нещата не бяха така зле, както параноичното му съзнание ги рисуваше; бяха по-зле. Хайди и Майк Хюстън бяха отишли при Кърк Пенчли и го бяха убедили, че Били Халек е луд. Пенчли все още използуваше агенцията „Бартън“, за да следи циганите, само че сега те бяха като астрономите, които търсят планетата Сатурн само за да изучават спътника й Титан — или да върнат Титан в клиниката „Глисман“.

Представяше си следователя от „Бартън“, който е седял на същия стол преди няколко дни и бе казал на Биф Куигли, че един много кльощав човек на име Бил Халек ще го посети скоро и когато го направи, ето на кой номер да се обади.

Последва още по-ясна представа — видя се как прескача бюрото на Биф Куигли, като междувременно сграбчва и бронзовата купчинка кучешки изпражнения, а после удря с тях главата на Биф Куигли. Представи си напълно ясно и жестоко как кожата се цепи, как кръвта излита в тънка струя от капчици (някои от тях опръскват и снимките в рамка), как чупещите се кости на черепа просветват в бяло, за да открият и физически гадния му мозък; после се видя как наблъсква кучешките изпражнения на мястото им — там, откъдето, така да се каже, са дошли.

Куигли сигурно бе прочел това — или част от него — по изпитото лице на Били, тъй като собствените му черти придобиха тревожен израз. Свали бързо краката си от бюрото и ръцете си от врата. Столът отново издаде острия си механичен звук.

— Е, бихме могли да го обсъдим — започна той, а Били видя как едната ръка, преминала през маникюр, се насочва към вътрешния телефон.

Ядът изведнъж напусна Били и той се почувствува разтърсен, но равнодушен. Току-що си бе представил как пребива някого до смърт и то не абстрактно, а съвсем реално — като заснети на лента „Текникълър“ и записани на долби стерео действителни събития. Добрият стар Биф също го бе усетил.

Какво ли се е случило със стария Бил Халек, който пускаше пари и благотворителната каса и вдигаше наздравицата на Коледа?

Съзнанието му отговори: Да, това беше оня Били Халек, който живееше в града на дебелаците. Премести се. Няма го, не е оставил и адрес.

— Няма нужда от това — Били кимна към вътрешния телефон. Ръката потрепна, после се насочи към шкафчето на бюрото, сякаш това е било целта й през цялото време. Биф извади пакет цигари.

— Дори не съм и помислял, ха-ха. Цигара, господин Халек?

Били си взе цигара, огледа я и се наведе за огънче. Едно смукване и главата му олекна.

— Благодаря.

— За ония двеста долара може би бъркам.

— Не, прав бяхте. — Били бе изтеглил триста долара от банката на път за тук, като си мислеше, че може да му се наложи да си помогне малко — но никога не бе му хрумвало, че ще трябва да си помага именно по такъв повод. Извади портфейла си, отдели четири по петдесет и ги подхвърли на бюрото на Биф до кучешките изпражнения: — Нали ще си мълчите, когато Пенчли ви се обади?

— О, да, сър! — Биф взе парите и ги сложи в шкафчето при цигарите. — Вие го знаете!

— Надявам се — отговори Били. — Кажете ми сега за циганите.

Беше кратък и прост разказ; по-сложното предисловие бе зад гърба им. Циганите пристигнали в Бангор на 10 юни. Самюъл Лемке, младият жонгльор, и един човек, който отговаряше на описанието на Ричард Кроскил, дошли в кантората на Биф. След като се обадил на господин Парсънс и на шефа на полицията в Бангор, Куигли приготвил стандартния договор за краткосрочен наем, който бил подписан от Ричард Кроскил — в случая краткият срок се определял като двайсет и четири часа. Кроскил подписал като секретар на корпорацията „Тадъз“, а младият Лемке стоял до вратата на кабинета с кръстосани мускулести ръце.

— И какво ви падна на вас от цялата тая работа? — попита Били.

— Моля? — вдигна вежди Биф.