Един от старците, които седяха до витрината, се изправи и се довлече до тезгяха. Носеше сиви памучни панталони, бяла риза, която му беше няколко номера по-голяма, и сламена шапка. Лицето му беше уморено. Само очите гледаха живо. Напомняше на Били за някого и след малко той се досети. Старецът приличаше на Лий Страсбърг, учителя и актьора.
— Това е Лон Ендърс — представи го барманът. — Къщата му е в западната част на града. От същата страна, където е и Солената хижа. Лон вижда всичко, което става в Олд Орчард.
— Аз съм Бил Халек.
— Приятно ми е — сухо поздрави Лон Ендърс и зае мястото до Били. Не изглеждаше, че сяда наистина — коленете му се отметнаха в момента, когато се настаняваше на стола.
— Бихте ли пили една бира? — попита Били.
— Не мога — отвърна сухият глас, а Били леко отмести глава, за да не диша прекалено сладкия дъх на Ендърс. — Вече си изпих моята за днес. Докторът не разрешава повече. Стомахът ми никак не е наред. Ако бях автомобил, щях да съм готов за претопяване.
— О — със слаб глас реагира Били.
Барманът се извърна от тях и започна да зарежда машината за миене с бирени чаши. Ендърс погледна към десетдоларовата банкнота. После вдигна очи към Били.
Халек отново обясни, докато Ендърс рееше погледа на умореното си лъскаво лице из сенките на „Седемте морета“. От съседното заведение отдалечено кънтяха звънци от игрални машини като звуци, които човек чува насън.
— Бяха тук — промълви той, когато Били свърши. — Разбира се, че бяха тук. Не бях виждал никакви цигани от повече от седем години. А тая тайфа не бях я виждал може би от двайсет години.
Дясната ръка на Били така стисна бирената чаша, че трябваше съзнателно да отпусне пръсти, за да не я счупи. Остави я внимателно на тезгяха.
— Кога? Сигурен ли сте? Имате ли някаква представа накъде са тръгнали? Можете ли…
Ендърс вдигна ръка — бяла като ръката на удавник, изваден от кладенец, а на Били се стори и леко прозрачна.
— Спокойно, приятелю — прошепна той. — Ще ти кажа каквото знам.
Със същото съзнателно усилие Били се принуди да замълчи. Само да чака.
— Ще взема десетачката, защото изглежда, че можеш да си го позволиш, приятелю — продължи Ендърс. Навря банкнотата в джоба на ризата си, а после намести горните си изкуствени зъби с палеца и показалеца на лявата си ръка. — Но ще говоря не за пари. Човек на моята възраст иска той да си плаща, за да го слушат… помоли Тими да даде чаша студена вода, моля ти се. Дори една бира ми идва много. Това, което е останало от стомаха ми, гори. Но сигурно човек трудно се отказва от радостите си, дори и да не му доставят вече удоволствие.
Били махна на бармана и той донесе леденостудената вода на Ендърс.
— Как си, Лон? — попита, докато я оставяше.
— Бил съм и по-добре, и по-зле — промълви Лон, като вдигаше чашата си. За миг Били си помисли, че ще се окаже прекалено тежка за него. Но старецът успя да я вдигне до устата си, макар че част от водата се разля по пътя до там.
— Искаш ли да говориш с този човек? — понита Тими. Студената вода изглежда съживи Ендърс. Той остави чашата, погледна първо към Били, после към бармана:
— Мисля, че някой би трябвало да му говори. Той не изглежда още толкова зле като мене… но е тръгнал натам.
Ендърс живеел в малък пенсионерски квартал на Коув роуд. Каза, че Коув роуд бил част от „истинския Олд Орчард“ — място, за което бакшишите не ги било грижа.
— Бакшишите? — попита Били.
— Тълпите, приятелю, тълпите. Аз и жената дойдохме в този град през 1946 година, веднага след войната. Оттогава сме все тук. Научих се как да изкарвам бакшиш от господар — от Томи Макгий Самотника, умрял вече от толкова години. Съсипах си стомаха от викане и ми е останало само онова, което чуваш сега.
Отново долетя сподавеният смях, слаб почти като лъха на бриз преди зазоряване.
Ендърс изглежда познаваше всички, свързани с летния карнавал, в какъвто се превръщал Олд Орчард — търговците, пристанищните работници, продавачите на сувенири, кучкарите (автомобилни механици), кибиците, подлизурките, контетата и сводниците. Повечето от тях живеели тук постоянно и той ги знаел от десетилетия, а имало и хора, които се връщали всяко лято като мигриращи птици. Всички те образували трайна и привързана общност, но тя никога не се виждала от летовниците.
Познавал и голяма част от онези, които барманът бе нарекъл „скитници“. Те наистина били приходящи гости, хора, които се появявали за седмица-две, захващали се с някакъв бизнес в трескавата, весела атмосфера на Олд Орчард и после отново си тръгвали.
— И вие ги помните всички? — със съмнение в гласа си запита Били.
— Е не може да се каже, че те са съвсем различни всяка година — прошепна Ендърс, — пък и това не е в стила им. Не са така редовни като кучкарите или собствениците на игрални автомати, но и при тях има закономерности. Гледаш някакъв, който е застанал на тротоара през 1957 година и продава хавайски обръчи за въртене около кръста: Виждаш го отново през 1960 да продава скъпи часовници по три долара парчето. Косата му може вече да е черна вместо руса и да си мисли, че хората не го познават, а летовниците сигурно наистина са го забравили дори и да са били тук през 1957, защото се връщат при него и се оставят отново да бъдат излъгани. Но ние го познаваме. Знаем и цялата търговия на скитниците. Нищо не се променя освен онова, което продават, а продават неща, които винаги са мъничко извън закона.
Продавачите на наркотици са друга работа. Те са прекалено много и винаги или влизат в затвора, или изчезват. А проститутките пък остаряват, докато се усетят. Но ти искаш да поговорим за циганите. Те, ако се замислиш, са сигурно най-старите скитници търговци.
Били извади плика със снимки от джоба на сакото си и ги разстла като силна карта на покер, която е получил серви: Джина Лемке, Самюъл Лемке, Ричард Кроскил, Мора Старбърд. Тадъз Лемке.
— А! — Старецът до него рязко пое дъх, когато Били постави последната снимка, и се обърна право към нея, като лъхна и върху Били: — Теди, стари своднико!
Вдигна поглед към Били и се усмихна, но Били Халек трудно се лъжеше — старецът се бе уплашил.
— Мислех си, че е той — продължи Ендърс. — Не видях нищо друго освен сянка в мрака — беше преди три седмици. Нищо освен сянка в мрака, но си помислих… не, сигурен бях…
Той несръчно поднесе ледената вода към устата си и я разсипа пак, този път по ризата си. Студът го накара да ахне.
Барманът се приближи и изгледа Били враждебно. Ендърс разсеяно вдигна ръка, за да покаже, че му няма нищо. Тими отново се върна при машината за миене. Ендърс погледна гърба на снимката на Тадъз Лемке. Там пишеше:
— И изобщо не е остарял, откакто за първи път видях него и приятелите му тук през лятото на 1963 година — завърши Ендърс.
Вдигнали лагера си зад развъдника за омари на Хърк покрай шосе 27. Останали четири дни и четири нощи. На петата сутрин просто ги нямало. Коув роуд бил наблизо и Ендърс каза, че изминал цял километър втората вечер, когато циганите били там (на Били му беше трудно да си представи как този едва крепящ се човек е заобикалял нивите, но не каза нищо) — искал да ги види, защото му напомняли за едно време, когато човек можело да си гледа работата, ако имало някаква работа, а чичо Закон не му се пречкал и го оставял на мира.
— Постоях доста време покрай пътя — продължи той. — Беше обичайният спектакъл на цигански лагер — колкото повече неща се променят, толкова циганите си остават същите. По-рано бяха с палатки, а сега са с камионетки и микробуси, но нещата, които правят, са си все такива. Една жена гледа на карти. Две-три жени продават елексири на клиентите, двама-трима цигани продават елексири на мъжете. Мислех, че биха останали по-дълго, но разбрах, че са устроили бой с кучета за някакви богати канадци и щатските ченгета чули за това.
