— Бой с кучета!
— Хората искат да залагат, приятелю, а скитниците винаги искат да уредят нещата така, че да има на какво да залагат — това е едно от нещата, заради които съществуват. Кучета или петли със стоманени шпори, че дори и двама души с онези остри като бръснач ножове, дето са почти като спици — всеки от тях захапва края на дълъг шал и който пръв изпусне своя край, губи. Циганите наричат това „честен бой“.
Ендърс се взираше в огледалото зад наредените шишета — в себе си и през себе си.
— Даа, беше като едно време — замечтано продължи той. — Усещах мириса на месото им, подправките, които му слагат, зелените чушки, олиото, което мирише на гранясало, когато се сипва, и сладни, когато се готви. Чувах ги как говорят на смешния си език и онова
Всичко беше като едно време, но аз не бях. Чувствувах се уплашен. Е, циганите винаги малко са ме плашили — разликата е, че някога бих влязъл така или иначе. Че какво толкова, аз съм си бял човек! Едно време бих отишъл право до огромния им огън, бих си купил нещо за пиене и някой сувенир — не просто защото ми се пие или искам да си взема нещо, но и за да се поогледам. Но вече съм старец, приятелю, а когато старият човек е уплашен, той така или иначе не отива; става, какъвто е бил, когато се е учел да се бръсне.
Така че просто си стоях там в тъмното — от едната ми страна се изправяше Солената хижа, а от другата бяха всички камионетки, микробуси и фургони, изтеглени край пътя — гледах ги как се въртят около огъня си, слушах приказките и смеха им, миришех храната им. Тогава задната врата на един от микробусите се отвори — отстрани имаше рисунка на жена и бял кон с рог на главата си, как се казваше…
— Еднорог — уточни Били, а думите му сякаш идваха от друго място или ги произнасяше друг. Познаваше много добре този микробус; беше го видял в деня, когато циганите пристигнаха в парка на Феървю.
— Тогава някой излезе — продължи Ендърс. — Беше само сянка и светлинка от цигара, но знаех кой е. — Почука с пръст върху снимката, на която беше човекът с превръзката. — Той. Твоят приятел.
— Сигурен ли си?
— Той дръпна силно от цигарата си и видях… това. — Посочи остатъците от носа на Тадъз Лемке, но не докосна лъскавата повърхност на снимката като че ли можеше да се зарази.
— Ти каза ли му нещо?
— Не — отговори Ендърс, — но той ми каза. Стоях си там в тъмното и, кълна се, че дори не гледаше към мене. Каза: „Тъгуваш за жена си, Флаш, а? Това ще се оправи, вече скоро ще отидеш при нея.“ После захвърли цигарата си и тръгна към огъня. Видях как халката в ухото му проблесна от пламъците и това беше всичко.
Изтри с ръка капчиците вода от брадичката си и вдигна очи към Били.
— Казваха ми Флаш, когато работех на пристанището през петдесетте години, приятелю, но никой не ме е наричал така отдавна. Бях назад в сенките, но той ме видя и се обърна към мен със старото ми име — тайното ми име, както, предполагам, че циганите биха казали. За тях е много важно да знаят тайното име на човека.
— Така ли? — почти за себе си попита Били.
Тими, барманът, отново се приближи. Този път той се обърна към Били почти мило… и като че ли Лин Ендърс го нямаше:
— Той си заслужи десетачката, приятел. Остави го на мира. Не е добре и малкият ви разговор тук не му помага особено.
— Добре съм, Тими — обади се Ендърс.
Тими не му обърна внимание. Вместо това погледна към Били Халек.
— Искам да се махате оттук — разумно и почти внимателно продължи той. — Не ми харесва видът ви. Изглеждате като родственик на някое нещастие. Бирите са безплатни. Просто си вървете.
Били погледна бармана, като се чувствуваше уплашен и някак си унизен.
— Окей — съгласи се. — Само още един въпрос и си тръгвам. — Обърна се към Ендърс: — Накъде тръгнаха?
— Не знам — веднага отговори Ендърс. — Циганите не съобщават маршрута си предварително, приятелю.
Били провеси рамене.
— Но бях станал, когато си тръгнаха другата сутрин. Вече сънят ми хич го няма, а и повечето от камионетките и колите им са с лоши заглушители. Видях ги да тръгват по шосе 27 и да завиват на север по магистрала 1. Предполагам, че са се насочили… към Рокланд. — Старецът въздъхна дълбоко, от което тялото му се разтърси, и Били разтревожен се наведе над него. — Рокланд или може би Бутбей Харбър. Да. И това е всичко, което знам, приятелю, освен че когато ме нарече с тайното ми име, напиках целия си крак и лявата маратонка. — И Лон Ендърс изведнъж се разплака.
— Господине, моля ви, излезте! — настоя Тими.
— Тръгвам — отсече Били и го направи, като спря само да стисне дългата и почти безплътна ръка на стареца.
Отвън слънцето го удари като чук. Беше средата на следобеда и то вече се бе наклонило на запад, така че когато погледна наляво, видя собствената си сянка, мършава като силуета на дете и изсипана върху горещия бял пясък като мастило.
Набра телефонния код 203.
Набра 555.
Набра и 9231 и се заслуша в сигналите на телефона, който звънеше в дома му, в града на дебелаците.
Изглеждате като предвестник на някое нещастие…
— Ало?
Гласът, нетърпелив и малко задъхан, не беше на Хайди, а на Линда. Като лежеше на леглото в клиновидната си хотелска стая, Били затвори очи, тъй като усети, че сълзите му започнаха да парят. Представи си я каквато беше вечерта, когато я изведе на разходка по Лантърн драйв, за да говорят за злополуката — остарелите й шорти, дългите й подвижни крака.
— Ало?
— Ало, има ли някой там? Ти ли си, Боби?
Обади се, все още със затворени очи.
— Татко ти е, Линда.
— Татко?
— Миличка, не мога да говоря — започна той.
— Татко, моля ти се, върни се вкъщи! — Тя плачеше. Ръката на Били здраво стисна слушалката. — Липсваш ми и няма да й разреша вече да ме отпраща.
Сега дочу слабо и гласа на Хайди:
— Лин? Татко ти ли е?
— Обичам те, кукличке — каза той. — Обичам и майка ти.
— Татко…
Последва объркан шум. После Хайди взе слушалката:
— Били? Моля ти се, престани с това и си ела вкъщи при нас.
