Проклятието

— Взехте двеста от мене, навярно сто от загрижената ми жена и приятелите й чрез следователя от „Бартън“, който ви е посетил — просто се чудех колко ли са пуснали циганите. Тази работи ви се отразява много добре, откъдето и да се погледне, нали, Биф?

Биф замълча за малко. После, без да отговори на въпроса, завърши разказа си.

Кроскил се връщал следващите два дни за подновяване на договора. Просто по хрумване, Биф отишъл с колата си до изгорелия магазин за разпродажби последния следобед. Стигнал тъкмо навреме, за да види как колоната цигански автомобили се изтегляла.

— Тръгнаха за Чембърлейн бридж — завърши той — и това е всичко, което знам аз. Сега защо не се разкарате оттук, Бил? Откровено казано, приличате ми на реклама за ваканция в Биафра. Като ви гледам, просто тръпки ме полазват.

Били все още държеше цигарата, макар че не беше я пушил след първото дръпване. Сега се наведе и я изгаси върху бронзовите кучешки изпражнения. Тя падна тлееща върху бюрото на Биф.

— Откровено казано, аз изпитвам съвсем същото към вас.

Гневът отново го облада. Излезе бързо от кабинета на Биф Куигли преди чувството да го тласне в погрешна посока или ръцете му да заговорят ужасния език, който изглежда знаеха.

Беше двайсет и четвърти юни. Циганите бяха напуснали Бангор през Чембърлейн бридж на тринайсети. Сега беше само единайсет дни назад. Доближаваше се… но все още беше доста далеч.

* * *

Откри, че шосе 15, което започваше от страната на моста откъм Бруър, бе известно като пътя Бар Харбър. Изглежда наистина щеше да се озове там. Но по пътя нямаше повече да говори с агенти по продажби, нито да отсяда в първокласни мотели. Ако хората от „Бартън“ все още имаха преднина, Кърк би могъл да е поставил и други следователи по пътя пред него.

Циганите бяха изминали седемдесетте километра до Елзуърт на тринайсети и бяха получили разрешение да лагеруват върху терена за панаири през следващите три дни. После пресекли река Пънобскът към Бъкспорт, където останали още три дни преди да продължат отново към крайбрежието.

Били откри всичко това на двайсет и пети; циганите си бяха тръгнали от Бъкспорт следобеда на 19 юни.

Сега беше само една седмица назад.

Бър Харбър беше лудешки разцъфнал, както сервитьорката му бе казала да очаква, и според Били тя също загатна и за някои от основните недостатъци на града: А улиците му… до началото на септември там е непрекъснат карнавал. Повечето от тези градове са такива, но Бар Харбър, ще знаете, е върхът… По-рано се мотаех там през юли и август, но вече не го правя. Прекалено стара съм за това.

Аз също, помисли си Били, седнал на една от пейките в парка по памучни панталони, тениска, на която пишеше БАНГОР ИМА ДУША, и спортно сако, което висеше без чупки от костеливата закачалка, каквато бяха раменете му. Ядеше фунийка сладолед и привличаше прекалено много внимание.

Беше уморен и се притесняваше, че вече винаги е уморен, освен ако не е обладан от някой от гневните си пристъпи. Когато паркира колата сутринта и тръгна да показва снимките, изпита за миг кошмарното чувство на deja vu, щом панталоните му започнаха да се плъзгат по бедрата — excuses-moi13, помисли си, когато се плъзнаха по несъществуващите ми бедра. Кадифените си панталони беше купил от един магазин за преоценени военни стоки в Рокланд. Обиколката им беше за кръст седемдесет и пет сантиметра. Продавачът (малко нервно) му бе казал, че скоро няма да може да си купува преоценени панталони, тъй като обиколката на кръста му вече бе почти момчешка. Обувките му обаче все още бяха четиридесет и пети номер, а и нямаше много тринайсетгодишни момчета високи метър и осемдесет и седем.

Сега седеше със сладоледовата си фунийка и чакаше част от силите му да се възвърнат; опитваше се да реши какво го смущава толкова в този прекрасен градец, където човек не можеше да паркира колата си и едва можеше да се стъпи сред тълпата по тротоарите.

Простащина имаше и в Олд Орчард, но там тя беше пряма и някак си повдигаше настроението — човек си знаеше, че наградите които печели в павилионите за залагане, са боклуци, знаеше си че и сувенирите са боклуци, които започват да се разпадат веднага след като си се отдалечил достатъчно, за да не можеш да се върнеш и да си искаш парите. В Олд Орчард много от жените бяха стари и почти всички бяха дебели. Някои носеха неприлично тесни бикини, но повечето имаха цели бански костюми, които приличаха на реликви от петдесетте години — човек си мислеше, като подминаваше тези въртящи се жени по тротоара, че костюмите им са подложени на същото ужасно налягане като подводниците, които се движат далеч по- долу от предвидената за тях дълбочина. Ако някоя от тези пъстроцветни материи се скъсаше, би се разлетяла тлъстина.

Миризмите във въздуха бяха от пица, сладолед, пържен лук и тук-таме от нервното повръщане на някое малко дете, което е останало прекалено дълго на въртележката. Повечето коли, които се движеха бавно, броня до броня, из Олд Орчард, бяха стари, ръждиви в основата на вратите и най-често прекалено големи. Ауспусите на много от тях пушеха.

В Олд Орчард имаше простащина, но също и някаква открита невинност, която в Бар Харбър изглежда липсваше.

Тук имаше толкова напълно противоположни на Олд Орчард неща, че Били донякъде се чувствуваше като преминал през огледало — старите жени бяха малко, а дебели изобщо нямаше; почти не се срещаха жени по бански костюми. Униформата на Бар Харбър изглежда се състоеше от дрехи за тенис и бели маратонки или от избелели дънки, ризи за ръгби и кецове. Били не видя много стари коли и още по-малко произведени в Америка. Повечето бяха сааб, волво, датсун, беемве, хонда. Всички имаха лепенки по броните с надписи като РАЗСИЧАЙТЕ ДЪРВА, А НЕ АТОМИ; САЩ, ВЪН ОТ САЛВАДОР и УЗАКОНЕТЕ МАРИХУАНАТА. Колоездачите също бяха тук — промушваха се между пълзящите в центъра коли върху скъпите си десет-скоростни велосипеди, носеха козирки и огледални тъмни очила, усмихваха се със съвършените си зъби и слушаха уокмените си „Сони“. По-надолу, на пристанището, имаше гора от мачти — не дебели и безцветни като на рибарските лодки, а елегантни и бели като за съдове, които ще се изкарат на сух док през септември. Хората, които си мотаеха из Бар Хърбър, бяха млади, умни, либерални, в крак с модата и богати. Очевидно и гуляеха по цяла нощ. Били си бе запазил предварително по телефона легло в мотела „Френчманс бей“ и не можа да заспи до рано сутринта от прелитащата се рокмузика, долитаща от осем различни бара. Списъкът на катастрофиралите коли и на нарушенията на правилника, публикуван в местния вестник, беше внушителен и малко потискащ.

Били гледаше как едно хвърчило прелита над тълпите летовници в еднакви дрехи и си мислеше: Знаеш ли защо това място и тези хора те потискат? Ще ти кажа. Те се подготвят да живеят в градчета като Феървю, ето защо. Ще завършат училище, ще се оженят за жени, които горе-долу по това време ще са приключили първите си любовни приключения и ще са понатрупали опит, и ще се установят по различните улици Лантърн драйв на Америка. Ще носят червени анцузи, когато играят голф, и на всяка Нова година ще имат много възможности за сграбчване на цици.

— Да, наистина е потискащо — промърмори си той, а една двойка минувачи го изгледа странно.

Те са още тук.

Да. Те бяха още тук. Мисълта беше толкова естествена и определена, че нито го изненада, нито го развълнува особено. Беше една седмица назад — и те биха могли да са вече в Маритаймс или по средата на крайбрежието надолу; практиката им показваше, че би трябвало да са си заминали, а и Бар Харбър, където дори сувенирните магазинчета изглеждаха като скъпи зали за наддаване от Изтока, беше прекалено шик за вкуса на разнородната циганска тайфа. Всичко беше точно така. Освен че бяха още тук и той го знаеше.

— Старче, подушвам те — прошепна.

Разбира се, че го подушваш. Това и се очаква от тебе.

Мисълта го притесни за миг. После стана, захвърли остатъка от фунийката си в кофа за смет и се върна при продавача на сладолед. Той не изглеждаше особено очарован от завръщането на Били.