Проклятието

— Не, човече, не мисля, че мога — отговори продавачът и Били видя отвращението в очите му.

— Това може и да ви учуди.

Били изпитваше ледено спокойствие и чувство за предопределение — вече не deja vu, а истинско предопределение. Продавачът понечи да се извърне, но Били го задържа е поглед — това бе започнало да му се удава като че ли самият той бе станал свръхестествено същество. Извади плика със снимките — вече омачкан и поизцапан. Нареди познатия пасианс от образи, като ги подравняваше по ръба на щанда.

Продавачът ги погледна и Били нито се учуди, че той ги позна, нито изпита удоволствие — само неясен страх като очакването за болка, когато местната упойка загуби силата си. Във въздуха се усещаше острият мирис на сол, а над пристанището крещяха чайки.

— Този тип — закова поглед в снимката на Тадъз Лемке продавачът. — Този тип — какво страшилище!

— Още ли са тук?

— Да, мисля, че още са тук. Ченгетата ги изхвърлиха на втория ден, но те наели някаква ливада от един фермер в Текнър — това е съседният град във вътрешността. Виждал съм ги наоколо. Ченгетата стигнаха дотам, че трябваше да им пишат актове за счупени мигачи и разни такива неща. Човек би очаквал, че ще схванат намека.

— Благодаря. — Започна да прибира снимките си.

— Искате ли още един сладолед?

— Не, благодаря. — Страхът му бе нараснал, но имаше и гняв — бръмчащо, пулсиращо чувство в основата на всичко останало.

— Тогава бихте ли могли просто да си вървите по пътя, господине? Не сте ми особено от полза за бизнеса.

— Така е — съгласи се Били. — Сигурно не съм.

Тръгна към колата. Умората го бе напуснала.

Вечерта в девет и петнайсет Били паркира наетата си кола край шосе 37-А, което водеше на северозапад от Бар Харбър. Беше на върха на едно възвишение и морският бриз духаше покрай него, като разрошваше косата му и подмяташе хлабавите му дрехи. Зад гърба му бризът донасяше откъслечна музика от днешното рокпарти, което вече набираше сила в Бар Харбър.

Вдясно под него гореше голям лагерен огън, заобиколен от коли, фургони и микробуси. По-близо до огъня бяха хората — сегиз-тогиз някой пресичаше като черен картонен силует. Дочуваше се говор и смях.

Беше ги настигнал.

Старецът е там долу и те чака, Били — той знае, че си тук.

Да. Да, разбира се. Старецът би могъл да пропадне с хората си вдън земя — поне доколкото Били можеше да прецени, — ако го искаше. Но това не би му доставило удоволствие. Вместо това бе накарал Били да премине през препятствията от Олд Орчард до тук. Това е било желанието му.

Появи се отново страхът — промъкваше се като дим през кухините му, а сега в него изглежда имаше толкова много кухини. Но и гневът беше там.

Това исках и аз — а може и да го изненадам. Сигурен съм, че очаква от мене страх. Но гневът… това може да го учуди.

Били погледна за миг към колата, после тръсна глава. Отправи се към огъня по тревистия склон на хълма.

Глава 19В лагера на циганите

Спря зад микробуса с рисунката на еднорога и момичето — по-тясна сянка в сравнение с останалите, но по-постоянна, тъй като огънят не достигаше до там. Стоеше и слушаше тихия им разговор, избухващия от време на време смях, пукането на дънерите в пламъците.

Не мога да отида там, настояваше съзнанието му напълно убедено. В тази убеденост имаше страх, но в нея бе примесено и трудно за изразяване чувство за срам и благоприличие — той искаше не повече да смути уединението на разговора им около огъня, отколкото би искал да му паднат панталоните в съдебното заседание на Хилмар Бойнтън. В края на краищата той беше нарушителят. Беше…

Тогава си представи лицето на Линда, чу я как го моли да се върне вкъщи и заплаква.

Да, той беше нарушителят, но не беше единственият.

Гневът отново започна да се надига в него. Задържа го, опита се да го сгъсти и да го превърне в нещо малко по-полезно — помисли си, че би му стигнала и обикновената строгост. После, като мина между микробуса и фургона до него, тръгна към тях, а мокасините му „Гучи“ шумоляха в тревата.

Наистина бяха подредени в кръгове — първо неравния кръг на колите, после кръга от мъже и жени, седнали около огъня, който гореше в дупка сред кръг от камъни. Наблизо бе забит почти двуметров прът. На него бе нанизано жълто парче хартия — според Били разрешително за огъня.

По-младите мъже и жени седяха направо на земята или на гумени дюшеци. Много от възрастните хора пък използуваха градински столове от алуминиеви тръби, свързани с преплетени пластмасови нишки. Били видя една възрастна жена, която седеше на шезлонг, подпряна с възглавници й завита с одеяло. Тя пушеше собственоръчно навита цигара и подреждаше пощенски марки в колекционерски класьор.

Три кучета от другата страна на огъня залаяха слабо. Един от по-младите мъже вдигна рязко глава и дръпна жилетката си, като разкри никелиран пистолет, закрепен в кобур през рамото.

— Енкелт! — каза остро един от по-възрастните и сложи ръка на рамото му.

— Боде хар?

— Само това — хан оч Тадуз!

Младежът погледна към Били Халек, който сега стоеше сред тях, съвсем не на място с провисналото си спортно сако и с градските си обувки. Погледът му не беше уплашен, а издаваше учудване и — Били би могъл да се закълне — съчувствие. После си тръгна, като спря само за миг, за да изръмжи:

— Енкелт!

Кучето джафна веднъж, а после замълча като останалите.

Отиде да извика стареца, помисли си Били. Огледа ги. Вече никой не говореше. Гледаха го с тъмните си цигански очи и не казваха нищо. Такова е чувството, когато панталоните ти наистина падат в съда, дойде му наум, но това изобщо не беше вярно. Сега, след като реално бе застанал пред тях, сложността на чувствата му бе изчезнала. Страхът и гневът все още присъствуваха, но си кротуваха някъде дълбоко в него. Има и нещо друго. Не са учудени, че те виждат…

… а не ги учудва и видът ти.

Тогава беше така, всичко беше вярно. Никаква психологическа анорексия, никакъв рядък вид рак. Били си помисли, че тези тъмни очи биха убедили дори и Майкъл Хюстън. Знаеха какво му се е случило. Знаеха и защо. А знаеха и как ще завърши.

Взираха се един в друг — циганите и слабият човек от Феървю, Кънетикът. И изведнъж, без всякаква причина, Били се захили.

Старицата с класьора марки изстена и направи знака срещу урочасване към него.

Приближаващи се стъпки и гласът на млада жена, която говореше бързо и сърдито:

— Вад са хан! Оч плотслигт браст хан дибук, татко! Алсклинг, грат инте! Снала дибук! Та миг мама!

Тадъз Лемке, облечен в нощница, която се спускаше до костеливите му колене, излезе бос на огряно от огъня място. До него вървеше Джина Лемке, чиято памучна нощница съблазнително се омотаваше около бедрата й.

— Та миг мама! Та миг…

Тя видя Били, застанал сред останалите — спортното му сако бе провиснало, дъното на панталоните му почти се показваше под подгъва на сакото. Тя протегна ръка към него, а после пак се обърна към стареца