клозетен мръсник — изредил Джинели.
Видял, че тя се озъбва и се захилил. Нещо в усмивката му я накарало да се възпре. Не изглеждала точно уплашена — Джинели после каза на Били, че се съмнявал дали тя изобщо може да изпитва чувството страх, — но някаква логика успяла да премине през гнева й, някакво чувство за това с кого и с какво си има работа.
— Какво си мислиш, че е това — игра? — попитал той. — Да прокълнеш някой, който си има жена и дете, и да си мислиш, че е игра? Да си мислиш, че е блъснал оная жена, баба ти, нарочно? Да си мислиш, че му е било платено да го направи? Да си мислиш, че мафията е посегнала на баба ти? Глупости!
Момичето вече плачело от яд и омраза.
— Жена му го беше награбила в колата и той сгази баба ми на улицата! А после…
Той бутнал с палец капачката от широкото гърло на буркана. Очите й за първи път се спрели там. Той тъкмо това искал.
— Киселина, курво — изръмжал той и я лиснал в лицето й. — Да видим колко хора ще застрелваш вече с прашката си, като ослепееш.
Тя писнала високо и нервно и закрила с ръце очите си — много късно. Паднала на земята. Джинели затиснал врата й с крак.
— Писнеш ли още веднъж, ще те убия. Тебе и първите трима от приятелите ти, които пристигнат тук. — Отместил крака си. — Беше пепси-кола.
Тя се изправила на колене, като го гледала през пръсти, и Джинели, със същото остро, почти телепатично чувство, усетил, че не е било нужно да й казва, че не е киселина. Тя е знаела, разбрала е почти веднага въпреки паренето. След секунда — в последния момент — почувствувал, че ще го нападне между краката.
Когато скочила към него с лекотата на котка, той отстъпил и я ритнал отстрани. Тилът й се блъснал силно върху хромирания ръб на отворената врата и тя се стоварила на земята; по едната й гладка буза потекла кръв.
Убеден, че е в безсъзнание, Джинели се навел над нея, а тя със съскане го нападнала. Едната й ръка минала по челото му и оставила там дълъг белег. Другата разпрала ръкава на полото му и ръката също закървила.
Джинели се озъбил и я повалил отново. Опрял пистолета до носа й:
— Хайде, искаш ли да опиташ? Искаш ли? Давай, курво! Давай! Съсипа ми лицето! Умирам си да опиташ!
Тя лежала неподвижно и се взирала в него с тъмни като смъртта очи.
— Би го направила — продължил той. — Ако беше само за тебе, би ми се хвърлила отново. Но това би го убило и него, нали? Стареца?
Тя не казала нищо, само нещо проблеснало за миг в тъмните й очи.
— Добре, помисли си как би му се отразило, ако наистина бях хвърлил киселина в лицето ти. Помисли си как би му се отразило, ако вместо на тебе бях решил да я хвърля в лицата на ония две деца в защитните пижами. Бих могъл да го направя, курво. Бих могъл да го направя, а после да се върна вкъщи и да си изям хубавата вечеря. Погледни ме и ще разбереш, че бих могъл.
Най-накрая той видял в лицето й объркване и началото на нещо, което би могло да е страх — но не за нея самата.
— Той ви е прокълнал — добавил. — Аз съм проклятието.
— Майната й на оня свиня и на проклятието й — прошепнала тя и изтрила кръвта от лицето си с презрително перване.
— Той ми каза да не наранявам никого — продължил Джинели, като че ли тя не била казала нищо. — И не съм го направил. Но край на това тази вечер. Не знам колко пъти дядо ти се е отървавал с тия неща преди, но този път няма да се отърве. Кажи му да го оттегли. Кажи му, че за последен път го моля. Ето. Вземи това.
Сложил в ръката й парче хартия. На него бил написал телефонния номер на „сигурната“ будка в Ню Йорк.
— Ще звъннеш на този номер до полунощ и ще ми съобщиш какво казва старецът. Ако ти трябва отново да ме чуеш, ще звъннеш на същия номер два часа по-късно. Тогава ще научиш моето съобщение… ако има такова. Това е всичко. Така или иначе, вратата ще се затвори. След два часа утре сутринта никой на този номер няма да знае за какво, по дяволите, говориш.
— Той никога няма да го оттегли.
— Добре, може би няма — съгласил се той, — защото същото ми каза и брат ти снощи. Но това не е твоя работа. Ти просто му обясни нещата и го остави сам да реши какво ще направи — просто го накарай да разбере, че ако каже не, тогава буги-вугито наистина започва. Първата си ти, после двете деца, после всеки, който ми попадне. Кажи му това. Сега влизай в колата.
— Не.
Джинели я изгледал.
— Няма ли да поумнееш? Просто искам да разполагам с времето да се измъкна оттук, без дванайсет ченгета да тръгнат по петите ми. Ако исках да те убия, не бих ти поръчвал да предадеш съобщението.
Момичето станало. Малко залитала, но се справила. Седнала зад кормилото, после се преместила навътре.
— Не си достатъчно далече. — Джинели изтрил малко кръв от челото си и й показал пръстите си. — След това нещо искам да те видя изправена до отсрещната врата като позастаряла мома на първата й среща.
Тя се опряла до вратата.
— Добре. — Джинели също влязъл. — Стой си там сега.
Върнал се до Финсън роуд, без да пали фаровете; буикът малко забуксувал по сухата трева. По едно време поел волана с ръката с пистолета, но като я видял да трепва, отново го насочил към нея.
— Не така — измърморил. — Не се движи. Изобщо не мърдай. Разбра ли?
— Разбрах.
— Добре.
Карал по обратния път с насочен към нея пистолет.
— Винаги е така — огорчено казала тя. — Дори за малко справедливост ни искат толкова голяма цена. Той приятел ли ти е, тая свиня Халек?
— Казах ти, не го наричай така. Не е свиня.
— Той ни прокълна. — В гласа й имало смесица от почуда и омраза. — Ти му кажи от мое име, че Господ ни е прокълнал много преди той или някой от племето му да се появят на бял свят.
— Спести си го за изследванията по социология, бебче.
На половин километър от кариерата за чакъл, където почивал Франк Спъртън, Джинели спрял.
— Окей, дотук стига. Махай се.
— Разбира се. — Тя втренчила в него непроницаемите си очи. — Но трябва да знаеш нещо, господинчо — пътищата ни отново ще се срещнат. Тогава ще те убия.
— Не — отсякъл той. — Няма да го направиш. Защото ми дължиш живота си тази вечер. А ако това не ти стига, неблагодарна кучко, може да прибавиш и живота на брат си от снощи. Говориш си, но все още не разбираш как стоят нещата, нито защо не можете да правите така, нито защо никога вече няма да можете и ще трябва да престанете. Имах приятел, който можеше да лети като хвърчило, ако към колана му се прикачи въже. Какво имате вие? Ще ти кажа какво. Имате един старец без нос, който е прокълнал приятеля ми, а после е избягал като хиена в нощта.
Тя вече плачела, плачела много. Сълзите се стичали по лицето й като ручеи.
— Да не би да казваш, че Бог е на твоя страна? — Гласът й бил така прегракнал, че думите едва се разбирали. — Така ли да те разбирам? Би трябвало да гориш в ада за такова светотатство. Ние ли сме хиени? Дори и да сме, хора като твоя приятел са ни превърнали в хиени. Дядо ми казва, че няма проклятия — само огледала, които поставяш пред душите на мъжете и жените.
