— Нищо.
— Казвам ти обаче, Били, че не можеш да загубиш почти десет кила за две седмици само с упражнения.
— Не съм болен.
— Тогава просто го направи заради мене.
По останалия път до Феървю не си проговориха. На Халек му се искаше да я притисне до себе си и да й каже разбира се, добре, ще направи каквото тя иска. Само че една мисъл му дойде в главата. Изцяло абсурдна мисъл. Абсурдна, но ужасяваща.
Може би в циганските клетви е възприет нов стил, драги приятели и съседи — какво ще кажете за това? По-рано те превръщаха във върколак или пращаха някой демон да ти отнесе главата посред нощ или нещо подобно, но всичко се променя, нали? Ами ако с докосването си старецът ме е заразил с рак? Права е, това е съвсем очевидно — да загубиш десет кила просто така, както канарчето на някое дете умира в клетката си. Рак на белите дробове… левкемия… меланома…
Мисълта бе налудничава, но това не му помагаше да я отпрати.
Линда ги посрещна с порой от целувки и, за тяхно взаимно учудване, извади от фурната много прилична лазаня2 и я сервира върху картонени чинийки с лика на големия любител на лазанята, котарака Гарфилд. Попита ги как са прекарали втория си меден месец („Фраза, която върви добре с израза второ детство“, отбеляза сухо Халек в разговор с Хайди същата вечер, след като кухнята бе почистена, а Линда бе излетяла с две от приятелките си, за да продължат играта на стражари и апаши, която бяха започнали преди близо година), но преди да успеят дори да започнат да й разказват за пътуването си, тя извика „О, това ми напомня!“, и през останалата част от вечерята ги забавляваше с разказите за чудеса и ужаси от прогимназията във Феървю — история с продължение, която бе по- привлекателна за нея, отколкото за Халек и жена му, макар че и двамата се опитваха да я изслушат с внимание. В края на краищата бяха отсъствували почти цяла седмица.
Преди да изхвръкне навън, тя шумно целуна Халек по бузата и извика:
— Довиждане, хърбо!
Халек я проследи с поглед как се качва на велосипеда си и тръгва по алеята пред къщата с развяна конска опашка и тогава се обърна към Хайди. Беше смаян.
— Сега — започна тя, — ще ме изслушаш ли?
— Ти си й казала. Обадила си се предварително и си й поръчала да каже това. Заговор между жени.
— Не.
Той проучи лицето й и уморено кимна:
— Не, сигурно не си.
Хайди го придума да се качи на горния етаж, където накрая се озова в банята без нищо друго върху себе си освен кърпата около кръста. Изпита силно чувство за deja vu3 — изминалото време бе така осезаемо, че леко му прилоша. Беше почти точна възстановка на деня, когато бе стоял върху същото кантарче с кърпа от същия светлосин комплект, увита около кръста. Липсваше единствено приятният мирис на пържещ се бекон откъм долния етаж. Всичко друго бе съвсем същото.
Не. Не, не беше. Имаше нещо съвсем различно.
Миналия път трябваше да се приведе, за да разчете неприятното съобщение върху циферблата. Налагаше се да го направи, защото шкембето му пречеше.
Шкембето си бе там, но бе намаляло. В това нямаше съмнение, тъй като сега можеше да погледне право надолу и да види цифрите.
В прозорчето на кантарчето се четеше 104.
— Това е то — отсече Хайди. — Ще уредя доктор Хюстън да те приеме.
— Това кантарче показва по-малко — тихо се обади Халек. — Винаги си е било такова. Затова го харесвам.
Тя го изгледа студено.
— Стига толкова щуротии, приятелю. През последните пет години все се оплакваш, че показва повече — и двамата го знаем. — В ярката бяла светлина на банята виждаше колко искрено е разтревожена тя. Опънатата по скулите й кожа лъщеше.
— Остани си там — нареди накрая тя и излезе от банята.
— Хайди?
— Не мърдай! — отвърна му, докато слизаше.
Върна се след малко с неотворен пакет захар. „Нето тегло 5 кг.“, пишеше на плика. Тя го метна на кантарчето. Цифрите се повъртяха и накрая спряха на 05,1.
— Знаех си — мрачно отсече тя. — Аз също се тегля, Били. Не показва по-малко и никога не е показвало. Сочи по-голямо тегло, както и ти винаги си казвал. И то ненапразно, защото и двамата го знаем. На по-дебелия човек му харесва неточното кантарче. Благодарение на него по-лесно се пренебрегват реалните факти. Ако…
— Хайди…
— Ако кантарчето показва, че тежиш 104 килограма, това значи, че всъщност си стигнал до 103. Моля ти се, нека…
— Хайди…
— Нека ти уговоря час за преглед.
Той млъкна и погледна босите си крака, а после тръсна глава.
— Били!
— Сам ще си го уредя — реши той.
— Кога?
— В сряда. Ще си го уговоря в сряда. Хюстън отива всяка сряда следобед в градския клуб да играе голф. — Понякога играе с неповторимия любител на цици и целувач на съпруги Кари Росингтън. — Ще говоря лично с него.
— Защо не му се обадиш довечера? Или още сега?
— Хайди — каза той, — стига толкова.
Нещо в лицето му трябва да я е убедило да не настоява повече, защото тази вечер не спомена отново за това.
Глава 5
100
Неделя, понеделник, вторник.
Били умишлено не се доближаваше до кантарчето на горния етаж. Хранеше се обилно на всяко ядене, макар че, както само един-два пъти в живота му на възрастен човек се бе случвало, не беше ужасно гладен. Спря да крие бисквитите си зад пакетчетата готова супа „Липтън“ в кухненския килер. Ядеше резенчета с подправки и сирене крема, намазано върху соленки „Риц“, по време на двойния мач по бейзбол между Янкис и Ред сокс. Пакетче карамелизирани пуканки, докато беше на работа в понеделник сутрин, и кесийка солени пръчици със сирене следобеда — едно от тях или навярно комбинацията предизвика доста притеснителна серия пръдни, които продължиха от около четири часа докъм девет вечерта. Насред новините Линда изфуча от стаята с телевизора, като съобщи, че ще се върне, ако някой раздаде противогази. Били се усмихна виновно, но не се помръдна. От опит знаеше, че смяната на стаята почти не помага при този тип пръдни. Като че ли отвратителните неща бяха прикрепени за тебе с невидими гумени ръце. Следваха те навсякъде.
Но по-късно, докато гледаха „Справедливост за всички“ по програмата за семейството, той и Хайди изядоха по-голямата част от една пита със сирене „Сара Лий“.
