Проклятието

колада4. Една от редовните му смешки беше да я нарича „пенис коладас“. Той и жена му имаха две невероятно красиви деца и живееха в една от по-големите къщи по Лантърн драйв — от тях до градския клуб се стигаше пеша, факт, с който Джени Хюстън се хвалеше, когато бе пияна. Това значеше, че къщата им бе струвала доста повече от сто и петдесет хиляди. Хюстън караше кафяв мерцедес с четири врати. Тя караше кадилак „Симарон“, който приличаше на ролс-ройс, страдащ от хемороиди. Децата им ходеха на частно училище в Уестпорт. Клюката във Феървю — а тя в повечето случаи биваше вярна — беше, че Майкъл и Джени Хюстън са постигнали взаимно съгласие в живота си — той бе отявлен любовчия, а тя започваше коктейлите си с уиски от три часа следобед. Просто типично семейство от Феървю, помисли си Халек и изведнъж се почувствува и уморен, и уплашен. Или познаваше тия хора прекалено добре, или си мислеше, че е така — и в двата случая резултатът бе един и същ.

Погледна към собствените си блестящи бели обувки и си каза: С кого се будалкаш? Ти също се кичиш с перата на племето.

— Искам да те видя в кабинета си утре — отсече Хюстън.

— Имам дело…

— Зарежи делото. Това е по-важно. Кажи ми междувременно следното. Имал ли си някакви кръвотечения? Ректални? През устата?

— Не.

— Забелязвал ли си скалпа ти да кърви, когато си решиш косата?

— Не.

— А рани, които не искат да зараснат? Или корички, които падат и отново се образуват?

— Не.

— Чудесно — обяви Хюстън. — Между другото, днес направих осемдесет и четири точки. Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да минат още няколко години преди да получиш майсторска степен — отговори Били.

Хюстън се засмя. Пристигна келнерът. Хюстън поръча още един пенис коладас. Халек си поиска бира „Милър“. Милър лека, почти каза на сервитьора по силата на навика, но после се спря. Лека бира му трябваше колкото… ами колкото му трябваше и ректално кръвотечение.

Майкъл Хюстън се наведе към него. Очите му бяха сериозни и Халек отново почувствува страха, като тънка и гладка стоманена игла, да сондира обвивката на стомаха му. Потиснат осъзна, че нещо се е променило в живота му и то не към по-добро. Съвсем не към по-добро. Вече бе много уплашен. Отмъщението на циганина.

Сериозните очи на Хюстън бяха приковани върху Били и на Били се стори, че чува: Възможността да имаш рак е пет към шест, Били. Дори не ми трябват рентгенови снимки, за да ти го кажа. Оставил ли си завещание? Добре ли си се погрижил за осигуряването на Хайди и Линда? Не си мислиш, че това може да ти се случи, докато си сравнително млад човек, но може. Може.

С тихия тон на човек, който казва нещо поверително, Хюстън попита:

— Колко носачи за ковчега са необходими, когато се погребва някой харлемски негър?

Били с престорена усмивка поклати глава.

— Шест — отговори си Хюстън. — Четирима да носят ковчега, а двама — радиото.

Той се изсмя, а Били Халек направи имитация на усмивка. В съзнанието си обаче той ясно виждаше циганина, който го бе причакал пред съдебната палата на Феървю. Зад него, до бордюра, в зоната, където паркирането е забранено, стоеше огромен стар пикап с прикачен домашно изработен караван. Караванът бе покрит със странни знаци около централната рисунка — не особено сполучливо изображение на еднорог, коленичил, с наведена глава пред циганка с гирлянда цветя в ръце. Циганинът бе облечен в зелена жилетка, чийто плат бе изтъкан от диагонални нишки, а вместо копчета имаше сребърни монети. Като гледаше как Хюстън се смее на собствената си смешка, а алигаторът на ризата му подскача заедно с изблиците на смеха, Били си помисли: Ти помниш много повече за този човек, отколкото си мислиш. Струваше ти се, че помниш само носа му, но това изобщо не е вярно. Спомняш си почти всичко.

Деца. Имаше деца в кабината на старата кола, които го гледаха с бездънните си кафяви, почти черни очи.

— По-слаб — бе казал старецът и въпреки мазолестите му ръце милувката му бе милувка на любовник.

Регистрационни номера от щата Далауеър, изведнъж си помисли Били. Колата имаше номера от Делауеър. А лепенката на бронята, нещо…

Ръцете на Били изтръпнаха и за миг си помисли, че би могъл да изкрещи, както веднъж бе чул точно на същото място да крещи една жена, която бе помислила, че детето й се дави в басейна.

Били Халек си спомни как за първи път бяха видели циганите в деня, когато пристигнаха във Феървю.

Бяха паркирали край едната страна на общинския парк във Феървю и децата им бяха изтичали да играят по поляната. Циганите стояха, като си говореха и ги гледаха. Бяха облечени ярко, но не в селските дрехи, които някой по-възрастен човек би могъл да свърже с холивудската версия за циганите през трийсетте и четиридесетте години. Имаше жени в разноцветни летни рокли, жени в рибарски панталони до прасците, момичета с дънки „Джордаш“ или „Калвин Клайн“. Изглеждаха весели, жизнени и някак опасни.

Един младеж изскочи от микробус фолксваген и започна да жонглира с неестествено големи фигури от боулинг. ВСЕКИ ТРЯБВА ДА ВЯРВА В НЕЩО, пишеше върху тениската на младежа, И СЕГА АЗ ВЯРВАМ, ЧЕ ЩЕ ИЗПИЯ ОЩЕ ЕДНА БИРА. Децата на Феървю се затичаха към него като привлечени от магнит и развълнувано запищяха. Под ризата на младежа играеха мускули, а един гигантски Христов кръст подскачаше върху гърдите му. Майки от Феървю събраха някои от децата и ги отнесоха. Други майки не бързаха толкова. По- големите деца от града се приближиха към циганчетата, които спряха играта си, за да ги наблюдават. Градски деца, казваха тъмните им очи. Навсякъде, където ни извеждат пътищата, виждаме градски деца. Знаем очите и прическите ви; знаем как скобите за изправяне на зъбите ви ще проблеснат на слънцето. Ние самите не знаем къде ще бъдем утре, но знаем къде ще бъдете вие. Не ви ли отегчават все същите места и все същите лица? Ние мислим, че ви отегчават. Мислим, че затова накрая винаги ни намразвате.

Били, Хайди и Линда Халек бяха там тогава — два дни преди Халек да блъсне и да убие старата циганка на по-малко от половин километър от това място. Този ден бяха обядвали сред природата и сега чакаха да започне първият пролетен концерт на духовия оркестър. Повечето от останалите бяха дошли този ден в парка по същата причина — факт, който циганите без съмнение знаеха.

Линда се изправи, изтърси дънките си като на сън и тръгна към младежа, който жонглираше с фигурите от боулинг.

— Линда, стой тук! — рязко й нареди Хайди. Ръката й хвана яката на пуловера и я подръпваше, както често правеше, когато беше разтревожена. Халек си мислеше, че тя дори не го съзнава.

— Защо, мамо? Нали е карнавал… поне аз така си мисля.

— Цигани са — отвърна Хайди. — Стой настрана. Те всички са мошеници.

Линда изгледа първо майка си, а после и татко си. Били сви рамене. Линда стоеше, без да съзнава изпълненото си с желание изражение, помисли си Били, както и Хайди не съзнаваше, че е хванала яката си и ту я вдига притеснено към гърлото си, ту я сваля надолу.

Младежът върна фигурите си от боулинг една по една в отворената странична врата на микробуса, а едно усмихнато тъмнокосо момиче с почти неземна красота му подхвърли един след друг пет индиански стика. Младежът започна да жонглира с тях, като се усмихваше и от време на време подхвърляше един от стиковете под ръката си и тогава извикваше „Хой!“.

По-възрастен мъж с гащиризон и карирана риза започна да раздава стрелички. Красивото момиче, което бе хванало фигурите от боулинг и бе подхвърлило индианските стикове, сега с лекота изскочи от вратата на камиона със статив в ръка. Докато го закрепваше, Халек си помисли: Ще ни покаже някои лоши морски пейзажи, а може би и портрети на президента Кенеди. Но вместо рисунка, тя постави на